събота, 5 май 2007 г.

Приказки от гардероба: Одеалото

Живеело на дъното на гардероба едно вълнено одеало. То било сложено в две плътни полиетиленови торби и прибрано отделно в най-тъмния ъгъл. Да си кажем честно, направо било забравено там. Красиво, полезно и обичано някога, сега прекарвало дните си в своята сигурна опаковка, самотно, безполезно и отчаяно. Никой не се сещал за него, никой не го разстилал на леглото или на тревата, никой не се любувал на багрите му, никой не се радвал на мекотата му. Животът му бил монотонен. Сутрините и вечерите се сливали, а дните били безкрайни.
Но един ден, неочаквано се появил някой. Нещо прошумоляло в опаковките и между тях се промъкнал един молец. "Здравей", казало одеалото, "искаш ли да бъдем приятели?". "Ами, да", отговорил молецът, "искам. Само че съм ужасно гладен." Одеалото изтръпнало за момент, защото си спомнило какво ядат молците, но после казало: "Ами, ето, хапни си от мен. Толкова много вълна има в мен, нищо няма да ми стане, а ще бъде толкова хубаво да сме заедно." И те си говорели, дълги дни и нощи, молецът си хапвал от одеалото, не му се налагало да търси храна другаде, и те се смеели и си говорели, шегували се и били ужасно щастливи. Одеалото не било подозирало, че животът може да е толкова хубав. Да не бъдеш сам, да си с някого до теб...Поглеждало с тревога нарастващия пашкул около молеца и знаело, че скоро нещата ще се променят, но се опитвало да не помрачава хубавите мигове с тъжни мисли...
Докато молецът изживявал своята промяна, още си говорел понякога с одеалото, но мислите му били вече другаде, към новия му живот, новата му самоличност. Бавно и неумолимо той се превърнал в пеперуда. Трябвало да полети, да отиде другаде, да се чифтоса, да остави потомство. Животът му продължавал своя ход.
"Остани" казало одеалото. "Никога не съм обичало някого както теб. Дадох ти всичко, което можах. Не беше ли достатъчно?" Молецът не искал да причини зло на одеалото. Били преживели толкова хубави моменти заедно. Но нямало как да спре, да остане. Имал си свой живот. Тръгнал си без много приказки, разперил крила и отлетял.
Одеалото останало пак само в найлоновите си опаковки. Постояло заслушано в тъмното, което отдавна не било толкова мълчаливо и тъмно. Погледнало към дупките по себе си, фина дантела от принадлежност и обич и си помислило "Това ли беше?" А после се наместило по-удобно в тъмния си ъгъл и си спомнило смеха им заедно и дните, изпълнени с щастие - "Е, мисля че си струваше..."

6 коментара:

Дъждовна каза...

Винаги си струва.Както си струваше чакането на нов пост в блога ти.
Между другото съм минавала през блогове с версии на два езика и това малко ме е озадачавало.Но май за първи път съжалявам ,че даден блог няма английски вариант.За да споделя удоволствието от четенето с приятели от нета,които не знаят български.

theweatherman каза...

Ебаси, и този ти пост ме потресе. Как успяваш от толкова "битови" и "семпли" неща да изкараш толкова силни .... и аз не знам ... , уникално си го написала :)))
И аз мисля, че си е струвало. Жалко, че само в американските филми молците остават, и сякаш забравят, че имат свой живот :((

Анонимен каза...

И аз съм впечатлен,но не и изненадан,в твой стил си е:)).Очаквах след толкова дълга пауза да разкавеш какво се е случило с теб и целувките,но...ще почакам още малко.

Случайна каза...

Дъждовна: Радвам се да те видя тук, както се радвам и на ника ти:) Никога не съм владеела чужд език в такова съвършенство, че да успея да си изразя емоциите на него. Аз на български едва успявам:)

The weatherman: Аз не обичам много американски филми.

Anonimous:Целувките са рядко нещо и струват скъпо. Добре е човек да не се пристрастява.

hp каза...

Хубаво за четене, като приказка на Джани Родари.

:-)

Григор каза...

Разкошно е! :-)