петък, 25 май 2007 г.

Приказки от гардероба: Панделката

Живеела в гардероба една панделка. Някога тя била част от прекрасна бална рокля. И като такава тържествено шествала на най-желаните места, по най-бляскавите коктейли. Хората гледали и се възхищавали: "Брей, каква хубава рокля" и панделката се радвала, че е част от нещо толкова важно и ценено. Но нещата се променят. И един де някой погледнал роклята и казал: "Ама че е демоде тази панделка!" И панделката била внимателно отстранена и сложена в гардероба за всеки случай.
Дълго време прекарала тя в униние. Надявала се да се сетят за нея и да я сложат на някоя дреха, дори най-скучната и грозната. Искала пак поне за малко да принадлежи някъде. Тя била създадена да допълва, да бъде част от нещо. Иначе животът и нямал смисъл.
Един ден, едно момиченце отворило гардероба и ахнало: "Каква прекрасна панделка!" Вързало я в косата си и се затичало да се огледа. И панделката, за пръв път от много време застанала пред огледало, изведнъж осъзнала, че самата тя е хубава и важна, просто ей така, без да е пришита към нечия бална рокля... И освен това осъзнала, че единственият блясък, който си струва на този свят, е блясъкът в едни усмихнати детски очи.

четвъртък, 24 май 2007 г.

Тийн настроение

Днес ми беше най-наситеният с абитуриентки ден:) Гледам ги им се радвам. Парадоксалното е, че те са по-малко нервни от роднините, които ги придружават. Или поне умеят с усмивка да прикриват тревожността. Смяхме се и се лигавихме, докато навивах букли и изпръсквах шишета с лак. И аз бях уморена и изнервена и бързах, но мразя да работя без усмивка. Няма никакъв смисъл когато си под напрежение, да ти личи.
Една вуйна(без майтап), която придружаваше едната от абитуриентките, изнервена че закъсняваме, се сопна на поредния изблик майтапи и хилене: "Ама на вас май ви е много смешно!". Аз я погледнах за секунда, докато се чудех какво ще стане ако я напръскам с лака, както се пръска с мухозол досадна буболечка, после се ухилих и казах: "Амчи, май...".
А след работния ден, изпаднала в пълно мозъчно затъмнение от умора, и минавайки през пазара за ягоди, взех че си купих едни много къси черни шорти с които да играя волейбол. Пет секунди след като ги платих, осъзнах, че малко съм се надценила и тези шорти нито са ми за годините, нито за килограмите. И понеже годините не мога да променя, ще трябва да направя нещо с килограмите. Хм. Добре че свършват абитуриентските. Кой знае какви глупости още можех да измисля.

вторник, 22 май 2007 г.

Dead or alive

"А ти за какво си мечтаеш?" пита ме Енея. "Да умра", отговарям. Но това не е вярно. Мъртва съм отдавна. Искам само да спра да се преструвам че съм жива.

четвъртък, 17 май 2007 г.

Парите и хората

От тази тема по-изтъркана няма. Ама ето че се замислих и аз за това. Повечето хора с пари, които познавам не бих искала да ги имам за приятели.

Често се плаша. Защото става така че познавам много умни, способни и жизнени хора. И изпадам в паника, когато ги виждам как се превръщат в бизнесмени, делови хора, преуспяващи дами и така нататък. Винаги са зеати, винаги са леко раздразнени от тежките отговорности, които носят. Винаги имат нужда от разведряващ разговор с мен, например. Почти никога нямат време за истински разговор. Почти никога, когато имам нужда от тях не са свободни. Искат да ме изслушат, но, разбира се ще го направят когато малко се освободят. И докато се усетя, вече аз им съчувствам за изпълнения им с тревоги живот. Това са хората, с пари, които си изкарват по труден начин парите.
Има и други, които си изкарват по лесен начин парите. Те пък не искат да се занимават с нищо обременяващо. Искат само да се забавляват и да има усмихнати хора покрай тях. Да си купуват скъпите готини неща, които ги кефят и да не му мислят много-много.

Струва ми се че между двата вида общото е, че парите правят хората консуматори. Когато искаш нещо и можеш да си го купиш се научаваш да мислиш с тези категории. "Плащам си и искам да получа най-доброто". Винаги внимават да получат най-доброто. Всичко е заменимо. Винаги може да купим друго. От друга страна е толкова трудно да се откажеш от всички хубави неща, които имаш, какво е едно малко усилие, за да спечелиш още малко пари и да имаш още хубави неща. И неусетно това мислене се разпростира и върху приятелите. Приятелите не са тези, без които не можеш. Ако имаш пари, все ще си намериш развлечения някакви. Не си зависим. Значи и не ти пука много. Те са просто приятно забавление за свободното време. От тях се иска да са подръка, когато ти се забвлява.
Сигурно и хората с пари са нещастни. Сигурно и те плачат:). Сигурно и те са жертви на лудницата, която е животът ни. Всеки по собствен начин се бори със страховете си, със слабостта си. Не обвинавам никого. Просто понякога ужасно много се натъжавам.

четвъртък, 10 май 2007 г.

Корицата!

Пешо ме разсмя и очарова с изненадата, която ми беше изпратил на пощата. А именно - корицата на бъдещата книга "Приказки от гардероба" . Пешо е страхотен приятел и знае как да извади човек от мрачните мисли:) Благодаря:))
А ето я и нея:))

събота, 5 май 2007 г.

Приказки от гардероба: Одеалото

Живеело на дъното на гардероба едно вълнено одеало. То било сложено в две плътни полиетиленови торби и прибрано отделно в най-тъмния ъгъл. Да си кажем честно, направо било забравено там. Красиво, полезно и обичано някога, сега прекарвало дните си в своята сигурна опаковка, самотно, безполезно и отчаяно. Никой не се сещал за него, никой не го разстилал на леглото или на тревата, никой не се любувал на багрите му, никой не се радвал на мекотата му. Животът му бил монотонен. Сутрините и вечерите се сливали, а дните били безкрайни.
Но един ден, неочаквано се появил някой. Нещо прошумоляло в опаковките и между тях се промъкнал един молец. "Здравей", казало одеалото, "искаш ли да бъдем приятели?". "Ами, да", отговорил молецът, "искам. Само че съм ужасно гладен." Одеалото изтръпнало за момент, защото си спомнило какво ядат молците, но после казало: "Ами, ето, хапни си от мен. Толкова много вълна има в мен, нищо няма да ми стане, а ще бъде толкова хубаво да сме заедно." И те си говорели, дълги дни и нощи, молецът си хапвал от одеалото, не му се налагало да търси храна другаде, и те се смеели и си говорели, шегували се и били ужасно щастливи. Одеалото не било подозирало, че животът може да е толкова хубав. Да не бъдеш сам, да си с някого до теб...Поглеждало с тревога нарастващия пашкул около молеца и знаело, че скоро нещата ще се променят, но се опитвало да не помрачава хубавите мигове с тъжни мисли...
Докато молецът изживявал своята промяна, още си говорел понякога с одеалото, но мислите му били вече другаде, към новия му живот, новата му самоличност. Бавно и неумолимо той се превърнал в пеперуда. Трябвало да полети, да отиде другаде, да се чифтоса, да остави потомство. Животът му продължавал своя ход.
"Остани" казало одеалото. "Никога не съм обичало някого както теб. Дадох ти всичко, което можах. Не беше ли достатъчно?" Молецът не искал да причини зло на одеалото. Били преживели толкова хубави моменти заедно. Но нямало как да спре, да остане. Имал си свой живот. Тръгнал си без много приказки, разперил крила и отлетял.
Одеалото останало пак само в найлоновите си опаковки. Постояло заслушано в тъмното, което отдавна не било толкова мълчаливо и тъмно. Погледнало към дупките по себе си, фина дантела от принадлежност и обич и си помислило "Това ли беше?" А после се наместило по-удобно в тъмния си ъгъл и си спомнило смеха им заедно и дните, изпълнени с щастие - "Е, мисля че си струваше..."