сряда, 7 декември 2011 г.

И неясно прохожим в этот день непогожий, почему я веселый такой.

Днес денят започна криво, с тъга, умора и отчаяние. Пуст, студен и мрачен декемврийски ден. Сърдех се на себе си за слабостите и грешките си, не намирах сила и полет да ги поправям, усещах че тъпча на едно място и не знаех къде другаде искам да отида. Плачеше ми се. Работех насила, усмихвах се насила, препъвах се в себе си.

И после дойде куриер с един пакет. И вътре усмивките на хора, които ме познават бегло, хора, които често съм засягала с прекалената си прямота, хора, които не предполагах че дори знаят кога ми е рождения ден. И са ми изпратили подаръка по-рано, за да мога да го позлвам на предстоящото ходене в планината. Това не беше подарък за отчитане, а нещо премислено, потърсено, избрано.
Толкова се трогнах, че даже не знам дали намерих удачните думи да им благодаря в чата.

И сега, в този мрачен декемврийски ден, се усмихвам и кроя планове да направя неща, които отлагах, да подхвана проекти, които бях изоставила, да създам разни неща. Защото почувствах, че някой вярва в мен и че не съм само сянка, а част от нещо хубаво и живо.


Благодаря ви много!

неделя, 4 декември 2011 г.

Сексът като северно сияние

Трудно е да обясниш на глух човек какво е Лунната соната.
Трудно е да обясниш на някой, закърмен с порно, какво е сексуалното общуване.

Толкова осакатени хора покрай мен дори не вярват че то съществува. А то прилича на Северно сияние - прекрасно, необятно и ефирно.

вторник, 22 ноември 2011 г.

Цигания...

Значи, много обичам ако ще е цигания, да е пълна!
Моля, уважаемите читатели, на които не им понасят музикални вълнения от брадичката надолу, направо да затворят страницата. Благодаря!

А за останалите - ДААААААЙ!



понеделник, 21 ноември 2011 г.

Ана Каренина във Фейсбук и християнското семейство

Тя е малко преди 30-те, омъжена, с малко дете, скоро се е върнала на работа след раждането на детето. Има хубав мъж и дом. Изглежда добре. Какво би искала повече?..
А статусите и във Фейсбук са пълни с объркване, с неизказани копнежи, с цитати за всепомитащата любов, с романтични песни. Познахте ли я? Тя живее отсреща, и отсреща, и отсреща... Тя е хиляди жени...
Мислела е, че започва нов етап в живота си, когато се омъжва. Виждала е себе си, заобиколена от деца и внуци и обградена от любов и уважение. Детски смях и бели покривки... А нещо се е объркало, нещо се е изплъзнало от контрол и колкото и снимки с детето и мъжа си да слага във Фейсбук, колкото и да подрежда масата и да прави домашни сладкиши, пустотата в нея се е надигала с ужасяваща сила. Тя се е борила отчаяно да се върне при ценностите си,вървяла е сляпо напред по пътя, който си е начертала, не се е осмелявала да погледне през рамо към въпросите, които са я преследвали. Всичко ще се оправи, повтаряла си е, само малка депресия, просто съм уморена...

Но един ден...часът е настъпил...
И тя мисли, че е изключение, или пък чудовище, в изгарящата я забранена любов...Ракъсва се от угризения и оправдания, живее в хаос и лъжи, объркана, щастлива, , озарена, ужасена...

Не разбира, че е станала част от нещо древно, могъщо, неумолимо, безспорно. Толкова просто, като падането на листо, толкова невинно, като капките дъжд по прозореца. Толкова естествено, като отварянето на цвете. Кръговрата на любовта.

Днес е ден на християнското семейство. Хиляди захаросани глупости ще изпълнят ефира.
Хиляди лъжи, празни фрази, сълзливи истории...

Никой няма да се осмели да каже, че там където започва семейството свършва любовта. Никой няма да се осмели да каже, че в това няма нищо нередно. Никой няма да се осмели да каже, че бракът е договор за финансова обвързаност и гаранция, че ще отглеждаш собствените си деца. И нищо повече.

Аз пък искам да кажа - не се страхувайте, не се срамувайте. Но и не се заблуждавайте... Да разруши старото си семейство, за да изградиш ново, заради любовта е грешка, както да изградиш къща върху паяжина. Да смяташ, че нямаш право да обичаш, след като веднъж си казал "да" е глупаво.
Вярвайте в себе си, не лъжете, усмихвайте се и живейте истински!

сряда, 2 ноември 2011 г.

Истории от североизток : Циганите

В селото, съседно на нашето, живееха много цигани. Крадяха по къщите, крадяха реколтата. Селото се съсипваше ден след ден. Българите го напускаха панически. Циганите ставаха все повече...
Като се прибрах тези дни случайно стама дума и попитах майка ми, съществува ли изобщо още това село или са останали само руини. А тя ми отговори - о, напротив, съществува и процъфтява. А как живеят, попитах аз, как се издържат, като няма вече от кого да крадат. Майка ми каза, че сега гледали много животни, обработвали нивите, селото било голямо и хубаво, ремонтирали училището и сега пак работело, имало много деца. Няколко циганина били местните богаташи и другите работели за тях, всичко си уреждали помежду си, по техни закони...
Хм, мисля си, може би пък когато и последният българин емигрира от България и тук останат само циганите, да вземе да се оправи положението най-накрая?

сряда, 26 октомври 2011 г.

Гледна точка

Да гледам странно красиво пожълтяващите листа на дърветата отсреща и да плета вълнени чорапи...Животът понякога е прост и прекрасен. Бях забравила коя съм, бях забравила че съм щастлива и нежна. Гледната точка е важно нещо, променя всичко.

събота, 22 октомври 2011 г.

...такова време...

Обичам такова време - призрачно... Сиви надвиснали обаци, тихо и здрачно. Имам чувство, че в такова време може да се случи всичко. Може би тънката линия между този и други светове ще се размие и вълшебство ще проблесне за миг, може би ще успея от мъглата да изтъка желанията си в реалност. Може би ще се изгубя, за да намеря нещо прекрасно. Може би нещо прекрасно ще се изгуби, за да ме намери...
В такова време осъзнавам колко съм самотна, но и колко съм свободна.
Обичам такова време. Това е моята приказка.

неделя, 2 октомври 2011 г.

съзвучие

Да намериш пътя си сред нишките на света е като да свириш на арфа. Правилната мелодия иска концентрация, порив и знания.
Понякога се чувствам като умела арфистка, пръстите ми докосват струните на живота и намират най-нежната мелодия, най-правилния акорд. Такова опиянение изпитвам тогава...Съзвучие и полет. Сякаш всичко около мен е от скъпоценен кристал, усилващ мислите и усещанията ми...

За който пита - не,не съм надрусана, не съм се друсала никога, даже трева не съм пушила никога.

понеделник, 26 септември 2011 г.

Двама души в една лодка

Прибираме се от каяци по Тунджа и Марто разказва как на каяците по двойки имало развалени семейства и разклатени дългогодишни приятелства.
Това, разбира се, е на шега, но истината е, че към третия ден в почти всички двойки се усети напрежение и се чуваха забележки, коментари и недоволство от партньора.
Представете си ситуацията, вие сте двама души, които нямат опит в гребането. Сядате заедно в своенравното нещо, хващате греблата и потегляте. Течението не ви чака да се учите, бързеите идват един след друг. Когато единият сгреши, във водата падат и двамата. Когато не управлявате добре, се завирате сред клони и листа до брега. Първият път е забавно, по после започва да писва от одрани ръце и коса пълна с клечки...
Всеки си мисли, че прави нещата добре и вината е в партньора му. Познато ли ви е? :)
Някои хора си мълчат, трупайки недоволство и раздразнение в себе си, други постоянно правят забележки, опитвайки се да оправят нещата. Някои предлагат на другия да не гребе и се мъчат сами да управляват тежката лодка, като, разбира се не се справят особено добре, но мъченически продължават,убедени че за пореден път без тях нищо не може да се получи. Някои гребат, опитвайки се да компенсират грешките на партньора си, което е трудна работа и в повечето случаи само пречи. Някой двойки след първия ден се разпадат и се сменят с други партньори, само за да разберат че и с тях имат проблеми.
Ей така, съвсем теоретично се чудех какви би трябвало да са идеалните взаимоотношения, които да доведат до синхрон и щастие. Вероятно, ако има трети човек - страничен авторитет, който да посочва грешките и на двамата и да ги наставлява и в същото време между двамата има постоянна комуникация и обратна връзка за всяко действие, може би ако много искат, и запазят позитивно мислене,може би и с малко късмет, биха могли да се сработят и да станат перфектен екип.
На мен си ми хареса да греба сама:)

неделя, 18 септември 2011 г.

Топли мисли, топли думи. Топло...

понеделник, 12 септември 2011 г.

Видове

Иронично е, че нахранихме застрашен от изчезване вид птица с пилешки дробчета.
Прекрасно отражение на безумието и лицемерието, което владее света.
Защо за живота на една единствена птица се тревожат, грижат и плащат купища хора, а хилядите пилета в хладилните витрини сякаш никога не са били живи. Те били отгледани, за да бъдат убити, казват...

Някой помислял ли си е за какво е роден той? Дали случайно не му е отредена участта на бройлер?
Дали в смешната сантименталност към един изчезващ вид не се опитваме да притъпим смътния страх, че сме развъждани и употребявани така спокойно и безскрупулно, както развъждаме и употребяваме и ние.
Дали някой ще има милост към нас? Само когато станем изчезващ вид...

петък, 9 септември 2011 г.

"...о, шумен и разблуден град..."

Имахме няколко часа за убиване в София докато чакаме влака. Разходихме се до ЦУМ и Славейков. Някои неща са същите, както преди 20 години. Бях със сина ми и един негов приятел и докато им показвах това и онова си спомних ококореното хлапе, което бях някога. Объркана, самотна, смела. Огромният град ми предлагаше свобода, анонимност, възможности, идеи. Утешаваше ме в неизречените ми болки, омагьосваше ме с пространствата си. Аз бях готова да се променя, да се науча да живея там, да приема правилата. Свиквах с трамваите, с характерния твърд говор, с хладното държане. Тъжна бях, но не се страхувах. Животът ме очакваше.

Сега погледнах града с други очи - критични, зрели, уморени може би. В девойките по улиците виждах изгубените си мечти. Неосъзната нежна безнадеждност. Крехкост и сила, отдадени да нахранят чудовището наречено голям град. Малки, прекрасни капчици роса върху уродливите бетонни улици.

Аз избягах някога. И продължих да бягам от големите градове.
Сега, на връщане от Пирин, с мръсна коса на плитка, раздърпана рокля, клин,туристически гети на глезените и раница се разхождах между лъскавите магазини и се опитвах да разбера живота на другите хора - на тези, които носят Тисо и диамантени обеци, които стъпват с елегантни токчета и ухаят на парфюм. Щастливи ли са? Кое ги кара да се чувстват живи? Кое ги кара да се смеят? Не можах да разбера.

Влакът ме отнесе далеч от спомените и размислите. Сбогом, София. Една дива селянка с мръсни нокти по-малко:)

събота, 3 септември 2011 г.

Момченца и момиченца

Говорим си с една клиентка за възпитанието на момчетата и момичетата. Стигаме до извода, че мъжете ги учат да бъдат смели и решителни, понеже те природа не са. А жените ги учат да са кротки и послушни, понеже по природа са диви и ако не ги възпитават от малки във послушание, после не може да се излезе на глава с тях:)

сряда, 31 август 2011 г.

Русенски Лом

Поляни, огрени от слънцето, скали и дървета. Тревата, приличаща на бледо кадифе. Биволи и овце. Чакали и черни щъркели. Една река - малка и незабележима сред приказния свят, който носи със себе си. Легенди, манастири, туристи, комари, телескопи, защитени видове...

Раницата ми, прашна от пътя, бутилката с вода, палатка и спален чувал...

Една вълшебна среща...

петък, 26 август 2011 г.

Стари песни на Софи Маринова

За всички, които си спомнят тази музика. Един друг свят. Много отдавна.






Пътеки

Толкова много погрешни пътеки. По какво се познава, че си тръгнал по правилната? Маркировката. Знаците показват вярната посока. А погрешните пътеки понякога водят до интересни места, но уморяват. С времето ти писва да се губиш и започваш да намираш по-добре пътя. Виждаш знаците отдалеч. Ставаш самоуверен, а самоувереността те прави нехаен. Стъпваш накриво. Какво значение има че си на правилната пътека, ако не можеш да продължиш?

четвъртък, 25 август 2011 г.

Не ме питайте...

Не ме питайте "как изкара". Истински хуабвите неща не могат да се разкажат. А тези, които са за разказване не са истински хубави. Очаквате да споделя щастието, но думите само ще го изтрият от спомените ми.
Историите сами ще намерят пътя навън от мен, някой ден. Истинските истории, очертани от фактите, но искрящи далеч отвъд тях. Тогава ще ви разкажа..

петък, 5 август 2011 г.

невидимо за очите

Най-хубавото е невидимо за очите. Казала една лисица.
Пред мен се нижат картини на весели хора, забвни хора, но ако погледна със сърцето си виждам само пустота. Толкова е остра нуждата в мен да почувствам невидимото, сетивата ми са изострени до крайност, а се блъскам само в мека като памук сива мъгла-уморяваща, обезкуражаваща, потапяща.
Стигам до крайности в желанието да усетя очертанията на настоящето, да се докосна до нещо истинско.
Червеното хапче или синьото хапче?...

сряда, 27 юли 2011 г.

Aромат на диви ягоди

Малки, невзрачни, а докоснеш ли се до тях, уханието изпълва сетивата ти. Оскъдни и трудни за намиране. Искрящи скъпоценности сред мрачната гора.

Споменът за Рила е като аромат на диви ягоди. Толкова скали, прах, прежурящо слънце, брулещ вятър и проливен дъжд. А аз си спомням щастие и покой. Толкова отдавна не бях била себе си, че бях забравила коя съм изобщо. Там се намерих. Не знаех че мога да бъда цяла. Истинска.
Скалите над езерото са още в сънищата ми. Събуждам се и ми трябва време, за да осъзная, че това над мен е глобусът на лампата, а не луната, и че няма звезди над мен, а таван. Искам си звездите...

Но няма диви ягоди в града. Само ягодов сладолед на Нестле.

четвъртък, 23 юни 2011 г.

Музикалното замърсяване

Музикалното замърсяване ме дразни. Не може да седнеш в завдение, без до главата ти да бучи тонколона. В колите, в магазините. Навсякъде ми натрапват музика. Това е насилие над емоциите ми. Уморява ме, докарва ми главоболие и апатия.
Искам тишина. Искам да слушам музиката, която в момента ме допълва. Може да е Чайковски, може да е Стинг, може да е Сашо Роман. Искам да имам право да избирам. Или поне правото на тишина.
Имам чувство, че хората биват дресирани така. Несъзнателната съпротива срещу разсейващата фонова музика се пречупва с годините и се превръща в навик винаги нещо да бръмчи наоколо. Защото в противен случай някой може да си чуе мислите, може да се вглъби в себе си и тогава...тогава ще вземе да се изплъзне от машината за промиване на мозъци.
Вие обичате ли тишината?

сряда, 22 юни 2011 г.

Да откриеш топлата вода

Тук съм болна, а там съм здрава. Тук съм тъжна и депресирана, а там съм щастлива и силна. Тук искам да умра, а там искам да тичам, да се смея и да дишам с пълни гърди.
Всичко е ужасно просто и толкова трудно в същото време.
Цената на глезотиите, на играчките, на удобствата...Моята зависимост от тях...
А, здравейте, това топлата вода ли е?

неделя, 19 юни 2011 г.

Температурни бълнувания

Боледувах цял ден. Истински. Изоставих "реалността" и се бих с демоните другаде, не знам точно къде, може би в истинската реалност. Халюцинации от високата температура? Може би. Какво значение има, нали ги победих.
Днес съм нормална, без температура, чистя, пера, пиша в нета. Има много неща, които разбах в онова състояние на полусън. На ръба на мислите ми са, изплъзват се с всяка минута. Нямат форма и думите не могат да ги оградят. Само усещане и състояние. Утре вече ще ми се струват пълни глупости. Ще се опитам да формулирам нещо:

Силата ти е голяма, но трябва да избереш да се оттеглиш в нищото, за да не я пръскаш. Тогава всичко е възможно. Животът ни в ежедневието е по-зловещ, отровен и увреждащ от всяка болест. Той е болест. Оплетеният ум е в агония. Когато умът е ясен, нищо не е страшно.

Ако трябва да кажа нещо прагматично - грип се боледува на легло, в сън, с голяма бутилка минерална вода със сок от няколко лимона и лъжица мед. Температурата се търпи максимално висока.

А най-добре, пожелавам ви, бъдете здрави!

петък, 17 юни 2011 г.

...

Плаче ми се и ми се танцува. Толкова красота има покрай мен. Тези облаци и дървета, тези улици. Цветове в тревата и тишина на разсъмване. Искам да прегърна целия свят така силно, че да ме заболи...
Плаче ми се и ми се танцува...

четвъртък, 16 юни 2011 г.

Eclispe

Лежах в тревата и слушах жабите, а луната изчезваше, погълната от митично чудовище. После спах и явно чудовището я е изплюло, защото на разсъмване си беше цяла, залязваща в цялото си великолепие. Ядох черници и си мих лицето с роса.
А когато се качих на автобуса, за да се върна в града, усетих как чудовището отхапва парче от душата ми. Надявам се затъмнението да е кратко.

вторник, 14 юни 2011 г.

Екзорсизъм

Вчера беше ден, ама ден. Чак не ми се разправя. Загубих си ключовете, синът ми си загуби учебника, забравих прането в пералнята. Лепих спукана гума на колело и се оказа, че нищо не съм залепила. До каквото се докоснех се чупеше, разваляше, губеше, съсипваше. Чинии падаха, кранове прокапваха, изгоря ми електрическата кана, ударих се поне петдесет пъти...
Днес станах с твърото намерение да имам един ползотворен и хуабав ден. Заех се с чистене и подреждане, имах планове за катерене. И всичко започна да се скапва малко по малко. Върнах се до магазина пет пъти докато купя всичко, което ми трябваше. Мъфините, който направих, станаха пълна отврат. Аз обаче реших да не се поддавам на негативизма, отидох пак до магазина и направих нови мъфини. Реших да изчистя кухненските шкафове и да направя цедено кисело мляко с ягоди. Новите мъфини станаха по-зле и от първите, шкафът се изсипа върху мен, цеденото мляко се изсипа в суроватката отдолу, оказа се че няма захар, а магазинът от който си купувам тъмна захар е в обедна почивка. Също така се оказа, че няма да ходя да се катеря. Прането, както е ясно, се беше вмирисало. Не мога повече!

Някъде четох, че така наречените лоши дни, били просто някой лош демон, който се е залепил за нас и пакости.

Спешно се нуждая от екзорсизъм! Иначе грабвам купата със сладоледа...

неделя, 12 юни 2011 г.

Из "Някои техники за ядене на черници в дъжда - кратък наръчник от Жоржета Кралева"

Първо, закупете си надежден и здрав дъждобран. Ако вече притежавате такъв, проверете качеството на шевовете и се уверете, че целостта му не е нарушена и е подходящ за целите Ви. След като сте убедени в сигурността на екипировката, пристъпете към поставянето и. Облечете дъждобрана, като следите отворът на качулката да е отпред. Това ще ви спести загуба на сили и време да коригирате положението на дъждобрана, или да направите нов отвор на качулката. След като сте надлежно защитени и се убедите, че дори силна струя вода не прониква през защитното Ви облекло, се приближете към избраното дърво, без да се страхувате от падащите от клоните капки. Наведете подходящ клон, като за препоръчване е такъв, с голямо количество узрели, сочни, окъпани от дъжда черници...

И тогава...ЯЖТЕ, ЯЖТЕ, ЯЖТЕ, ЯЖТЕ...!

петък, 10 юни 2011 г.

Ягоди с кисело мляко

Не че ще ви давъм акъл, обачеееее:
3 кофички кисело мляко се изцеждат
1/2 килограм ягоди се измиват и почистват
половината ягоди се пасират с млякото и захар на вкус, другата пол;овина се нарязват на парченца и се добавят. После във фризера за малко, разбърква се, после още за малко и после... с голямата лъжица!

сряда, 1 юни 2011 г.

Едната и другата

Катеря се по скалите. Коляното ме боли ужасно. Ръцете ми са изтръпнали и нямам сили да стискам. Несигурна съм в себе си, в ужасна форма съм, леко се панкьосвам от това че съм на долна осигуровка. От долу ме окуражават с викове, но си знам че се справям ужасно, при това на лек маршрут. Ръцете ми отмаляват съвсем, чувствам се нелепа и жалка. Искам да се откажа. Губя сили все повече и всеки следващ опит е все по-лош. Страхът да падна и да се ударя ме прави тромава и непохватна.
И тогава си спомням, че мога. Опияняващо чувство. Ръцете ми са силни и непоколебими. Хващам се спокойно, пея си една песен. Някой отдолу вика, "Давай". Разсейвам се и падам. Нищо, знам че мога. Спомням си концентрацията. Извиквам я пак в корема си. Забравям че ме боли коляното, ръцете ми просто държат и няма начин да се изпусна. Усещам че тялото ми трепери от напрежение, но вътрешно съм спокойна и уверена. Сияя.

Следващите няколко дни ще виждам в огледалото не онази дебелата и смотаната, дето едно нещо не може да направи като хората, а другата, която светеше отвътре, когато победи себе си.

После пак ще трябва да ходя да се катеря:)

понеделник, 23 май 2011 г.

Под безразличните звезди...

Звездите блещукат горе - нито ласкави, нито враждебни. Огънят е догорял и в безлунната нощ цялото великолепие на небето се стоварва върху мен. Аз съм малка мечтаеща прашинка под безразличните звезди. Познавам ги толкова добре, гледала съм ги от терасата, гледала съм ги от скалите, гледала съм ги между дърветата в планината, гледала съм ги от брега на морето. И всяко съзвездие ми навява спомени...А те не знаят за мен:) Аз съм прашинка и ми харесва. Тиха и незабележима дишам в тъмното, рисувам в ума си цветни феерии, летя и се потапям, и обичам безразличните звезди. Защото знам, че ако ме познаваха, щяха да ме обичат и те...

събота, 7 май 2011 г.

Омърсена и пречистена

Семейство приятели минаха през Русе и ме помолиоха да им покажа прочутите скални манастири наоколо. Заведох ги на Басарбовския манастир, който е действащ.

Посрещнаха ни красиви порти, чиста и поддържана градинка с цветя, каменна маса с изсечен кръст и чешма. По стълбите слезе монах и с мазен гласец ни покани нагоре към параклиса. Стълбите са красиви, с нови лакирани красиви дървени парапети. Отвсякъде струи подреденост и поддържаност. Прилича повече на хотел в старинен стил, отколкото на обител на духовността. Монахът ни въведе в параклиса, прекръсти се някак делово, сложи пред нас някаква паничка в случай че искаме да оставим приношение. ПОсле каза, че днес на празника помазването е безплатно и ни запомазва наред, мажейки по челата с някакъв рол-он с нещо мазничко и миришещо на евтин одеколон. Мац-мац на кръст, подава ръка за целувка и айде следващия. После ни подреди къде да се покланяме и да целунем някакви мощи и пак на показа паничката в случай че искаме да направим приношение. Направихме. После ни заведе в другата стаичка. Там имаеш спретнато магазинче и божият човек седна делово зад щанда и запоказва това и онова. Аз си излязох, че ми дойде в повече святостта. Моята приятелка, освен че накупи на децата разни гривнички и грозни икони, вероятно правени в Китай, успя междувременно да поръча да запишат имената им за споменаване в някакви си молитви. Тарифата е 5 лв. Изчаках я навън, борейки се с поривите на гадене от мазната миризлива гнус по челото ми и цялата обстановка на търговийка и еснафски разкош наоколо. Едва издържах да излезем от поддържаната градинка с красивите цветенца и новичките дървени парапети. Брррррр.

Качихме се в колата и ги помъкнах на скалите наблизо, където се катерим. Там също са живели монаси в издълбани от тях пещери. Посрещнаха ни дружелюбното и вечно гладно куче на пазача и гущерите по скалите, коприва до кръста и трева, цялата в едри капки от скорошния дъжд. Дърветата и тишината на реката. ПОкатерихме се да видим мястото, където има издълбана килия и каменен стол в скалата. Просто и примитивно. Истинско, прашно. После се качихме по пътеката горе на скалите. Трвата се люлееше до нас - мокра и сияеща от слънцето. Намокрих си ръцете в нея и започнах да мия челото си, лицето. Поех си дълбоко дъх и исках цялата да се окъпя. Стана ми леко и весело. Потопих си пак ръцете в морето от трева и пак си измих лицето и най-вече челото, където още усещах гнусния отпечатък от фалшивото помазване. Измих всичко и седнах горе на скалите, заедно с децата и приятелката си. Те изглеждаха оживени и възбудени, смяхме се, ядохме зелени сливи, взирахме се в далечината. Реката блестеше долу- омайна змия сред зеленото на дърветата и скалите на каньона се издигаха кръшни и смайващи...

Всеки търси Бог по един или друг начин и често той не е там, където очакваме. Няма го в празните очи на иконите, няма го в бездушните напеви на поповете, няма го в суетните китни манастирчета, няма го в свещичките и покривчиците на олтара.
Бог блика в изивиките на всяко дърво, струи в светлината на слънцето, таи се в скалите и се разлива в капките роса.
И най-вече - сияе в нас и никой, освен нас самите, не би могъл да ни го отнеме.

четвъртък, 5 май 2011 г.

Приоритети

До един момент от живота най-важното в списъка "да не забравя" за планина са прзервативите. От един момент нанатък - наколенките:/

понеделник, 2 май 2011 г.

В неделя сутрин

В неделя сутин градът е пуст. Тук-там в кафетата хора с кръгове под очите жално пият кафе. Някаква компания се прибира на зиг-заг сред пияния смях на момичетата. Унил човечец мете улицата пред магазините.
В неделя сутрин паркът е оживен. Възрастен човек прави лицеви опори на една пейка. Няколко жени се разхождат с бърза стъпка. Колелета профучават. Друг човек върви сред дърветата, приближава се до някое, долепя се с гръб до него, стои така известно време и отива до следващото. Някой прави гимнастика в тревата. Някой тича по алеята. На корта играят тенис.

Защо съм си мислила, че няма хубави хора в този град? Ето ги, всичките - в парка в неделя сутрин.

неделя, 1 май 2011 г.

Как се става дебела

"Целува ми се, пролетта минава през вените ми. Тича ми се, прегръща ми се сред дърветата. Целува ми се."
"Знаеш, че не може така"
"Целува ми се, защо трябва да е сложно?"
"Защото е сложно"
"Целува ми се, не мога повече, лошо ми е"
"ЯЖ!"
- Един шоколад, ако обичате...
"Така е по-добре, малко по-добре"
"Виждаш ли"
"Целу.."
- Един сладолед, моля!
"Не ми пука за нищо...за нищо...за нищо..."
- Два шоколада, моля. И един сладолед.
"Тъмно е"
"Но поне не боли"
- Още един сладолед...

сряда, 27 април 2011 г.

Няки приложения на излишните великденски яйца

По великден на всички им се чука, но никой няма желание да изяжда камарите яйца останали след епичната битка. Освен в прословутата великденска салата, може да пробутате сварените неща по още два начина:

Супа от коприва или лапад, а вероятно от каквото и да е, може вместо да се застрои със сурово яйце да се поръси със ситно нарязани две сварени такива:) Поръсването става когато се сервира супата.

Настъргано сварено яйце се смесва с настърган кашкавал и се слага обилно върху намазана с масло филия. Идеално за училище, или за път.

вторник, 26 април 2011 г.

Прегърни някого

Уча са да се наслаждавам на малките неща. На облаците през прозореца на влака, на миризмата на маточина под скалите, на листата на дърветата през прозореца. Всяка крачка, която правя, е вечност в една прекрасна вселена. Цветове се разтварят, слънцето сияе, мравки тичат и пердета помръдват на вятъра. Велосипеди ме задминават, хора говорят. Аз съм част от всичко това. Как съм могла някога да се чувствам самотна?
Ао няма кой да те прегърне, прегърни ти някого...

събота, 2 април 2011 г.

...

Понякога искам да крещя. Искам да крещя "ПОМОЩ". Но знам, че спасението е в мен. Никой не би могъл да ми подаде ръка. Понякога се страхувам от прости неща. Стоя и пристъпвам на ръба на скалата, без да осъзнавам, че аз и скалата сме едно. И пропастта долу е част от това цяло. Но ще мога ли да я прегърна тази пропаст, да я усмиря и да полетя, вместо да се разбия на парчета в собственото си безсилие...Една крачка - решаваща и толкова трудна...

Естествено красиви

Сутрин. Косата се измива, изсушава се така, както не би застанала сама, придава и се обем, който няма, използват се продукти, за да и се придаде блясък, който няма. Боядисана е, за да не се виждат белите коси, които има.
Под очите се слага коректор, за да не се виждат тъмните кръгове, на миглите - спирала, за да изглеждат по-тъмни и плътни. На скулите се слага руж, за да изглеждат по-свежи. Веждите са оскубани в правилна форма. Краката са старателно епилирани, за да се скрие ужасяващата истина, че там растат КОСМИ!
И - готово! Ето ви естествена красота!

сряда, 30 март 2011 г.

По Лома с елементи на разсъждение

Неделен излет на ТД "Приста" Красен-Басарбово, по Лома. Аз скоро станах член, така че не познавам хората много добре. Хората се мъкнат като на излет, берем коприва и парички.
С мен е една приятелка - Нели. Познаваме се от катеренето и сме карали колелета лятото. Виждам, че се изнервя от това влачене, честно казано и на мен ми писна и двете отваряме крачка и се отдалечаваме. Чудя се как да направим така, че да изпозлваме времето си енергично и интересно, а в същото време да не се отдалечаваме прекалено много от групата, за да не се обидят. Пробваме да се покатерим по скалите покрай пътеката, но калните ни обувки се плъзгат и успяваме само да поувиснем на ръце.
Продължавме нататък, настроението ми определено се подобрява, светът изглежда предизвикателен и интерсен. От едната страна са скалите, а от другата - реката. Едно дърво е паднало през нея и аз решавам да минем по него, за да видим какво има на другия бряг. Засилваме се двете една зад друга, обаче се оказва, че дървото не е много стабилно опряно и започва да се люлее като стъпиш на него, освен това част от края му е във водата, която някак допринася това люлеене да е малко непредвидимо. От реки не разбирам много, но предполагам че сега Лома е пълноводен. Проверяваме с една пръчка колко е дълбоко - оказва се малко по-високо от мен, значи към 2 метра. Течението не е бурно, но доста силно дърпа пръчката надолу. Питам Нели може ли да плува - можела. И аз мога. ОК. Оставям раницата на брега и и казвам да ме изчака да мина аз, а после е тя. Избърсвам си колкото мога калта от обувките и тръгвам. До едно място има клон, за който да се хвана, после - не. Опитвам се да пристъпя с разперени ръце, но дървото се залюлява много силно и усещам как губя равновесие. Равновесието винаги ми е било слабо място. Дървото е с диаметър около 20 см и има разни издутини и чепове. Като си гледам в краката, виждам водата и ми се завива свят, понеже тя се движи. Като гледам напред, се страхувам че ще се спъна и с дебелите си подметки не усещам къде стъпвам. Опасявам се, че ще се подхлъзна. Тук се обажда пъзлата в мен. До вчера бях болна, още кашлям, само едно падане в ледената вода ми трябва и да походя с мокрите дрехи един час до най-близкото село и ще съм готова. От друга страна съм сигурна, че ако шибаното дърво беше просто на земята щях да мина по него без никакъв проблем. Тоест, може би:).
Стоя хваната за последния клон и мисля. Знам, че всичко е в главата ми. Знам, че страхът ме прави несигурна. Сякаш някак смятам, че трябва да ме е страх и да падна. Ядосвам се, защото тези проблеми с излишния страх си ги имам отдавна. Връщам се полека на брега. Нели пита - отказа ли се. Казвам не, само ще се съблека. Така ако падна няма проблем, ще изляза и ще си облека сухите дрехи. Гениално. Събличам се и тръвам. Сега вече наистина нямам оправдание да се стрхувам, защото каквото и да стане, най-много малко да се намокря и да измръзна. И все пак ме е страх. Наистина сякаш някаква част в ума ми е научена, че ТРЯБВА да се страхувам. Виждам как падам, как се заплитам в клоните, как си удрям главата в дървото. Пълни глупости. Поемам си въздух, изправям рамене, разпервам ръце. Босите ми крака усещат дървото под мен. Започвма да си тананикам наум "На хубавия син Дунав" и тръгвам плавно и спокойно напред. Дървото се залюлява, после още по-силно. Част от мен се паникьосва, за щастие другата част от мен, следваща музиката, се движи плавно напред, краката ми се свиват сами и обират люлеенето, малко като ходене по клатещи се камъни става, не оставяш тежестта прекалено дълго на един крак, не нарушаваш плавното движение на тялото. Представям се че аз всъщност летя над водата и нищо не може да наруши полета ми. Минавам. АААААААА крещя с пълно гърло и се радвам ужасно. Нели подскача на другия бряг и ме поздравява. Дотук добре, сега трябва и да се върна. Вече знам че мога. По-трудно е да тръгна от тук, няма за какво да се хвана, и люлеенето е голямо. Стъпвам на дървото и се опитвма да съм спокойна. Усещам че краката ми треперят, ама много треперят. Отчасти е от физическото напрежение, но най-вече от адреналина, предполагам. Краката ми треперят толкова, че люлея ужасно много дървото и е абсолютно невъзможно да тръгна. Изчаквам малко, но нищо не се променя. Ядосвам се пак на себе си. Вдишвам , издишвам и още и още. Изпозлвам всичките номера с мислене, за да се успокоя. Това, което ме вбесява е че няма никаква опасност и аз пак не мога да се накарам да мина по глупавото дърво. После пак си представям че танцувам. И всичкото треперене спира. Плъзвам се и минавам с лека стъпка по дървото, нарушена само за малко от порив на паника, но овладян от музиката, в главата ми:) На брега вече не треперя. Обувам чорапи, обличам се, и се чувствам много щастлива.
Нели се съблича и минава на свой ред по дървото. Тя избира друга стратегия, прави много малки стъпки с единия крак напред и другия зад него и изчаква всеки път да се успокои люлеенето. Така става много по-бавно и аз и се възхищавам как издържа психически. Виждам че и тя е много уплашена, но никога няма да се откаже. В началото се опитвам да я съветвам, но после осъзнавам, че тя трябва да усети какво да прави и мълча. Отива и се връща успешно. Писъци, радост:)
Тъкмо се е облякла и покрай нас минават мъж и жена от дружеството, от които разбираме, че нашите хора са си избрали полянка и ще се пали огън и ще се мятат кебапчета. Тенкс, бът но, тенкс.
Ние продължаваме напред. Чака ни Басарбово, после пътя за Иваново, където никой не ни взе на стоп, мамка им, разклона за Божичен и екопътеката, дето има два великолепни края, но средата и се губи в нивите и тръните, мамка им. Газене през изорана нива докато се бърза за влака, осъзнаване на леко слънчево изгаряне, отворен селски магазин в неделя вечерта в Иваново и Активия с фибри - само това имаше.
Смешното е, че никоя от нас не погледна какво има на другия бряг. Имам предвид, че реката е в ниското и трябва да направиш няколко крачки нагоре , за да видиш отвъд възвишението от пръст. Ние бяхме толкова вглъбени в нашето преминаване, че напълно забравихме за какво сме тръгнали към другия бряг:) Пътешествията може да минават през реки, гори или океани, но винаги имат една и съща посока - търсим себе си!

понеделник, 14 март 2011 г.

Напоследък съм загубила чувството си за хумор. Чудя се, кога човек губи чувство за хумор? Когато е слаб, или когато е концентриран. Да се шегуваш и да не приемаш нещата насериозно признак на сила ли е, или на безотговорност?

неделя, 6 март 2011 г.

Следи

Снегът запечатва стъпките. Едни върху други, следите ни се пресичат. Толкова много зайци! Тук-там птички, лисици може би, или чакали, май и вълк. Стъпки от хора, стъпки от коне, следи от мечка с меченце, или въображението ми се е развихрило. Поляната с шипките е като лента, записала разходките ни. Някои отчаяно-гладни, други небрежно-весели. Всеки в своя свят. Аз се опитвам да надзърна извън безгрижния си свят, сама си търся малко неприятности, един вид, за почувствам други аспекти на съществуването. Искам да избягам от защитените пътеки, от закрилата на многбройната компания, искам да погледна в страшната гора, да се залутам. Искам да си представя какво е да нямаш сигурност за следващата секунда. Искам да изпитам себе си, или да намеря глътка усещане за реалност.

Знам че е смешно и глупаво, мъкна си дебелата тояга, която откърших от изсъхнало дърво и се препъвам със смешните си гети и обувки. Непохватна съм, нелепа, но вървя навътре в гората, промъквам се между дърветата и търся пътеката, която е трудна за намиране. Пътека, която през мъглата в ниското, ако не се загубя в старата изтрита маркировка, ще ме отведе до замръзнал водопад. Никога не съм виждала замръзнал водопад. Струва ми се, че ще е вълшебен.

Но така и не разбрах. Не намерих пътеката, а повикът на цивилизацията, материализиран в звън на телефон ме върна в реалността, където трябва да съм страхлива и разумна, вместо любопитна и безгрижна. Обясних с точност къде съм, кога ще се прибера. Фиксирах настоящето около мен и знаех, че пътеката изчезна завинаги. Може би някой ден ще се върна и ще намеря онзи водопад. Обичам да се залъгвам така.

Повървях още малко безцелно по снежните поляни, просто напук на пълната сигурност, макар и без надежда да върна усещането за вълшебство. Набрах шипки за чая и се окъпах със сняг. Ако не вълшебно, поне е здравословно. И по калния склон се прибрах в хижата, стъпвайки в следите на хората, минали преди мен. Няма начин, като се обърна назад, виждам че моите следи са като техните следи, не като вълчите, не като заешките. Значи мястото ми е там, до горящата камина и съхнещите обувки, с китарата и играта на карти. До следващия път, когато пак се осмеля да изляза извън пътеката...

четвъртък, 3 март 2011 г.

По вълните...

Ако искаш да почувстваш морето, трябва да се потопиш в него. Да се отдадеш на пулсиращите му тласъци, да се отпуснеш. Или да се плъзнеш по водата, без усилие, с минимални движения и да следваш посоката си без да се бориш с могъщата стихия около теб.

Ако искаш да оцелееш в морето, ти трябва лодка. Противоестествено, грубо съоръжение, което може да те отведе далеч, където несъвършеното ти човешко тяло никога не би доплувало. А уморителното и тромаво гребане може да спаси живота ти.

С лодка или без лодка, това е въпросът...

понеделник, 14 февруари 2011 г.

Кино

Снощи бях на кино. Бяхме трима души в салона. Прашен салон, с висок таван, орнаменти и посърнал блясък. Беше призрачно, прекрасно. Обичам старите кина. Отекването на стъпките ми по големите мраморни коридори. Прекрасно е.

четвъртък, 10 февруари 2011 г.

Преброяване

Тежките времена са от полза. Тогава може да си преброиш приятелите. Така се случи, че и аз преброих моите наскоро. В най-тъжните и мрачни моменти осъзнах с пълна сила колко е безценен един разговор, една покана за китайски ресторант, една разходка. Вече гледам с други очи на хората около мен.
Скоро в къщи ще дойдат служители, които ще ме питат от каква националност съм, какво ми е семейното положение, колко телевизора имам, колко квадрата ми е кухнята. И никой няма да се сети да ме пита за най-важното, което научих скоро - колко приятели имам.

сряда, 26 януари 2011 г.

Тоалетните - един паралелен свят

Аз по заведения рядко ходя, но виж, по тоалетни - много! Обичам да вървя и освен това обичам чай с литри, така че съдбовния момент "ох, пишка ми се" ме застига на около половин час.
Ето моята лична класация:
Първо място, с голяма преднина, печели тоалетната на китайския ресторант, който е в сградата на Сити Арт Хотел. На това място бих се отбила даже без да ми се пишка, само за да погледам безкрайно високия таван и красивите плочки. Чак не ми се излиза от там.
Второ място си поделят "Пикадили" и "Мястото". Винаги много чисти, поддържани тоалетни, направени с чувство, уютни някак. Удоволствие е да се огледаш в огромните огледала.
Трето място за "Хепи". Малко е тесничко и някак не особено предразполагащо, но пък има виц на седмицата:)
Четвърто място за тоалетните на Мегамол Русе. Макар и огромни като хангар и поради това малко стъписващи, са перфектно чисти и има някакъв чар в тъмно червените плотове и нестандартните кошчета.

Специалната награда получава тоалетната на бар "Джони Уокър", която без да блести с модерност и налична тоалетна хартия спечели сърцето ми с оригиналност и безумие:) Десетки табели от соц време съжителстват със стар компютър и чашка за кафе, от която се пуска водата. Не можах да изляза от там близо 10 минути:)

На края на класацията ми са ужасните тоалетни в Арт клуба и "Котката", където влизам само ако нямам ама наистина никакъв избор.

Кои са вашите любими тоалетни?

понеделник, 24 януари 2011 г.

Създавай

Понякога не ми се събужда. Лежа свита на кълбо и усещам в корема си тъмнината, която ме обсажда. Промъква се в мен като отчаяние, апатия или страх. Знам колко е силна и колко пролуки има в мен, готови да я приютят.
Срещу тъмнината няма защита, бронята се превръща в затвор. Трябва да се изправиш и да се бориш, създавайки...

Не че създавам кой знае какво. Плета чорапи, правя нескопосани сайтове, рисувам по чашите в къщи. Е, веднъж направих и цяло канапе...

Това са моите вълшебни щитове, единствената ми надежда по пътя в здрача. Понякога си мисля, че не искам и нямам сили, но знам, че агонията в тъмното е безкрайна и трябва да изцедя последните сили от мен, за да остана на светлата страна. Една дума проблясва в съзнанието ми, преди да се отдам на нищото и винаги ме спасява.
"създавай"

понеделник, 17 януари 2011 г.

От време на време се чувствам като прокажена. Хората навярно не знаят, че да те зарежат не е заразно.

неделя, 16 януари 2011 г.

Лъч светлина

Случайно попаднах във форума на бгмама на тема за раждането в къщи. Да си призная, бях изненадана да разбера колко сериозно движение е това. Колко много жени съзнателно го избират и раждат дори седалищно разположени бебета в къщи. Дълги години раждането беше болна тема за мен. Собствените ми кошмарни преживявания при раждането на сина ми бяха оставили огромна травма в емоциите ми. За себе си бях решила, че ако имам второ дете ще го родя в къщи, пък каквото ще да става. И си мислех че само мъж на който му стиска да участва в такова нещо има правото да бъде баща. Защото да имаш дете е нещо на живот и смърт. Иска се сигурен човек до теб, който ще те подкрепи в най-плашещите изпитания. Но представа си нямах, че има книги, предавания, филми, училища за това. Жени и акушерки споделят опит и преживявания.Има уроци за бащите как да помагат и да облекчават болката.

Не знам какво да кажа. Изведнъж се почувствах ужасно щастлива, че такива неща се случват. Че хората се подкрепят и измъкват от лапите на болниците и меркантилните лекари, които ни убеждават че без тях сме загубени. Прекланям се пред смелите жени, които са се доверили на интуицията си и са поели риска да родят в къщи. А тотално свалям шапка на мъжете им. Не знаех че има такива мъже. Поне не знаех че има много. Просто останах без думи.

Понякога наистина си мисля, че светът е ужасно място, пълно с обреченост и студ, доминирано от хищни компании и населявано от хора, които се изяждат едни други в невежеството и пустотата си. Но в такива моменти като сега разбирам, че светлото си пробива път и не просто оцелява, а се прегрупира, организира и отвоюва територии. И сърцето ми се изпълва с вяра и надежда.

Тук можете да намерите много линкове по темата. Надникнете.

Хех, съвсем несвързано в главата ми изникна една картинка с Йода, държащ светлинен меч и надпис: "Can one ray of light save the world? Depends on who is holding it! "
Обичам ви:)

събота, 15 януари 2011 г.

Мисля си, че на този свят всичко трябва да се заслужи. Смъртта също. Затова самоубийството е нещо лошо. Не може просто да избягаш по желание. Трябва да останеш и да си изстрадаш правото да умреш. Мисля да бъда много старателна.

вторник, 4 януари 2011 г.

Мъфини с овесени ядки

Мъфиновата обсесия не подмина и мен. Ето една рецепта, която е сравнително диетична и ужасно вкусна.

Продукти:
2 ч.ч. овесни ядки (фини)
1 ч.ч. прясно мляко
1/2 с.л. бакпулвер
1 с.л. канела
1 к.л. сода за хляб
1 ч.л. сол
1 яйце
1/2 ч.ч. кафява захар
1/3 ч.ч. олио или разтопено масло
1 ч.ч настъргани ябълки
1/2 ч.ч. нарязани орехи

Приготвяне:
Смясват се в голяма купа овсените ядки, содата, солта, бакпулвера и канелата. Залива се с прясното мляко и се оставя да престои около 20 мин, за да омекнат овесените ядки. Ако нямате фини овесени ядки може и с обикновени, но трябва да се киснат малко повече, или леко да се смелят предварително в кафемелачка.

В друга купа се разбива яйцето със захарта и олиото и се добавят орехите и настърганите ябълки. Под "разбива" имам предвид поразбърква се с вилицата, да не грабнете миксерите! Сместа се изсипва при накиснатите овесени ядки и се разбърква, без да се престаравате.

Насипва се във формички за мъфини, в които са поставени хартийки, или са намазани леко с олио. Ако нямате формички за мъфини- бързо да си купите. В краен случай може да изпозлвате формички за крем карамел.

Пече се в предварително загрята фурна на 180 градуса, за 20 мин. Изваждат се, оставят се да се охладят за малко и се вадят от формичките.

Приятен апетит!