вторник, 25 декември 2007 г.

Банско

Снегът в Банско е като пясъка на Несебър - златен. От всяка прашинка се правят пари, всичко е на високи обороти. Гишето за карти за съоръженията прилича на аерогара. Огромна опашка и оглеждащи се хора. Маркови ски и екипи. Хора, които изглеждат като от списанията. Чувството да бъда тук не беше като да видя луната през облаците, а като да отида на нощен клуб.
Разходих се покрай пистата нагоре, но не ми хареса. Прекалено култивирано беше, прекалено лъскаво. Както винаги, когато не знам какво да правя, се опитах да правя добро. Помогнах на една майка, която се пързаляше с малкото си дете и бяха се завъртяли неудобно. Бутнах една кола в пътя отстрани, за да спре да форсира двигателя и да пуши. Вдигнах една щека от снега отстрани и я забих близо до пистата, така че който си я търси да я види лесно. После изядох един портокал и се прибрах.
Иска ми се да кажа, че бях разочарована, но светът изглежда такъв, какъвто искаш да го видиш. Ще се опитам да запомня кристалите скреж по клонките, върховете в далечината, дърветата и луната над нощната планина. А другото,... просто ще забравя...

четвъртък, 20 декември 2007 г.

Специалист по всичко

Последния месец съм ангажирана основно с правенето на салона си в Русе. Нагледах се на майстори и майсторлък. Както е казал поета:"Майсторе, майсторе, викам ти майсторе, 'щото не ти знам името, ама като ти гледам майсторлъка, да та е** в майстора...". И след последните красоти на майсторите по довършителни работи, реших да си правя всичко от тук нататък сама. Може пак да е грозно ,но поне ще е без пари.
И всеки ден се сещам за един класически български филм, в който млад и кадърен зъболекар си търсеше работа като бояджия. "Ти някога боядисвал ли си?" "...Да, великденски яйца..." "Ставаш!" И аз така. В момента дупки пробивам всякакви, често повече от необходимия брой, но все успявам да ги подпъхна под някой мебел. Засега катастрофални повреждания няма. Остава ми малко работа по водопроводната част и слагане на лампите на тавана, после още малко дърводелство и малко счетоводни и правни неща.
Баси, искам вече пак да съм фризьорка!

сряда, 21 ноември 2007 г.

За салсата, тъпаците и златните нишки на света

Е, сега тука вече станахме на кълбо.
Заговаря ме в нета някакъв си господин, на който целият му профил е в танци че танци. Малко пресилено ми прозвуча, но си викам, така го чувства човека. И аз много обичам танците. Поговорихме, каза ми къде има салса парти в Русе, обсъдихме някои стилове, които харесваме и не харесваме, и за мен общуването ни беше приключено.
Но не би. Ден след ден едно и също в кю-то. "Как си танцьорке, ще танцуваме ли, танцьорке, ама ти май не си уверена в себе си" Аз просто не му отговарях, като най-учтива форма на показване на липса на интерес. Никак не обичам да съм груба и това ми е грешката в живота. Но той продължи да ме засипва с обяснения и излияния, за танците, за "тренировките" на които ходи. Засипа ме със страшни термини като "кюбан" и "руеда". И ми прати линк към форума на един салса клуб във Варна, където е писал, да прочета и да знам как да се държа по салса партита. Малеееее. Че като го почнах. Около една страница му написах, с мнението си за него и такива като него. Само дето не ми мина и ми напира отвътре да кажа мнението си и тук. Защото ми ПИСНА от "салсероси" и всякакви идиоти.

Аз много обичам да танцувам. Обожавам и латино танците. Бях ужасно щастлива, когато се нароиха толкова много салса клубове във Варна. Радвах се че има латино дискотеки, латино-партита. Че мъжете се учат да танцуват и всякакви такива. Но като ходех на тези партита и си общувах с хора, които танцуват, все по-малко и по-малко ми харесваше там. Скоро осъзнах в цялост какво мисля по въпроса.

Танците са полет. Сливане с безкая, улавяне на трептенията на света.Вече съм писала как го чувствам. И мисля че не съм само аз. Това е необяснимо и не подлежи на систематизация. Танцът е един от малкото останали начини, да станеш истински, за малко.
Но какво се случва с танците сега. Някакви хора решават да направят добро и да учат другите да танцуват. Танците и се учат, това е вярно. Поне в началото. И жените, които са по-чувствителни и ефирни, инстинктивно усещайки че ТАМ има нещо специално, истинско, бленувано, търсено, хукват на салса, примерно. Мъжете пък, един от друг научават, че там има много мацки и също се записват, че може пък да падне нещо. И в цялата суматоха, вместо да намерят пътя към усещането на света по един по-хубав начин, хората занасят там цялата си мръсотия, евтините свалки, клюките, снобарията, превземките, суетата. И от танца не остава нищо. Виждала съм много двойки да се въртят по дансинга, така правилно стъпвайки и в същото време няма никакъв танц в тяхното движение. Като програмирани машини. Мацките внимават да си правят правилно фигурите, за да ги канят пак мъжете, мъжете пък се надуват как добре въртят партньорките си насам натам. Сякаш казват "А, видяхте ли, а?" Понякога, много рядко, виждам двойки влюбени, които са двамата заедно, пренебренгали правилата и стъпките и общуващи и сливащи се един с друг. И това е радост за очите:)

А, а въпрсоният тъпак, който провокира този пост, ми каза: "Ти май си от жените, които не обичат да ги водят". Май да, бате. Всеки, който ме познава ще ти го каже. Един мъж може да ме "води" само ако ме погледне в очите, остави ме да танцувам, и тогава аз сама ще поискам да се слея с него, да последвам стъпките му и да им дам красота, цялост и сияние.

вторник, 13 ноември 2007 г.

Да танцуваш върху сапунен балон...

"Някои светове изглеждат така съвършени, цялостни и прекрасни, че е трудно да се повярва как могат да се разпаднат само от един повей на вятъра."


Из "Размисли върху сапунените балони"

петък, 9 ноември 2007 г.

Смятай лесно...

Аз обичам математиката и ми се струва, че и детето ми има заложби за математика. Но образователната сиситема може да те откаже от всичко. Сега се учат да събират и изваждат трицифрени числа. Първото което не разбирам е защо ги карат да пишат числата едно до друго, вместо едно под друго, когато съвсем ясно се вижда кое с кое се събира и вади. И понеже сигурно и на авторите на учебниците им е ясно че е трудно да се смята така, ето следната простотия:

Смятай лесно!
367-229
______________

367-200=167
167-20=....
...-9=....
______________
367-200=.....


Синът ми, който спокойно може да си сметне горната разлика се пули и гризе химикала, какво да смята...Опитвам се да му обясня защо резултатът е същият, ако се смята така. Съвсем логично ме пита, кое му е лесното, тогава. Аз не знам, ама какво ли ми разбира на мен главата от педагогика.
А на вас, ако ви се наложи да си извадите две трицифрени числа, вече знаете един по-лесен начин. Успех!

сряда, 7 ноември 2007 г.

Фотограф

На скалите на Басрбово сме с приятели. Гого, който е фотограф на най-големия русенски вестник и има, не съм сигурна една или две, награди от конкурси на Нешънъл Джиографик, снима ли снима. Снима и сина ми, докато се мъчи да се разтяга на тревата. После му показва снимката, Ники я поглежда одобрително, и му казва сърдечно. "Браво, бе, аз така като те гледам, някой ден ще стане фотограф от теб!"

петък, 2 ноември 2007 г.

Подслушано

- Аз май много скоро ще му се разсърдя на мъжа ми.
- Защо? Ядосва ли те?
- А, не.
- А защо ще му се сърдиш?
- Ами, така, аз от време на време му правя профилактика, да не се отпуска....

неделя, 14 октомври 2007 г.

Кючек

Аз съм голяма почитателка на ориенталските танци. Това е клипче с една турска танцьорка, която направо ме накара да се прехлесна. И да ми кажат пак че кючекът бил грозен танц.
http://www.vbox7.com/play:c09045d4

четвъртък, 11 октомври 2007 г.

Ishtar

Ето една песен с превода на текста, която ми спря дъха. Хората днес се страхуват да говорят за любовта. Сладникаво им се струва, изтъркано. Или пък страшно. Толкова е трудно да отвориш сърцето си. Тази песен ме разплака. Може би остарявам.

http://www.vbox7.com/play:9fcc30d1

понеделник, 8 октомври 2007 г.

Мижи да те лажем

От известно време работя в един от най-луксозните фризьорски салони в Русе. Работила съм в големи и луксозни салони и преди, и като гледам положението е все същото. Лъскава обстановка, чак заслепяваща, славни марки ( l'oreal! Алилуя!), момиченца, дето се учат да работят(няма как, и аз така съм се учила), посредствено качество и големи фасони. Но това, което ме разсмива най-много в сегашния салон е изискваният от шефката стил на общуване с клиентите, който е продължение на нейния собствен и отразява чудесно идологията на този тип салони, а именно;"Мижи да та лажем". Като начало никак не се поощрява естетсвеното и непринудено общуване с клиентите. Те си плащат скъпо и прескъпо и трябва да чувстват с всяка фибра на тялото си, че са на едно невероятно място, а не къде да е:) Ако няма какво толкова да им предложиш, нахрани ги с приказки. Ето кратък речник, за следващия път, като отидете в лъскав салон:)

"Заповядайте да обсъдим колорирането на косата" = "То и без туй няма от всичките бои, а има едни, дето шефката каза да ги пробутаме, тъй че сега ще те убедя, че си точно за тях"

"Ау, колко естествен стана цвета!" = "Ебаси, тая боя хич не хвана"

"Боята е безамонячна и подхранва косата" = "Таз е по-скъпата, а ако си толкова тъпа да вярваш, че боя подхранва, проблемът е твой"

"Сега ще Ви поставя крем-грижа на косата" = "Балсам, како, балсам..."

"Прическата е асиметрична" = "И аз виждам, че е криво, ама ако си мислиш сега, че ще тръгна да те оправям..."

"Прилагаме най-новите техники за подстригване" = "Аз тъй и не разбрах за к'ъв х** се прави това, ама изглежда ефектно"

"Ау, супер!"(казано от шефката, след подстригване от някое от момичетата) = "Оф, таз мойта не можах да и извадя ръцете от гъза, ама освен да вземем парите на клиентката и да я изпратим, докато не се е усетила, друго не можем да направим"

"Това е една много актуална линия" = "Ние само така можем да подстригваме и ако не ти отива, ти си дефектната"

неделя, 30 септември 2007 г.

Приказки от гардероба: На море

В гардероба се пуснал слух, че скоро ще се ходи на почивка. Всички били обзети от трепетно вълнение. Кой ще отиде на морето? Развихрили се интриги и заговори, имало съревнование и накрая няколко от тях били избрани. О, какъв триумф! Гордо поглеждали избраниците към останалите си събратя, докато ги изваждали от купчината.
После...после били натъпкани в куфара, мачкани и притискани, че да се затвори ципа. Мокрени и деформирани от морска вода и слънце, цапани с плажно масло и кисело мляко. Други били скъсани от една разходка по скалите. Едва дочакали да се приберат. И изподрани и смачкани се приютили на познатите си стари места. А когато другите ги разпитвали как е била почивката, казвали, о, чудесна, трябва непременно да отидете!

събота, 29 септември 2007 г.

Някои впечатления от Русе

От месец живея в Русе и ето някои неща, които ми правят впечатление:
1. Внимателни шофьори. В никой друг град не съм виждала така да се спира пред пешеходни пътеки. И изобщо движението по улиците е сякаш на по-друго ниво.
2. Намусени продавачки. Има и изключения, но повечето гледат много намусено, все едно им преча и едвам издържат вече.
3. Страхотни банички:) По-хубави банички от тези на хлебозавода не съм яла:)
4. Кофти заведения. Аз не излизам много, но досега не съм ходила в нито едно заведение, където да ми е било уютно и приятно.

петък, 21 септември 2007 г.

Нета

Всичко започва и всичко свършва тук. Една вселена. Може да намериш и изгубиш цели светове. Може да си ги измислиш сам, може да се потопиш в тях завинаги.
Петък вечер в нета не е добра диагноза. Петък вечер разплакана сама пред телевизора е още по-лоша. Затова избирам нета. Ако ми стигнат силите, ще се опитам да направя нова тема на блога, която ми се върти в главата от месеци. Иска ми се да успявам да вдигна глава и да се усмихвам след всеки път, когато плача. Иска ми се да мога да изтъка мост от нишки светлина водещ право към мечтите ми. Иска ми се да имах сили да променя целия свят. Иска ми се да имам сили да живея живота, който съм си избрала.

сряда, 19 септември 2007 г.

Мъдри мисли

"На проститутката и се плаща не толкова да прави секс с теб, колкото да си тръгне след това"

Русе

Е, вече съм в Русе. Благодаря за окуражителните думи и за добрите пожелания.
Все още ми е много трудно, но се надявам да свикна.

четвъртък, 13 септември 2007 г.

Бившият мой живот

Събирам последни остатъци от съществуването си тук. Следите малко по малко се заличават. Самата аз понякога си мисля че съм сънувала. Особена тъга и безчувствие се смесват в унасящ коктейл. Днес съм пак за малко тук, сред миналото, сред намерените и изгубени мечти, сред копнежите, колебанията, спомените. За малко.

Не съм умряла и нямам намерение да умирам. Много хора се обадиха да ме питат жива ли съм и тогава осъзнах каква важна част от мен е интернет-съществуването ми. Затова може би е важно да кажа тук:

Преместих се да живея в Русе. Във Варна вече нямам дом, нямам и работа. Салонът ми е затворен. Надявам се да има ново "Неустоимо" в Русе. Надявам се да успея да осигуря на сина си по-добър живот.

Много хора ще ми липсват от Варна, но вярвам, че някои пътища, макар и много красиви са без изход. Не знам къде свършва този, по който съм поела, но както са казали по-умните от мен, "life's a journey, not a destination".

Не съм щастлива, не съм тъжна. Нямам нужда от съчувствие, нито от помощ. Имам нужда от присъствието ви, защото осъзнах, че то е единственото от бившия мой живот, което искам да взема със себе си:) Целувки:)

сряда, 8 август 2007 г.

Хм

Има дни в които за нищо, ама за нищо, ама за нищо друго не мога да мисля, освен за секс. Не съм способна да свърша никаква работа. Това си е направо трагедия.
Ако отида при личната, дали ще ми даде болнични?

петък, 3 август 2007 г.

Каква зодия е бащата-мечта

Говоря с един познат за баща му и научавам с изненада, че той е в прекрасни отношения с него, че имат много близка връзка и че се разбират чудесно. Този познат е на 24 години, възраст в която си мислех че всеки мъж е поне малко скаран с баща си, или отношенията им са трудни.
Аз като една жена, веднага попитах коя зодия е баща му. Оказа се Стрелец. А моят познат е зодия Скорпион. Не че съм голяма астрололожка, но тези зодии май не се погаждат много. Доста съм озадачена. Излиза, че не всички бащи се карат със синовете си от един момент нататък. Аз винаги съм мислела противното. Дали зависи от зодията?

Ако вие имате такъв баща-мечта, разкажете ми. И ми кажете коя зодия е. Интересно ми е какви ще се резултаттите. Може да ми кажете и ако не се погаждате, коя зодия е.

четвъртък, 26 юли 2007 г.

Now and then

Казват, че когато умираш , целият ти живот минава пред очите.
А когато се развеждаш, целият ти семеен живот минава пред очите... Докато седях в кантората на адвоката и чаках да попълни данните в документите за развод по взаимно съгласие, мислите ми полетяха към началото. Същият този акт за граждански брак, който скоро ще бъде унищожен от съда, халката на пръста, щастието, че съм намерила най-накрая Единствения и вече нищо, освен смъртта, няма да ни раздели. надеждите, мечтите, страховете. Спомних си раждането на детето ни, същото за което сега спорехме за издръжката. Спомних си за вечерите заедно. Не исках да си спомням за скандалите, за мрака и студа, но си спомних и за тях.
И всичко завършва тук. С платени държавни такси и хонорар на адвокати. С хладна неприязън и метален вкус в устата.
Само че не искам да съм циничка. Искам да съм романтичка. Нашата любов не беше входящ номер на документ за граждански брак и студен бял лист с решение на съда за развод. Нашата любов беше приказка, макар и малко тъжна.
Пожелавам на всички, които се обичат, техните приказки да бъдат щастливи.


The past is so familiar
But that's why you couldn't stay
Too many ghosts, too many haunted dreams
Beside you were built to find your own way...

But after all these years, I thought we'd still hold on
But when I reach for you and search your eyes
I see you've already gone...

That's OK
I'll be fine
I've got myself, I'll heal in time
But when you leave just remember what we had...
There's more to life than just you
I may cry but I'll make it through
And I know that the sun will shine again
Though I may think of you now and then...

вторник, 24 юли 2007 г.

Любим плод

Доскоро категорично смятах ябълките за тотален мой фаворит сред плодовете. Но напоследък май предпочитам праскови. Любимите ми друго лято нектарини, нещо не ме привличат това лято. Постоянно си купувам пъпеши, а дините ги гледам с безразличие. Чудно ми е на какво ли се дължи това.
Разкажете ми за любимите си плодове.

неделя, 15 юли 2007 г.

Приказка за една кралица

Живеела някога една кралица. Тя била могъща кралица. Но не от тези, които ще завоюват чужди земи и ще подчинят чужди народи. Тя била от тези, които носят благоденствие, ред и успехи на хората си. На нея се уповавали, към нея се обръщали с болките си и намирали разбиране и мъдър, разумен съвет. Уверено и спокойно властвала тя, простирала спокойната си, но несломима воля над света, променяла го, усмирявала хаоса в топъл ред и прокарвала пътища за светлината.
Но твърде могъща станала тя, твърде силно било кралството и и тъмните сили, виждайки заплаха, я издебнали в най-съкровените мигове от живота и и отворили в нея неизлечима рана. Огромна рана, която боляла ден и нощ. Която я убивала. Могъща кралица била тя, но била и човек. Болката я сломила. Безкрайната, непоносима болка...
Тръпка на ужас минала през кралството. Хората били объркани. Не знаели къде е тяхната кралица, какво ще се случи с тях. Носели и дарове и лекарства, но нищо не би могло да и помогне. Кралицата, без корона и мантия, полужива от болка, се била свила в един ъгъл и не знаела колко още ще издържи...
Но кралиците затова са кралици, защото променят света. Тя оживяла, научила се да понася болката, изправила се и облякла отново дрехите си на повелителка. Цял един малък свят зависел от нея. И подредила косите си в прическа, и се изправила пред хората си. Те разбрали, че тя няма да ги изостави, никога, до последното си дихание. И пак всичко си било на мястото...

Понякога слугите разправяли, че са я чували, в най-далечната стая на замъка, да плаче и крещи от болка, но това никой не го бил виждал наистина и хората, съвсем нормално, предположили, че са просто слухове...


На Итилиен, с преклонение...




петък, 13 юли 2007 г.

За яденето на праскови

Някои хора го могат, други не, и това си е. Яденето на праскови е цяло изкуство. Дето имаше един виц : "Какво е истинска смелост? Да ядеш праскова, облечен с бяла тениска"
Аз общо взето се справям и не се капя особено много. Наблюденията ми показват, че има няколко основни пункта, на които трябва да се обърне внимание:
-вакуумът е важно нещо, повече смучене;
-облизване на всичко, което се е изплъзнало от вакуума;
-никакво бързане;
-със зъбите внимателно, захапва се леко, за да не се разтече сокът навсякъде;
Ако вие имате собствени рецепти как се яде праскова, разказвайте.

събота, 7 юли 2007 г.

Идеалното семейство

Сега тук, къде на майтап, къде на сериозно, ще ви разкажа как според мен трябва да изглежда идеалното семейство.
То се състои от един мъж и две жени. Жените, разбира се, е добре да се самоопределят като бисексуални. В идеалното семейство всички са равнопоставени, то не е харем. А ето и някои положителни ефекти, за които се сещам:
- В къщата винаги ще е много чисто. Две жени чистят повече от една.
- На мъжа никога няма да му се налага да полага усилия да стои буден след секс и да си говори нежно. Може да заспи спокойно, а жените да си говорят.
- Жените винаги ще си имат някой близък с когото емоционално да си споделят и да ги разбира и няма да обвиняват мъжа в коравосърдечие, или да се опитват да го променят.
- Изневерите рязко ще намалеят. Все пак, трима си е разнообразие. Освен това, ако трябва да се надлъгваш не с една жена а с две, и то в екип, ми се струва много вероятно да избереш порядъчността:)
- Готвенето ще е винаги на ниво .
- Жените могат да си помагат с децата.

Просто съвършено.

четвъртък, 5 юли 2007 г.

В името на щастливия потребител

Днес имах проверка от Комисията за защита на потребителите. Това са едни добри какички, които защитават безпомощните потребители от злите фризьори. На тях им плаща държавата, разбирай аз и потребителите, за да бдят. Проверката установи недопустими нарушения на Закона или Наредбата или икаквото е там за защита на потребителя. Първо, в ценоразписа е написано "официална прическа 25-35 лв". Това е противозаконно,
трябва да има една цена за една стока. На обснението ми че то има сто официални прически, някои отнемат повече време, други по-малко и аз едва ли бих могла да изброя всичките и да им сложа цена, ми казаха, че се слага най-високата цена в такъв случай. Така потребителят е доволен. Прави са. Що за противозаконни пориви имам аз, да вземам на хората според труда, който съм положила. Трябва на всички да се взема по равно. И по много. Така потребителите са по-сигурно защитени.
Другото ми чудовищно нарушение е че нямам Регистър за похвали и опкавания и прилежаща актова книга, или каквото на майната си беше това. Тоест нямам една специална тетрадка, която се купува от специалните книжарници и която служи за следното. Значи, подстригала съм аз някого, ама накриво, и той не е доволен. Връща се значи, този някой и пишем в книгата неговото недоволство. После аз го подстригвам както трябва и пишем един акт, където се подписва и пише че е удовлетворен. Опитах се да обясня че за мен доволните клиенти са не само смисъл и удоволствие от работата ми но и единствен шанс за оцеляване. И без актове и книги аз бих оправила всеки проблем, ако има такъв, дори винаги когато променя драстично прическата на някой клиент, му казвам, ако има нещо, което го притеснява, или не му харесва, като се погледа така, да мине, ще го променим съвсем безплатно. Да, ама те не всички фризьори били такива. Добре, да предположим че съм една безсъвестна печалбарка. И някой не е доволен, вижда ме че работя лошо и съм го направила на нищо. С кой акъл този нещастен клиент ще се върне аз да го оправя?. Че те ако ръцете са ми завряни в гъза, една книга за оплаквания ли ще ми ги извади от там? И дори ако все пак въпросният недоволен клиент се върне и си потърси правата, как ще докаже той, че това на главата му е мое дело? И след като ми се оплаче в тетрадката, мога ли аз да я изхвърля и да си купя нова, при положение че тази никъде не се заверява? И въобще що за идея държавата да се вре и да регулира отношения, които би трябвало да се регулират от самосебе си.
Нямам думи. Утре сутрин трябва да отида чинно да си взема акта или каквото е там, да представя свещените хартийки, който нямах днес и тогава вече клиентите ми ще бъдат истински щастливи. Алелуя!

вторник, 3 юли 2007 г.

Автогара

Пет и половина сутринта. Вървя по хладните сутрешни улици, градът е призрачен. Бездомно куче спи и потреперва в съня си. Стигам до автогарата. Там е някак странно оживено, сънено и нереално. Някакъв автобус скоро ще отпътува. На табелката пише градове в Испания. Хората започват да се качват. Дълги и вкопчени прегръдки, някакво момиче плаче, едно дете маха на мъж, който се качва, възрастна жена си тръгва бързо, като си крие сълзите. Сърцето ми се свива от някаква безименна паника. Обръщам се рязко, за да не гледам.
Понякога забравям колко е страшен светът.

събота, 30 юни 2007 г.

Едно весело пътуване кум Джулая

Пешо пътуваше с приятели от Русе за Варна, за концерта на "Меноар", и предложи да ме докара. Приех с удоволствие. В колата се запознах с Мимето и приятеля и, облечени с черни тениски и дънки, класически метали. И потеглихме. След краткии недоразумения в началото и спиране Мимето да търси банкомат, а после търсене на Мимето, накрая пак бяхме в пълен състав, само Пешо малко беше позагубил самообладание и очевидно ядосан и се навика едно хубаво. И карането завърши с нещо като "...ааааааа, я дай чалгата". И като се пусна един култов диск...Толкова не бях се смяла не знам от кога. Тръгнали те , милите, за концерт на "Меноар" и какво да слушат в колата? Ами, чалга, много ясно! Ама не само слушат, ами и пеят и танцуват! Мимето определено ми влезе в златния списък на хора непукисти и неформални, които ме карат да се радвам, че съм жива:) Пешо си го знаем, той откъдето мине, сее емоции. Пътем се отбихме в селото на баба му и дядо му. Двамата са неверятна двойка. Почерпиха ни с кайсии и всякакви вкусотии. Едвам си тръгнахме:) И после пак пътя и златните чалга хитове за металисти. Този диск трябва да го имам:) Представете си една сребриста Корса на магистралата, летяща към Каварна и"Меноар", и разтърсвана от "Камъните падат" на 4 гласа, без да броим уредбата. Да не говоря за класиката "Отдолу иде шуменски влак..." и "Тирбушона в тапата, оцета в салатата". Е, после имаше и малко Бон Джови и Васил Найденов "Със 100 километра в час (пак летя)", където Пешо специално намали, за да можем по-пълно да се слеем с лирическия герой.
Чак ми стана тъжно като видях Варна в далечината.
На всички луди-млади весело посрещане на Джулая! А аз отивам да се наспя, защото както знаем, изгревът е в сърцата ни и това, че сме го проспали изобщо не означава че не го уважаваме:)

събота, 23 юни 2007 г.

Седем

В сряда играхме волейбол и после пихме бира(първото лице е за благозвучие, аз пих данъп). И посред морската градина, в една топла лятна вечер, се заговорихме за смъртните грехове. Седем броя. Мислихме, броихме на пръсти, чудихме се и къде на бълграски, къде на английски, ги изкарахме: алчност, чревоугодничество, гняв, похот, завист, горделивост, мързел. Всеки поне ги е чувал. Интересно, убийството не е смъртен грях. И какво точно означава "смъртен грях"? Аз все си го представях като нещо, което е забранено под заплаха от смъртно наказание. Но може би е просто вид душевно състояние, което е препоръчително да се избягва, за да не стигнем бързо-бързо до смъртта?

Вие какво мислите по въпроса с греховете?

Ъх, направих го и аз този тест и ето какво се получи:

Greed:Low
 
Gluttony:Low
 
Wrath:Medium
 
Sloth:Low
 
Envy:Medium
 
Lust:Very High
 
Pride:High
 


Не съм сигурна, обаче че е достоверен, защото беше на английски и може нещо да не съм разбрала. Все си мисля, че лакомията ми ще ме провали:)

Сухари

Не знам дали греша, но ми се струва, че много хляб отива в кофите за болкук. Защото е поизсъхнал, защото е вчерашен. Ето ви една идея как да не изхвърляте хляба и да не го оставяте да мухлясва.

Нарежете го на филийки и ги сложете в тава. Ако нямате мравки, просто го оставете да изсъхне на някое слънчево място, като го обръщате от време на време. Аз имам мравки:) и затова действам по следния начин. След като съм изпозлвала фурната за нещо, слагам хляба вътре и я оставям изключена и отворена. От време на време обръщам филийките. Стават хубаво сухи, без да се препичат много-много. После могат да се държат просто в открит панер, или завити с нещо хартиено.

А как се яде сухарът:) Аз си го хрупам и просто така. Ако филийките са тънки става като бейк ролс:) Може малко масло отгоре, или сирене. Също така става приказна попара. Натрошен сухар, натрошено сирене и една лъжица краве масло се заливат с вряла вода, ама не много и се похлупват за малко. После се разбърква и се яде:)
А другата много приятна рецепта е за една особена бърза закуска. Сухарът се натопява в прясно мляко и парчетата се подреждат в намазана с олио тава. Отгоре се залива със смес от яйца, кисело мляко, сирене и масло. Пече се във фурната.

Не знам дали бях много убедителна, но ми се струва, че ако опитате, може да се окажете приятно изненадани. Добър апетит:)

петък, 22 юни 2007 г.

У дома

Бях си в къщи. Онова, другото къщи, на село при родителите ми. Посрещнаха ме 6 малки котенца. Старата пейка си е все там, сливата над нея. Черешата, вече презряла, и градината с цветята. Майка ми, все същата и ужасно остаряла. Баща ми, усмихнат както винаги.

Обзе ме все същото чувство, както винаги когато съм си в къщи, на покой и особена тъга. Детството свършва, винаги. После трябва да се поеме по пътя. Няма връщане назад. Мога да се върна за малко, но не ми е тук мястото. Отдавна, толкова отдавна.

четвъртък, 7 юни 2007 г.

Приказки от гардероба: Ютията

В гардероба живеела една ютия. Тя, като всички ютии, била перфекционистка. Обожавала идеално изгладени дрехи. Просто идеално. Имала си и любимка - една бяла риза. Ризата си била страхотна, няма какво да се лъжем. Копринена, чудесно ушита, мека и изискана. Ютията обичала ризата, защото можела да въплъти в нея стремежа си към съвършенство, да я направи по-прекрасна от всяка друга.
Но тя никога не успявала да достигне това съвършенството. Все оставало по някое издайническо малко ръбче, по някое недостатъчно гладко място. Ютията се стараела все повече. Още малко трябвало. Още съвсем малко...
И един ден прекалила. Върху ризата останало голямо грозно изгорено жълто петно с набръчкани краища. Толкова грозно, че се наложило ризата да бъде изхвърлена. А ютията така и не проумяла какво станало. Не разбирала, как след като всичко да вървяло толкова добре и трябвало само още малко да наблегне с гладенето, изведнъж и се стоварило това...Ама наистина не разбирала. Можела само да предположи, че тази риза си е била дефектна от самото начало и петното винаги си е било там някъде, просто не го е видяла навреме. Но не миселела да позволи лошият и късмет да я откаже от стремежа към съвършенство. В гардероба имало толкова много ризи за гладене...

събота, 2 юни 2007 г.

Задачка с мравки

Синът ми чете какво ли не и обича да ми дава задачки, които е прочел. Понякога наистиан ме затруднява. Ето ви и на вас една задачка от неговите:
Три мравки вървят в колона една след друга. Едната мравка казала "След мен има две мравки". Другата мравка казала "Пред мен има една мравка и зад мен има една мравка". Третата мравка казала "Пред мен има две мравки и зад мен има две мравки". Как е възможно това?

Отговорът е в първия коментар.

петък, 1 юни 2007 г.

No comment

Говоря си в салона с един клиент за турцизмите, останали в българския. За "таман", "анджък", "вересия" и какво означават. Синът ми се обажда:
- Мамо, а на турски "бир" е "едно", нали?
- Да, мамо, ама ти откъде знаеш?
- Как откъде. От Канал едно, новините в пет часа...
- !!!!

петък, 25 май 2007 г.

Приказки от гардероба: Панделката

Живеела в гардероба една панделка. Някога тя била част от прекрасна бална рокля. И като такава тържествено шествала на най-желаните места, по най-бляскавите коктейли. Хората гледали и се възхищавали: "Брей, каква хубава рокля" и панделката се радвала, че е част от нещо толкова важно и ценено. Но нещата се променят. И един де някой погледнал роклята и казал: "Ама че е демоде тази панделка!" И панделката била внимателно отстранена и сложена в гардероба за всеки случай.
Дълго време прекарала тя в униние. Надявала се да се сетят за нея и да я сложат на някоя дреха, дори най-скучната и грозната. Искала пак поне за малко да принадлежи някъде. Тя била създадена да допълва, да бъде част от нещо. Иначе животът и нямал смисъл.
Един ден, едно момиченце отворило гардероба и ахнало: "Каква прекрасна панделка!" Вързало я в косата си и се затичало да се огледа. И панделката, за пръв път от много време застанала пред огледало, изведнъж осъзнала, че самата тя е хубава и важна, просто ей така, без да е пришита към нечия бална рокля... И освен това осъзнала, че единственият блясък, който си струва на този свят, е блясъкът в едни усмихнати детски очи.

четвъртък, 24 май 2007 г.

Тийн настроение

Днес ми беше най-наситеният с абитуриентки ден:) Гледам ги им се радвам. Парадоксалното е, че те са по-малко нервни от роднините, които ги придружават. Или поне умеят с усмивка да прикриват тревожността. Смяхме се и се лигавихме, докато навивах букли и изпръсквах шишета с лак. И аз бях уморена и изнервена и бързах, но мразя да работя без усмивка. Няма никакъв смисъл когато си под напрежение, да ти личи.
Една вуйна(без майтап), която придружаваше едната от абитуриентките, изнервена че закъсняваме, се сопна на поредния изблик майтапи и хилене: "Ама на вас май ви е много смешно!". Аз я погледнах за секунда, докато се чудех какво ще стане ако я напръскам с лака, както се пръска с мухозол досадна буболечка, после се ухилих и казах: "Амчи, май...".
А след работния ден, изпаднала в пълно мозъчно затъмнение от умора, и минавайки през пазара за ягоди, взех че си купих едни много къси черни шорти с които да играя волейбол. Пет секунди след като ги платих, осъзнах, че малко съм се надценила и тези шорти нито са ми за годините, нито за килограмите. И понеже годините не мога да променя, ще трябва да направя нещо с килограмите. Хм. Добре че свършват абитуриентските. Кой знае какви глупости още можех да измисля.

вторник, 22 май 2007 г.

Dead or alive

"А ти за какво си мечтаеш?" пита ме Енея. "Да умра", отговарям. Но това не е вярно. Мъртва съм отдавна. Искам само да спра да се преструвам че съм жива.

четвъртък, 17 май 2007 г.

Парите и хората

От тази тема по-изтъркана няма. Ама ето че се замислих и аз за това. Повечето хора с пари, които познавам не бих искала да ги имам за приятели.

Често се плаша. Защото става така че познавам много умни, способни и жизнени хора. И изпадам в паника, когато ги виждам как се превръщат в бизнесмени, делови хора, преуспяващи дами и така нататък. Винаги са зеати, винаги са леко раздразнени от тежките отговорности, които носят. Винаги имат нужда от разведряващ разговор с мен, например. Почти никога нямат време за истински разговор. Почти никога, когато имам нужда от тях не са свободни. Искат да ме изслушат, но, разбира се ще го направят когато малко се освободят. И докато се усетя, вече аз им съчувствам за изпълнения им с тревоги живот. Това са хората, с пари, които си изкарват по труден начин парите.
Има и други, които си изкарват по лесен начин парите. Те пък не искат да се занимават с нищо обременяващо. Искат само да се забавляват и да има усмихнати хора покрай тях. Да си купуват скъпите готини неща, които ги кефят и да не му мислят много-много.

Струва ми се че между двата вида общото е, че парите правят хората консуматори. Когато искаш нещо и можеш да си го купиш се научаваш да мислиш с тези категории. "Плащам си и искам да получа най-доброто". Винаги внимават да получат най-доброто. Всичко е заменимо. Винаги може да купим друго. От друга страна е толкова трудно да се откажеш от всички хубави неща, които имаш, какво е едно малко усилие, за да спечелиш още малко пари и да имаш още хубави неща. И неусетно това мислене се разпростира и върху приятелите. Приятелите не са тези, без които не можеш. Ако имаш пари, все ще си намериш развлечения някакви. Не си зависим. Значи и не ти пука много. Те са просто приятно забавление за свободното време. От тях се иска да са подръка, когато ти се забвлява.
Сигурно и хората с пари са нещастни. Сигурно и те плачат:). Сигурно и те са жертви на лудницата, която е животът ни. Всеки по собствен начин се бори със страховете си, със слабостта си. Не обвинавам никого. Просто понякога ужасно много се натъжавам.

четвъртък, 10 май 2007 г.

Корицата!

Пешо ме разсмя и очарова с изненадата, която ми беше изпратил на пощата. А именно - корицата на бъдещата книга "Приказки от гардероба" . Пешо е страхотен приятел и знае как да извади човек от мрачните мисли:) Благодаря:))
А ето я и нея:))

събота, 5 май 2007 г.

Приказки от гардероба: Одеалото

Живеело на дъното на гардероба едно вълнено одеало. То било сложено в две плътни полиетиленови торби и прибрано отделно в най-тъмния ъгъл. Да си кажем честно, направо било забравено там. Красиво, полезно и обичано някога, сега прекарвало дните си в своята сигурна опаковка, самотно, безполезно и отчаяно. Никой не се сещал за него, никой не го разстилал на леглото или на тревата, никой не се любувал на багрите му, никой не се радвал на мекотата му. Животът му бил монотонен. Сутрините и вечерите се сливали, а дните били безкрайни.
Но един ден, неочаквано се появил някой. Нещо прошумоляло в опаковките и между тях се промъкнал един молец. "Здравей", казало одеалото, "искаш ли да бъдем приятели?". "Ами, да", отговорил молецът, "искам. Само че съм ужасно гладен." Одеалото изтръпнало за момент, защото си спомнило какво ядат молците, но после казало: "Ами, ето, хапни си от мен. Толкова много вълна има в мен, нищо няма да ми стане, а ще бъде толкова хубаво да сме заедно." И те си говорели, дълги дни и нощи, молецът си хапвал от одеалото, не му се налагало да търси храна другаде, и те се смеели и си говорели, шегували се и били ужасно щастливи. Одеалото не било подозирало, че животът може да е толкова хубав. Да не бъдеш сам, да си с някого до теб...Поглеждало с тревога нарастващия пашкул около молеца и знаело, че скоро нещата ще се променят, но се опитвало да не помрачава хубавите мигове с тъжни мисли...
Докато молецът изживявал своята промяна, още си говорел понякога с одеалото, но мислите му били вече другаде, към новия му живот, новата му самоличност. Бавно и неумолимо той се превърнал в пеперуда. Трябвало да полети, да отиде другаде, да се чифтоса, да остави потомство. Животът му продължавал своя ход.
"Остани" казало одеалото. "Никога не съм обичало някого както теб. Дадох ти всичко, което можах. Не беше ли достатъчно?" Молецът не искал да причини зло на одеалото. Били преживели толкова хубави моменти заедно. Но нямало как да спре, да остане. Имал си свой живот. Тръгнал си без много приказки, разперил крила и отлетял.
Одеалото останало пак само в найлоновите си опаковки. Постояло заслушано в тъмното, което отдавна не било толкова мълчаливо и тъмно. Погледнало към дупките по себе си, фина дантела от принадлежност и обич и си помислило "Това ли беше?" А после се наместило по-удобно в тъмния си ъгъл и си спомнило смеха им заедно и дните, изпълнени с щастие - "Е, мисля че си струваше..."

сряда, 25 април 2007 г.

Пролетно-депресионно

Истината, е че не обичам чак толкова много пролетта. Всичко цъфти прекалено бързо, тази безумна надпревара на красота и живот ме омайва, но и уморява. Люляците са прекалено ароматни, тревата е прекалено буйна, слънцето прекалено ярко. И всичко е за малко. Едва ли в друг сезон се усеща така болезнено уязвимостта на порива за живот, както през пролетта. Мислиш си, че това великолепие може да надживее целия свят, а след десет дни няма и помен от него, заменено от друго великолепие. Малко като в евтин панаир.

Но и аз вървя по улиците, увлечена от пролетните тълпи, мисля си за нови дрехи, меря слънчеви очила. Защото, както люляка и пчеличките, не съм нищо повече от едно дихание на природата, случаен лъч, пробляснал и отлетял, и нямам право да не съм жива. Налага се да живея...

събота, 14 април 2007 г.

Пролет

Събуждам се. Целува ми се. Ставам, мия си зъбите, правя закуска, водя сина ми на училище, връщам се, готвя, правя упражнения, мия чиниите. Целува ми се. Тръгвам за работа, вървя пеша и гледам дърветата. Целува ми се. Работя, усмихвам се на хората, изслушвам ги, уморявам се малко, седя, пиша в нета, пия чай. Целува ми се. Тръгвам си от работа, вървя по топлите улици, слушам музика в слушалките, вземам сина си от айкидо, говорим си за деня му, вечеряме, мием си зъбите и си лягаме. Заспивам. Целува ми се...

Събуждам се. Целува ми се...

четвъртък, 12 април 2007 г.

Приказки от гардероба: Пролетно почистване

В гардероба било доста разхвърляно. Дрехите били напъхани накуп, както дойде, смачкани и оплетени една с друга. Копринена риза се преплитала с памучна пола и вълнен клин, и тениски, и шорти. Всичко било до всичко. Пълна неразбория. Много дрехи мърморели:

"Това е ужасно. Никакъв ред. Еееех, какви гардероби има някъде. Подредено, всичко свети, а при нас...срамота...Дано доживеем да се оправи и тук. "

И денят дошъл! Настанало пролетно почистване в гардероба. И новото време настъпило. Възцарил се ред и чистота. Доста дрехи били преценени като ненужни и били просто изхвърлени. Сред тях имало и от мърморещите. Останалите били стриктно подредени. Тениските се опирали само до тениски. Пуловерите си общували само с пуловери. Чорапите се срещали само с чорапи...

И само в спомените останали онези времена, когато всички били вкупом, разбъркани и преплетени. Когато никой не знаел къде е, но можел да се окаже в компанията на най-интересни и странни неща. Когато вълнените ръкавици се целували с копринени шалове по ъглите...Когато кълбетата с прежда криели изненади:)..

И някои били щастливи, а други нещастни, но, както знаем, това нямало никакво значение, защото те били просто дрехи в нечий гардероб.

понеделник, 9 април 2007 г.

"Жива рана"

Онази нощ, когато бях далеч
ти ме викаше, нали,
но твоят глас не стигаше до мен
заглушен от чужди лъжи.

Сълзите ти да видя не можах,
ослепен от блясък фалшив,
изгубен бях, по-вятъра вървях,
и не знаех, че мен чакаш ти.

И от болка пиян,
те проклех за това,
че отново съм сам
и боли любовта.

Боли и ръцете си мразя аз,
защото друга прегръщах с тях
и до кръв прехапвам устни пак за това,
че не целуват отново теб.
Жива рана за мене вече си,
жива рана в мене боли.

И от болка пиян,
те проклех за това,
че отново съм сам
и боли любовта...


Слави Трифонов и КуКу Бенд

сряда, 4 април 2007 г.

Разделите...

Животът се състои от раздели. За 15 минути, за 2 седмици, за 10 години. Колкото се случи. В разделите има нещо позитивно. Помагат да запазиш себе си. Да вървиш по тънкия ръб на близостта, без да залитнеш към зависимостта от някого. Помагат да осъзнаеш колко е важен този, с когото се разделяш, за теб. Може да е много, може да е малко. Разделите те учат да се владееш и да намираш нови хоризонти за себе си. Разделите учат да си сам...

Баси, как мразя разделите!...

понеделник, 26 март 2007 г.

Приказки от гардероба : Дъждобранът и пуловерът

Живели някога заедно в един гардероб, един дъждобран и един пуловер. И понеже било времето на пролените дъждове, пуловерът се прибирал притеснен и уплашен и разказвал:
- Олеле, днес валеше дъжд. Толкова ужасно, целият прогизнах. Страх ме е от дъжда. Всяка капчица попива в мен и после толкова дълго се оправям... Съхнах цял ден, но още се чувствам мокър. Трябва ми сух въздух, слънце...
Дъждобранът повдигал вежди - какви ги приказваш? Всеки знае, че дъждът е безобиден. Капките се стичат по повърхността ти и толкова. После се изтръскваш и за две минути си сух. Мисля че това с мокренето само си го въобразяваш. Стегни се малко.
- Не,не - настоявал пуловерът - ти нищо е разбираш, мокър съм. Страхувам се, че някой път няма да успея да изсъхна. Какво ще стане с мен тогава? Ще хвана плесен, ще започна да мириша лошо и...просто ще ме изхвърлят...
- Нищо подобно няма да стане, казах ти. Толкова пъти съм излизал на дъжда. Знам чудесно за какво става въпрос. Няма никакво мокрене, никаква плесен. Всичко е във въображението ти. Просто мисли позитивно.
- Не знам. Ти наистина излизаш толкова често на дъжда и никога не си мокър. Защо с мен се случва това?
- Казах ти, само си въобразяваш, хайде заспивай!

И докато се се унасяли в сън, един до друг в стария гардероб, дъждобранът си помислил в просъница. "Ама че глезльо е този пуловер. Понякога такива си ги измисля...Но...както и да е. Това никога не ми е пречело да го обичам..."

петък, 23 март 2007 г.

Драмата на един хищник

Живеел някога някакъв си хищник. Хрупал месо, кости, сухожилия. Убивал си жертвите в равностойна схватка - зъби срещу копита. Но от много протеини в месото ли, от какво, взел че поумнял. Мозъкът му се увеличил, казват. И станал хитър. Започнал да ловува жертвите си с копия и стрели. Повече храна, повече мозък. После пък, се сетил, че може да не ги гони из горите, а да си ги отглежда направо в къщи. Готови за консумация. Безропотни, сочни. Кръв, месо, сухожилия. И от толкоз много кръв и месо, мозъкът му ставал все по-голям. И с такъв голям мозък, започнал да мисли по много. Култура се зародила, поезия, философия. И понеже вече не тичал из горите, взел да става изтънчен. И възвишен. И понеже вече не прегризвал гърла, за да живее, взело да му се струва, че това е чудовищно. Горките сладки животни!
И решил да не бъде хищник. Соя и мляко, ябълки и маруля. Прелестно. Стига варварство! После дошла анемията. Малко коприва ли ядял, що ли... Но той не искал да е хищник. Никога вече! Защото нещо в душата му се било променило. Но тялото му било същото. Тялото му искало месо, кръв, кости. А умът му се целувал със слънчевите лъчи.
Слаб, замаян, глупав, засрамен от желанията си, хищникът се влачел по това, което били някогашните му ловни полета и очаквал края на цялата тази глупост.

вторник, 20 март 2007 г.

Коафьори, коафьори и приятели

Замъкнах се до София да гледам първия конкурс за коафьори на списание "Coiffure and beauty". Едвам го издържах това величаво събитие, даже си тръгнах преди края. Панаирите на суетата и вземането твърде насериозно никога не са ми били по вкуса. Но от друга страна, винаги има какво да се научи. Фризьорските конкурси са като висшата мода в дрехите. Самоцел. Не че няма красота и майсторство в цялата работа, но някак не ми се вързват с моята представа за фризьорството. Прическата, като произведение само по себе си, е безсмислица.
Аз обичам другото, неуловимото в моята работа, дребният детайл, който прави косата част от личността на клиента, разговорът, настроението, доверието. Умереността и лекотата на прическите, незабележими и омайващи. Мразя прически, които трябва да се поддържат със сешоар и преса, за да приличат на нещо. Обичам рошавички, нежни, които застават едва ли не от само себе си.
Така или иначе ме заболя главата от силната музика, ароматизаторите за въздух и слабоумието на водещите. И се измъкнах с омекнали крака от залата. И понеже бях възрошавичка след нощта във влака, влязох в първия фризьорски салон, който ми се изпречи и попитах, може ли да изпозвам сешоара им за малко, за да си оправя бретона. Четка си имах в раницата. Очаквах да ме отрежат, но напротив, двамата пича, които работеха бяха толкова лъчезарни и мили, атмосферата беше толкова приятна и ненатрапчива, че след като си издухах бретона не ми се излизаше от там. Понечих да си платя, но ми отказаха категорично и ме изпратиха с усмивка и лъчезарност, така както и ме бяха посрещнали, въпреки че беше очевидно че едва ли ще вляза там пак. Толкова хубаво ми стана. Тези пичове си работеха и правеха хората щастливи, и им беше през оная работа за бляскавото събитие току до тях. Не ги интересуваше светлината на прожекторите и званията. Струва ми се, че това са истинските коафьори. Тези, които ме впечатляват и вдъхновяват.

Следващата част от този уикенд беше посветена на срещи с приятели, които никога не бях виждала:) Доста интересно занимание. Запознах се наживо с Енея, с която си говорех редовно в нета преди това. За съжаление, бях толкова убита и болна, че само можех да мълча и да слушам искрящите жизнерадостни разговри в компанията и да подпирам глава на рамото и. После у тях пихме чай и още чай и упсарин, което определено ми дойде добре. Сутринта успях да я подстрижа, като за съжаление се оказа че не съм си взела гребена, та беше доста странно подстригване. Но май се получи. Беше много приятно това гостуване у тях. Тя определено е една ужасно сладка малка дама, макар че едва ли го подозира:)
Другият човек, с който се запознах беше Ива. Също така много по-малка от мен, а такава една, грижовна и зряла:) Ядохме пици в "Дон Домат" и обсъждахме мъжете, живота и щастието.
И последната ми среща в София беше с Пейо, с когото също не се познавах. Той пък ме заведе на едно прелестно място, наречено Чаената къща, или.. Вегетарианската къща, така и не разбрах. Но пък изпих огромни количества чай и ядох една такава специална тортичка, с нерафинирана захар ли била, с какво ли. Мястото беше наистина прекрасно а чаят ароматен и много. Толкова бях уморена, че почти не помня за какво сме говорили. Сигурно приятните, неангажиращи неща, които могат да съпътстват едно дълго пиене на чай:)
После влакът ме отнесе в прегръдките на нощта, към обикновения ми живот във Варна. Хубаво беше.

сряда, 14 март 2007 г.

Гости

Ходенето на гости вече не е това, което беше. С носталгия си спомням студентските години, когато не се притеснявах да поканя приятелите си на гости. И ги черпех с чай, евентуално с бисквити:) Тогава да отидеш на гости и да ти дойдат на гости беше лесна работа. Нищо страшно.
А с годините нещата се промениха. Изпоженихме се, започнаха се едни тежки гостита...Едно правене на салати, мятане на пържоли, кексове..."имаш ли салфетки", "искате ли допълнително"...едно преяждане, препиване. И купища мръсни чинии, след като гостите си заминат. И...то да ти се отще. Е, ще кажете, ако ги цениш като приятели, няма да имаш нищо против да измиеш няколко чинии. Да ама не. Да не говорим, че като отворя хладилника и видя там малко сирене и малко масло и като си представя колко пари трябва да похарча, за "посрещна хората", съвсем ми се отщява. И става така, че много рядко каня гости и ми идват гости.
И ето че си говорих с едни мои клиенти, момче и момиче. За това как те си решават въпроса с гостите. И двамата са млади, вече завършили студенти и работещи, но все пак живеещи на квартира и така нататък. Казват, о, ние поне два пъти в седмицата се събираме с приятели в къщи. Идват, готвим заедно, после си разделяме парите за покупките, после всички си мият чиниите и си ходят. Преценили че така е много по-добре, отколкото да излизат по заведения да се виждат и да оставят там сума ти пари. Освен това, когато момичето очаква гости и се прибира от работа, това не означава че трябва да си счупи краката, че да успее да метне салатките и да изглади покривките и рошава, уморена и мръсна да се препира като първа прислужница, че да успее със всичко преди заветния звънец, когато дойдат гостите, а че се прибира, взема си душ, преоблича се и като дойдат гостите заедно запрятат ръкави и докато си дрънкат си готвят и после си хапват вкусно и пак без да се помайват раздигат масата и мият чинии. И после тя си ляга и сутринта е свежа и бодра за работа. Красота.

Струва ми се че бих искала точно така да ходя и да ми идват на гости. А вие какво мислите?

събота, 10 март 2007 г.

За щастливите връзки...

Днес с Пешо обсъждахме живота и шансa да намериш подходящия човек. На моите отвлечени философски и емоционални аргументи той извади чиста математика. Не съм му проверявала изчисленията, но някак, ми се струват верни:)

четвъртък, 8 март 2007 г.

Слонът, моят приятел

Има някои неща, които, не че не мога да си купя сама, но ми се иска някой да ми подари. Просто защото най-хубавите неща се получават като подарък. Така беше с една зелена жаба, която седмици наред гледах на витрината на едно магазинче. Никой не ми я подари, сигурно защото никой не предполагаше че я искам. Тя си беше една съвсем обикновена жаба, в края на краищата. Купих си я сама. И сега си я обичам, но някак е различно.

Днес си купих поредното нещо, което ми се искаше някой да ми подари. Един стар индийски филм. От преди повече от месец знаех, че излиза на 7 март. Чаках го с нетърпение. Ще кажете, ами как да се сетят хората, бе мацко? Ясно че няма как. Затова, този път казах на някого за този мечтан подарък. Даже съвсем конкретно казах. Ей така, почти на майтап. Но...сбърках. Мисля, че само му досадих. И се почувствах унизена. Няма вече.

Вече ще си купувам сама подаръците. Нужни, ненужни, романтични, прагматични...Да очакваш да бъдеш обичан е глупост. Да обичаш сам себе си е изкуство. Както вика Наталия Симеонова "Обичайте се и вие!"

вторник, 6 март 2007 г.

Въпроси по време на пости

Винаги ми е интересно отношението на тези, които считат себе си за християни, към постите. Постите религиозен акт ли са, или по-скоро здравословен? Как се чувстват хората, които го правят? А християните, които не постят, как се оправдават? А знаете ли, че постите включвали и сексуално въздържание? Това, за да няма излагации заради слабата храна, или от по-висши подбуди? Разкажете ми!

неделя, 4 март 2007 г.

Цивилизации

В къщи има мравки. Когато майка ми дойде на гости, изпада в истерия. И започва едно изтребление... Напълно безполезно, като гледам. Не че и на мен ми е много приятно, като ми налазят оставените без надзор курабийки, ама просто ги изтръсквам и си изяждам курабийките.

Понякога нарочно им оставям храничка. Не че са ми домашни любимци, но не виждам защо трябва да изпитвам ненавист към тях. Те са просто една паралелна цивилизация. Оцеляват както могат, борят се за прехраната си и не виждам защо в дома ми да няма място за тях. Понякога съм жестока, размазвам ги, като трябва да си изчистя кухненския плот, ама това е неизбежно. Не го правя от лоши чувства. Понякога се изпълвам с възхищение към тези смели червени мъници, които са толкова неуморни, толкова отдадени на общността си. Но си давам сметка, че те нямат моите мисли и чувства. Едва ли осъзнават какво правят. Просто за тях няма друг начин.

Аз съм толкова голяма, мога да ги размажа, да разруша поселището им, да ги изтровя с препарати, но едва ли ще ги надвия. Пък и защо ми е да го правя? Стига битки. А какво би станало, ако цивилизациите ни се обединят? Хора и мравки за едно по-добро бъдеще!

Довечера ще им дам бисквитка и ще пратя много поздрави на царицата. Така де, не се знае кога ще се наложи да отделя просото от овеса, за да отида по-скоро на бала...

събота, 3 март 2007 г.

***

Денят беше работен и уморителен. Приятно уморителен, но дълъг. Седя с празна глава и разбирам, че нищо няма значение. Пръстът ми е порязан от бъснача. Червена резка върху бледата кожа - животът в мен. Животът винаги е кървав.
Рано или късно.

вторник, 27 февруари 2007 г.

Мартеници

Всичко е залято от червено-бялата стихия. Не останаха тротоари, не останаха градинки. Възхищавам се от въображението и сръчността на хилядите неизвестни автори на мартеници. Понякога чак се прехласвам. Но, както казвам и на сина ми, мартениците са два вида - едните са за украса, тях си ги купуваме. Другите са истински. Те са магически и дават сила, и носят добрите пожелания на този, който ги е правил с мисъл за теб и с чисто сърце. Предпочитам най-несръчно преплетените две кончета, които са направени от някого специално за мен, пред най-красивата и скъпа мартеница, купена отнякъде, която не е нищо повече от една цветна брошка.
За тези от вас, които ги влече, ето указания в картинки, които направихме миналата година със сина ми. Надявам се и тази година да помогнат на някого, който е забравил, или никога не е знаел как се прави мартеница:)
Поздрави на всички и най-добри пожелания!

понеделник, 19 февруари 2007 г.

"Кат' глуха свиня в картофи..."

Има някои лафове, рожби на неизвестни гении, които много ме кефят. Просто има ситуации, в които не могат да не ми изникнат в главата.

"Бори се като прасе с тиква" - при самоотвержена битка с предмети, или софтуерни приложения.

"Като коте у вълна" - Ако сте виждали как малко коте блажено заспива в къделя вълна, може да си представите чувството за неземно щастие и покой.

"Като на сгоден циганин брат му" - като видя някой, който е злоупотребил с гела и дрехите, последен писък на модата.

"Роди ма, мамо, тъпа, аз сама ш'са изруся" - :)

"Дотук добре - казал падащият от 20-ия етаж, като минал покрай 10-ия" - винаги когато кажа колебливо "дотук добре"

И накрая любимото ми "кат' глуха свиня в картофи" - Свнете много обичат да ровят в картофените ниви. Изравянето и изяждането на картофите може да ги обсеби изцяло. Само си представете ако свинята е и глуха, за каква вглъбеност и недосегаемост на сетивата става дума. Приятелите и съквартирантите на компютърните маниаци могат да разберат за какво става въпрос:))

Кажете ми още такива лафове. Обичам да се смея и да си мисля за хубави неща:)

P.S. Синът ми снощи даде своя принос, без да разбере. Връщаме се от айкидо и се мъкнем по баира нагоре, той е уморен и гладен. Обяснява ми как като се приберем ще си хапне и ще се пльосне блажено до печката "като костенурка в топъл вулканичен басейн"!!??:)))

петък, 16 февруари 2007 г.

филми

Обичам да си мисля за любимите си филми. Това е успокояващо и топло. Напоследък гледах някои филми, които не са нови, но ги бях пропуснала. Някои ме впечатлиха много. "Зеленият път" - Ами, да, и аз като всички се убих да рева на този филм. Ебаси филма. "Истински лъжи" - бях го гледала, но го бях позабравила. Невероятен. Един от най-хубавите филми на Шварценегер. И...доста поучителен. Тези, които са били дълго женени, ще ме разберат:)
"Сърцето на дракона" - със сина ми го гледахме. Прекрасен филм. Толкова нежен и.. забавен. Смяхме се и плакахме.
"Маската на Зоро" - уж бозичка, обаче бате Антонио плюс Катрин.. ех, да им се ненагледаш...

Има филми, които бих искала да имам. Опитвам се да си ги намеря, но не успявам засега.
На първо място е любимият ми, може би най-любим филм "Френска жена" с Еманюел Беар. Него го търся под дърво и камък. Ако някой го има, или има достъп до него, моля, нека ми пише.

Друг много любим филм е "Кралица Марго". Дали заради музиката на Костурица, или заради невероятната красота на Избел Аджани, този филм ме хипнотизира.

"Любовно трио" е също сред любимите ми.

Гледа ми се пак и "Лабиринт", един стар филм с много кукли и едно хубаво момиче.

И още и още. На вас кои са ви любимите филми?

сряда, 14 февруари 2007 г.

Тези дни...

На няколко пъти понечвах да пиша нещо, но се спирах. Някак си ми се иска да можех да огранича достъпа на някои хора до блога си. Затова и го преместих преди време, но беше пълна глупост:) Тогава ми казаха, защо правиш така, губиш си читателите.Пф! Това да не е "24 часа", ебаси.

Близостта, мисълта, че има хора, с които споделям, сякаш някой далеч в тъмното, с когото мога да поговоря, когато съм сама, да разкажа какво ме вълнува, да попитам, да се посмея, това е което ме кара да пиша тук. Понякога е трудно да намериш себеподобни.

Глупостта е добра компания на мрака. Един такъв тандем мина наскоро през живота ми и ме научи за пореден път на нещо. Отхапа си парченце от мен и отлетя, опиянен от свещената си праведност. Не че се оплаквам, но изгубих много сили. Силите се възстановяват, когато наоколо има дървета и...целувки.

Опитвам се да не губя себе си след такива сблъсъци. Опитвам се да вярвам, че чистотата е състояние на духа, като акорд на китара, като звън на камбанка. Можеш да я доловиш, да я оставиш да премине през теб, да се слее с теб. Да те промени, да те подчини на хармонията. Много често удари от парен чук заглушавт всичко, свистене, стържене, онзи нежен акорд се изгубва, става недоловим. Тогава човек се обърква, изгубва вяра. Трябва усилие и.. спомен, за да намериш пак правилния звук сред хаоса. Да го отличиш от шума, да си го спомниш, да си го измислиш, може би, за да звучиш с него, пак чисто и истински.

Понякога ми се иска всичко да беше по-лесно. Но пък един човек ме окуражаваше с думите на един друг човек, дето не се сещам кой беше. "Всяко нещо, което наистина си струва да се направи, е трудно". Дали е вярно?

четвъртък, 8 февруари 2007 г.

Къде бил рая

Вървим със сина ми към спирката на автобуса. Нормален краен квартал. Боклуци по поляните, сиви блокове, паркинги, кал. Смеем се за нещо. Аз казвам, хм, то било много хуабво и топло времето днес. Той се оглежда, въздъхва и казва...да...ако имаше и тук-там цветенца, това щеше да бъде рая...

понеделник, 5 февруари 2007 г.

Разказ

Това е една история, която написах преди повече от 10 години, а преди около 5 я изрових отнякъде и леко редактирах. Днес се сетих за нея, покрай една книга, която дадох на приятел и я намерих пак.
Историята всъщност си е съвсем истинска.
Не знам дали така е най-подходящият формат за четене, ако ен е моля за извинение.

*****

Понякога ставаме проводници на злото без да искаме, без даже да разберем. Слабостта и незнаието ни правят лоши хора. Суетата и самонадеяността са техни помощници. А любовта...рожба на какви ли не странни обстоятелства е тя...но продължава да си пробива път между кървавите отломки и все така се усмихва с лице към слънцето, сякаш не знае нищо за света в който живеем... Рядко си припомням един епизод от миналото с който не се гордея, но който остави следа в живота ми и ме накара да се замисля.Епизод който искам да ви разкажа...

Купонът не беше различен от останалите. Когато живееш в Студентски град не се замисляш много върху нещата които стават около теб. Просто живееш с пълна сила, правиш всичко което би ти хрумнало , трупаш, така да се каже, жизнен опит и събития, върху които да размишляваш на стари години. Ако нямаш нещо по-добро за правене, разбира се...Само не ме питайте кой Студентски град. Има само един - със свой живот, жители, управа, с площади и улици, кафета, кино...Почти като истински...Спомням си че тогава всичко ми се виждаше нереално и замъглено, даже повече от сега, след толкова години... Спомням си че кръстосвах улиците, разминавах се с хората и гледах през тях, а това което виждах беше само безсмислие. Разбира се, бях зарязала лекциите почти напълно и общо взето едва успявах да задържа глава над повърхността на заливащата ме наука. Сега се чудя що за безотговорна хлапачка съм била, но тогава въобще не ми пукаше. Търсех нещо много важно, нещо което бях загубила в хаоса...Бях загубила себе си... Е, преди това, както си му е редът, и една голяма любов...Като си помисля била съм само на 20, а се чувствах толкова мъдра, цинична, отегчена. И отчаяна... Гледах влюбените двойки, които се целуват и виждах как се лъжат един друг. Всеки ден повече. Гледах фалшивите им жестове - в автобуса, по пейките, по кафетата. Гледах как играят глупавите си роли - нежните момиченца, завоевателните мъжкари. Идваше ми да им кажа..."Стига!Стига сте се престрували. Скоро ще се гледате с безразличие, прегърнали някой друг...". Те сигурно си го знаеха това, едва ли са били тъпи. Но играеха по правилата. А аз съм имала да видя още много... Вероятно непокорният ми дух ме е карал да върша всички тези глупости, желанието да видя до къде мога да стигна. Стигнах твърде далеч ...

На купона беше пълно с непознати. всъщност познати ми бяха само Ели и Мария - две колежки, които ме доведоха и бързо ме изоставиха на съдбата ми. А тя беше да потанцувам. По-точно да се натанцувам, да изтанцувам от душата си всичкия си страх, огорчение, копнеж за обич... Макар че по природа съм стеснителна, танците ме освобождават, минават през душата ми, утешават ме. Все ми е едно има ли някой наоколо...В повечето случаи...Но завъртайки се рязко, видях един мъж да ме гледа втренчено и надменно, с лека полуусмивка. Опитах се да не обръщам внимание. Продължих да танцувам, но магията се изпаряваше . Усещах как движенията ми се сковават, стават механични, удоволствието от танца си отиваше... И погледът ми се спираше все на тези очи, зелени, доколкото си спомням, приковаващи ме, любопитни и хладни. А мъжът беше красавец - висок, тъмнокос, облечен в черно. Говореше с приятелите си и отместваше отвреме-навреме поглед настрани за да го върне пак върху мен. И на устнитему се появяваше същата хладна усмивка. Страхотна гледка! Истински мачо. Направо реклама за "Деним". Мъж по чиито гърди да плъзнеш ръце докато устните ти търсят неговите. Мъж чийто поглед ще те накара да се обърнеш след минаващия трамвай. . Завоевател... Гледах го и си мислех, колко ли прекрасни интимни моменти има той с хубави момиченца...Не едновременно, моля ви се...Една след друга,една след друга...Колко ли чудесни незабравими прекарвания, които той вероятно ревностно подрежда в личната си колекция от суета.Сценарият беше чудесен, ясен и добре отработен. Нямаше какво толкова да се чудим, аз щях да се понакипря, да пърхам с крилца и да се оглеждам, докато той ми прави удоволствието да ме сваля с галантни фрази и огнени погледи. Щяхме да се сближим постепенно, да изтанцуваме един-два блуса, после да излезем на чист въздух, да погледаме звездите, да се поцелуваме и под напора на желанието и у двете страни да се уточним по същество къде и кога. Желателно веднага...Само че не точно този път. Този път на него просто му беше излязъл късмета. И сега щяхме да си поиграем чудесно. По нови правила.

Аз мога да танцувами без чувство, не мисля че хората правят разлика. Така че се покълчих още малко, демонстрирайки анатомия, просто за всеки случай. През това време моят красавец беше успял да се настани удобно на един от малкото столове в читалнята и все така ме изпиваше с поглед по цялата ми дължина и в двете посоки. Аз разбира се свеждах смутено очи.

Накрая тръгнах с колеблива походка право към него, взряна в очите му. И понеже музиката гърмеше ужасно силно, трябваше да се наведа до ухото му, а понеже когато ти говорят на ухо не е нужно да се вика, прошепнах: "Извинете, мога ли да Ви помоля за нещо"- видях че е приятно изненадан от дързостта ми, още повече че прогърмя поредния блус. Кимна. Аз се наведох пак към ухото му. Между другото, гърдите ми са много хубави и предполагам че гледката не е била за изхвърляне. Та, наведох се към ухото му и прошепнах "...за малко място където да седна...". Подсказах му какво имам предвид, като разтворих с длани коленете му и го бутнах плътно до облегалката, така че между краката му имаше място. Седнах невъзмутимо, обърнала му гръб, но фактически прилепена към него и се загледах спокойно в двойките по даниснга. Всъщност така обичах да сядам в гаджето си. Но него вече го нямаше. И изобщо вече нямаше нищо. А може и би никога не беше имало. Само купища безполезни спомени. И омраза.

На този род купони се цени много задушевната обстановка, така че никой не се престарава в осветлението. И в случая мъждукаше само една червена лампа, основно над дансинга, а в по-отдалечените ъгълчета мракът беше почти непрогледен. Обгърната от това чувство за анонимност взех ръцете му и ги сложих на гърдите си, като се притиснах до него. Стараех се устните ми да галях ухото му когато му казах: " Ще отида да потанцувам. А ти да не забравиш да ме поканиш за следващия блус..." и станах, между другото точно навреме, защото ако бях поседяла още малко нищо чудно да се бяхме съчленили там, на стола, ако съдя по напиращата към мен твърдина. Съответно се поразкърших протоколно , поизпуших една цигара на терасата. И дочаках блуса.

- Може ли? - той стоешепред мен с пламъчета проблясващи в очите му и галантно ми подаваше ръка. Вглеждах се с удоволствие в красивите му черти, придобиващи все по-глупашко измерение.

- С удоволствие - отвърнах и пристъпих грациозно с артистично нацупени устни. Въртяхме се и се поклащахме. Аз се притисках нежно в него и отмятах шия назад, готова да бъда откъсната, грабната, изпепелена. Между другото, трябва да му се признае че вероятно предвкусвайки назряващите събития беше налапал поне две "Wrigley Juicy Fruit", което аз не можех да подмина с безразличие.

- Знаеш ли - казах му - ти си толкова различен от останалите мъже наоколо...- ръката ми се плъзна под тениската по гърдите му - Всички лъхат на алкохол и цигари - продължих - ...а ти...миришеш на дъвка! - и го погледнах влюбено. Предполагам че всичката му кръв е била в оная му работа и за мозъка не е останало много, защото май не разбра майтапа. За кратки моменти се чудех защо се лигавя с момчето, ами не взема да се прибера и да се наспя, та дано ми мине кривотията, но после си казвах , че и това ще стане, само първо да зарадвам покорителя на женски сърца. Порадвах го доста, бих казала, с разни залъгалки, но най-важното разбира се предстоеше.

Всеки купон си има край. После е окончателният край и накрая е разсъмването. Последните две фази не ви ги препоръчвам, защото са основно за завършени алкохолици, загорели чуждоземни студенти и попрецъфтели каки. Та ние си тръгнахме точно навреме. Аз елегантно намекнах че "вече ще ходя", той елегантно си предложи услугите да ме изпрати до къщи - как би могъл да остави прекрасно момиче като мен да се прибира само толкова късно...И ние се запрепъвахме по калните песъчливи пътечки между дърветата, към моя блок...

Въздухът беше като всеки въздух след купон - прекрасен, свеж, кристален. Обгръща те с нежния си хлад и тишината му отеква в ушите ти. И сякаш запяват птички... Това е илюзия, разбира се. Най-много някое парче луна да се пребори с панелните корпуси...Но все пак ако не гледаш надолу в краката си към кутийките от бира и използваните презервативи, ако погледнеш нагоре към дърветата, ако се вслушаш в ударите на сърцето си, ти се иска изведнъж да заплачеш, да се окъпеш в лунно езеро и да станеш много, много добър... Някъде, в някой друг свят...

Усещах как ентусиазмът ме напуска. Главата ми натежаваше и се чувствах страшно уморена - от от лъжи, от отмъщения, от сражения да запазя душата си непокътната, от хлад. Прииска ми се всичко просто да приключи. Да изчезна, по възможност, да се измъкна от тази тъпа каша която сама бях надробила. Но както знаете дяволите в нас не се предават лесно.

Моят принц избра точно този момент да преметне ръка през рамото ми. Търсеше си го момчето. Аз го прихванах през кръста и се гушнах в него. Усещах как ме покрива ледената броня на презрението. Не точно към него, към висчко - към света, към мен, към евтините чувства и разбитите надежди...Ей така, унесена в мисли не усетих как пристигнахме. Сега беше моментът. Поспряхме се, аз като че ли търсех да кажа нещо за довиждане, дръпнах се крачка встрани, но после го погледнах в очите, сложих ръце на раменете му и го целунах. Целувката беше по всички правила, там, с език, със страстно прихващане за задника и подпиране на отсрещната твърдина и прочие...позволих му да ме прегръща и опипва на воля. Усещах как дъхът му се учестява, а целувките ставаха все по-жарки. Е, време беше да се махам. Хванах ръцете му и ги задържах. Погледнах го в очите:

- Искам да ме почакаш малко, връщам се след две минутки, ок? - Той ми кимна, замаян още от целувката, а аз се обърнах и влязох във входа. Е, това беше. Щях да го оставя да чака с потекли лиги, докато разбере че е направен на глупак. Едва ли щеше а стане бързо. Самочувствието е голяма работа, глупостта - още-по. Даже може би щеше да се поразходи по етажите - да не би пък да съм припаднала някъде от желание, неуспяла да стигна до него.

Почти ми стана кофти. Какво беше виновен той че играеше по правилата? Аз бях глупачката, която не може да живее с даденостите. Цинизмът не ощастливява никого. ..Някакси изведнъж видях цялата вечер в друга светлина. Видях колко са сбъркани нещата поначало, колко отвратително съм се държала. Видях че целият театър който изиграх(най-вече пред себе си) е плод на слабостта а не на силата ми. И че през цялото време на себе си се мъчех да зашлевя шамар...Истината беше че исках, исках да ме прегръщат топли ръце, да ме докосват нежни устни. Нуждаех се от обич, от близост. И в този побъркан кукленски свят май бях започнала да превъртам...

Похлупих глава с възглавницата и се опитах да спя. Все пак, почти се разсъмваше...

Иска ми се всичко да беше приключило до тук, но не стана така.



Сутринта(по-точно наобед) излязох от блока още сънена, заедно с Ели, една моя приятелка. И тъкмо бях започнала да и разказвам за снощните си скудоумия, когато видях на пейката пред блока, да, моят нощен принц - в същите дрехи, сякаш не беше мърдал от там. На дневната светлина изглеждаше по-различно - не арогантен, а някак си по хлапашки неуверрен, дори ако сега го виждах за пръв път, бих казала че е срамежлив. Погледна ме и бързо отмести гпоглед, размърда се някак си неловко , бръкна в джоба на ризата си за цигара. Учудването ми беше още по-голямо когато Ели спря и го поздрави. Оказа се че това е Радо - неин съученик и добър приятел. Очевидно беше че му е неловко, размениха няколко думи и си тръгнахме. Изведнъж ми секна желанието да разказвам за снощи, но Ели отчасти разбрала за какво става дума започна да ме разпитва. Разказах и всичко, в крайна сметка, и не можех да разбера защо тя толкова се учудваше на всяка моя дума. Помислих че просто не ме беше виждала в такава светлина. Но се оказа по- лошо. Моята светлина иди-дойди, но Радо се оказа далеч от човека за който съм го вземала. Ели каза че откакто се познават не го е виждала с гадже. Да, права съм че е много симпатичен и, да, има чудесна фигура, баскетболист е. Но е много затворен. Родителите му са загинали при автомобилна катастрофа преди две години и оттогава той е станал чувтсвителен и саможив. Приятелите му от баскетболния отбор се опитват да го съживят, като го мъкнат по купони и дискотеки...Ели не можеше в никакъв случай да повярва че ме е гледал предизвикателно и насмешливо. Според нея съм си въобразила. Честно казано и аз започнах да се чудя какво се беше случило в действителност. Можех ли аз в почти пълния мрак снощи да различа толкова ясно чертите му, погледа. Определено не ...Излиза че всичко си бях измислила сама... Въображаемо отмъщение на несъществуваща обида. Главата ми се завъртя. Що за глупости бях надробила тогава?...И Радо...ако е вярно това което ми каза Ели за него... Аз бях нахълтала в неговия свят - прелъстителна, злонамерена. Опитвах се да шашна изпечен сваляч...а той, той може би за пръв път дори целуваше жена... И, Боже Господи, дали е седял на пейката цяла нощ и е чакал да ме види пак? Почувствах се много виновна. Прекалено. Трябваше да поговоря с него, да му обясня, да се извиня, да поправя доколкото мога нещата...

От тук нататък май нямах и една правилна стъпка....

Срещнах се с него изпълнена с разкаяние и се опитах да му кажа колко много съжалявам. Не ме слушаше. Гледаше ме и държеше ръката ми. Избягах ужасена. После ме потърси. Седеше в стаята и гледаше пода. Бях обзета от погнуса, не знам защо. Някак успях да го разкарам. После често го виждах сутрин на пейката пред блока, очевидно спал там. Реших че съм длъжна да опитам пак и го заведох на дълга разходка на Витоша. Той беше щастлив. Но отново не разбра това което му говорех. Търсеше допира ми. Разбрах че не на ума му дължа реванш, а на тялото . Направих и това. Спах с него. Надявах се да приключа с вината си. Исках да платя веднъж завинаги и никога повече да не го виждам...Но и това не помогна. Спрях да се опитвам да съм добра. Не можех да го гледам. Криех се , бягах от него, държах се грубо, ако ме заговореше. Заплаших го с полиция, защото ме следваше навсякъде...Той оставяше често цветя пред вратата ми. Една сутрин видях че е написал "Обичам те" по целия коридор пред стаята ми. Накараха ме да го изчистя. Докато търках с парцала и кофата с мръсна вода, хората минаваха, заглеждаха се, заговаряха ме, казваха че съм щастливка, завиждаха ми. Аз търках, търках думите...най прекрасните думи на света, най желаните. Думи които не исках. Две думи, като сирачета, увиснали там, неуместни, беззащитни. Трябваше да ги изтрия. В общежитието правилата са строги. Търках. Запомнила съм как мръсните капки се стичаха надолу по стената.Като сълзи.

Той все пак го преодоля, защото изчезна от живота ми. Много време мина докато разбера какво точно се беше случило.

Надявам се да ми е простил. Оказа се че неговата болка е платила за моето знание. Днес понякога аз плащам за чуждо минало. А любовта....тя се просмуква навсякъде, превъплъщава се, не винаги красива, но винаги безсмъртна , крехка на вид , а безпощадна. И когато се замисля за това дори в най -лошите дни, се усмихвам.

сряда, 31 януари 2007 г.

Ако до всяко добро същество...

Прочетох в блога на Милко нещо, което бих могла да съм написала и аз. Видях, че някой е оставил коментар, че той също се чувства така много често. Струва ми се, че в във всеки момент има стотици хора, които се чувстват така. Самотни, изолирани, безнадеждни.

Говорих снощи с едно момиче в чата. Тя каза, че отскоро изпозлва интернет и не го харесва, защото смята, че той ще погуби света. Казах и че е парадоксално да говорим това именно в нета, а още по-парадоксалното е че и аз смятам така. Попитах я иска ли да си говорим това същото, което говорим в чата, седнали в някое кафе. Тя каза, че е късно и и е студено и въобще не мога да я накарам да излезе. Не се и опитвах. Стана ми тъжно.

Не ми харесва това, че хората стават все по-изолирани и студени. Глупавото е, че самите те не искат да е така. Всеки иска да бъде обичан, харесван, докосван, да общува, да получава обич, така както я раздава. Но не се получава. Всички се страхуват.

Дали това може да се промени? Мисля си съвсем реално, за конкретни неща. Сайт, форум. Ако имате подобни идеи или проекти, пишете ми. Може пък нета да не погуби света, а да го възроди?

вторник, 30 януари 2007 г.

Днес

Вървя сама по празните улици и някакви сълзи се стичат по лицето ми. Сигурно е от времето. Светът е студен и пуст напоследък. Днес си напълних ignore-list-а. Не знам дали е правилно. Време е да науча правилата.

понеделник, 29 януари 2007 г.

Свещените хартийки

Цитаделата НАП*. Опашки, формуляри, ЕГН, Булстат, постоянен адрес, фирма, дати, отметки и пак и пак, гишета, удивително мили служителки, очевидно нова реколта. Дали написах всичко вярно? Глобите са упоменати изрично. Не мога да повярвам, че успях. Това ли е всичко? Вземам свещените хартийки и си ги прибирам старателно. Много старателно. И нали съм си непочтителна, се ухилвам при мисълта как в едни други по-нецивилизовани времена можех просто да си избърша задника с тези хартийки. Но усмивката ми губи от блясъка си, като се сещам, че в днешните, цивилизовани времена, държавата ще си избърше задника с мен, ако ги нямам.
Я да видя прибрах ли ги където трябва...


*(блажени тези, на които не им се налага да знаят, че това е Националната Агенция по Приходите).

Случайни мисли

За да прескочиш пропастта трябват сила и смелост. Едното без другото не струва нищо.

неделя, 28 януари 2007 г.

Списък с приятели

"Списък с приятели". Така пише в Гайма. Хубаво нещо са списъците. Колко много приятели съм имала. ICQ, Jabber, няма прегради пред комуникациите, неограничено общуване...А се страхувам да заговоря някого. Няма думи за това, което искам да кажа. Никой не казва такива неща, не е прието, някак си. Как се казва "тъжна съм" "самотна съм" "страх ме е ". Пък и на кого му пука. Научи се да говориш с хората за неща, които са интересни на тях, а не на теб. Така винагии ще им харесва да разговаряте.
Ще взема да го изтрия този списък и да започна отначало.
Май имам нужда от приятели.

събота, 27 януари 2007 г.

Индийски филм

Не бях гледала индийски филми от малка. Да ви кажа, обожавам ги! Вчера гледах "Криш". Пълна боза, обаче танците, танците.....Ах... Сигурно в някой предишен живот съм била индийска танцьорка. Просто полудявам като ги гледам да танцуват. Сякаш светът се разлюлява. Освен това, толкова са красиви тези индийки. Преливащи от красота. То коси ли бяха, то устни, то очи. Де да можех да си изрежа от този иначе наистина феноменално тъп филм само танците...Някой може ли да помогне?

четвъртък, 25 януари 2007 г.

Да кажеш "край"

Трудна работа. Знам много добре какво трябва да направя. Няма съмнение по въпроса. Но нямам сили да се откъсна от нещо толкова обичано, нещо, което ме кара да се чувствам жива, истинска. Нещо, което ме наранява, нещо, което излезе от контрол. Волейбола. Снощи пак играх. И днес ръката ме боли ужасно. Трудно ми е да работя, идва ми да пищя. Тази болка я омаловажавам от две години. Лекарката беше кратка и ясна - забрави за волейбола. Даже чантата си не носи с тази ръка. Майната и на чантата. Майната и на болката, но докога?
Дали стават чудеса?

неделя, 21 януари 2007 г.

Стара песен

Тази песен стотици пъти съм я чувала, но изведнъж си я пуснах и ме разрева. Голяма съм ревла.

Спри, не си отивай, ще ми бъде тъжно...
ще ми бъде тъжно без твоите ръце...
Не, не си отивай, днес ще ти направя
най-страшното признание...

Под мостовете не шумят реки,
когато ти не си, не си със мен,
пристанищата са пустинно тихи
когато теб те няма...

сряда, 17 януари 2007 г.

Български език за второкласници

Много пъти съм изказвала негодувание от малоумниия стил, в който е написно помагалото по български език за втори клас. И сега пак не мога да се сдържа. Представете си, значи, децата тъкмо са научили какво е мъжки, женски и среден род и какво е единствено и множествено число. И имат за домашно следната задача:

Напишете единственото число на съществителните, напишете от кой род са.

Пример:
хребети - хребет - м.р.

очила
въглища
поляни
панталони
и т. н.


Е, хубу, питам аз, като се учи нещо, първо с изключенията ли се почва, бе малоумници!
Иди че намери единственото число, че и рода, ако нямаш работа. И искам да кажа, че думите бяха подредени точно в този ред. Примера, после две изключения, после останалите. Достатъчно да обърка и обезкуражи всяко дете.

неделя, 14 януари 2007 г.

Любим стар виц

Въпрос: Какво е последното, което минава през главата на муха, размазана върху предното стъкло на бързо движещ се по магистрала автомобил?
Отговор: Гъза и.

събота, 13 януари 2007 г.

5 неща, които вероятно не знаете за мен

След учтивата покана на Григор, ето и моите 5 неща.

1.Брат ми (по-голям от мен) винаги ми е викал "братле".
2.Имам нужда от много сън - около 10-12 часа в денонощие.
3.В 11 клас мислех, че трябва да се омъжа девствена.
4.Страхувам се от затворени тесни пространства.
5.Имам поне 3 чифта обувки с 12 сантиметров ток. Нямам нито един с 5 сантиметров.

сряда, 10 януари 2007 г.

За и против военните бази

Живея във военна база. Всъщност, военната база живее у нас. Заела е цялата маса до леглото ми и част от пода. Сутрин, като отивам сънена да си мия зъбите, крача през джипове и хеликоптери, сред пластмасови храсти и укрепления. Опитвам се да проявявам разбиране. Все пак съм оповестила официално, че на третата ос от джип, която ми се забие в крака, базата се закрива. Засега всичко е под контрол.
Баааааааам! Бааааааамммм! Баааааааааамммм!!!!

събота, 6 януари 2007 г.

Стари никове

Измислянето на ник е ужасно интересно нещо. Винаги питам хората за никовете им, защото имената ни ги дават родителите, а никовете си ги измисляме сами и те много повече ни отразяват нас самите. Питат ме понякога в чата, как се казваш. Какво значение има. Виж ми ника и ще разбереш коя съм днес. Толкова много никове съм имала, че съм забравила повечето. Но някои си ги спомням. Както и историята им:)

malko_veroqtna - Това беше закачка със бомбастичния стил на никове в IRC, от сорта на "страшната мацка" или "супер яка". Помислих си какво ще е ако трябва да се каже, че някоя жена е невероятна. Е, хайде да сме скромни, почти невероятна, тоест малко вероятна. За съжаление малко хора разбраха чувството ми за хумор и го приемаха просто като предизвикателство ще могат ли да ме свалят.

B-side - Аудиокасетите имат A-side и B-side. B-side е другата страна, втората страна. Освен това, често ми се е случвало да седя в някой голям клуб и да говоря в чата с разни хора, които се оказва че са в същата зала. Но те никога не биха се заговорили с истинската ми самоличност, с тази, написана от дрехите ми, от пола, от годините, от външността. Аз съм на една крачка, b(e)side, но те говорят с мосто друго аз, с моята B-side. Ех, и тази игра на думи малко хора я разбраха.

sledobedna_feq - Представете си фея сутрин, отваряща прекрасните си очи, сред росата, свежа и крехка като цвете. Представете си фея вечер, омайваща в бясъка на воалите които я обгръщат, загадъчна и съблазнителна. Представете си фея следобед. Поуморена, разрошена, с домашни дрехи, обикновена, почти безцветна, бършеща прах, или събираща купища пране. Трябва да повдигнеш брадичката и и да я погледнеш в очите, за да видиш там, че това е същата тя, онази фея от сутринта и вечрта, онази вълшебница, караща звездите да се движат и цветята да танцуват.

New_Hope - Този ник си го измислих специално за канала MIllenium Falcon на HanSolo. Че как иначе:) За който не се сеща, това е заглавието на епизод 4 (първия от старите) на Маждузвездни войни:)

life_after_love - Имаше една песен на Шер "Do you belive in life after love? I can feel something inside me say, I realy don't think you're strong enough"

А сега съм случайна. Този ник си го харесвам най-много. Мисля, че ми отива.

Разкажете ми за вашите никове:)