сряда, 25 април 2007 г.

Пролетно-депресионно

Истината, е че не обичам чак толкова много пролетта. Всичко цъфти прекалено бързо, тази безумна надпревара на красота и живот ме омайва, но и уморява. Люляците са прекалено ароматни, тревата е прекалено буйна, слънцето прекалено ярко. И всичко е за малко. Едва ли в друг сезон се усеща така болезнено уязвимостта на порива за живот, както през пролетта. Мислиш си, че това великолепие може да надживее целия свят, а след десет дни няма и помен от него, заменено от друго великолепие. Малко като в евтин панаир.

Но и аз вървя по улиците, увлечена от пролетните тълпи, мисля си за нови дрехи, меря слънчеви очила. Защото, както люляка и пчеличките, не съм нищо повече от едно дихание на природата, случаен лъч, пробляснал и отлетял, и нямам право да не съм жива. Налага се да живея...

1 коментар:

skoklyo каза...

Да, ама я си помисли, чисто хипотетично, какво щеше да бъде, ако люляците цъфтяха и ухаеха през цялото време? Готов съм да се обзаложа, че щяхме да престанем да им обръщаме внимание, бихме ги приемали за даденост. Лично аз не вярвам в идеята за Изгубения рай, човешката природа измерва щастието въз основа на нещастието, красивото въз основа на грозното и живота въз основа на смъртта. Да имаш винаги всичко означава да нямаш никога нищо. Живеем заради хубавите моменти, така де ...

И внимавай с евтините очила от сергиите, ще оцениш великолепието и преходността на доброто си зрение, когато го загубиш, това е закон :)