сряда, 1 юни 2011 г.

Едната и другата

Катеря се по скалите. Коляното ме боли ужасно. Ръцете ми са изтръпнали и нямам сили да стискам. Несигурна съм в себе си, в ужасна форма съм, леко се панкьосвам от това че съм на долна осигуровка. От долу ме окуражават с викове, но си знам че се справям ужасно, при това на лек маршрут. Ръцете ми отмаляват съвсем, чувствам се нелепа и жалка. Искам да се откажа. Губя сили все повече и всеки следващ опит е все по-лош. Страхът да падна и да се ударя ме прави тромава и непохватна.
И тогава си спомням, че мога. Опияняващо чувство. Ръцете ми са силни и непоколебими. Хващам се спокойно, пея си една песен. Някой отдолу вика, "Давай". Разсейвам се и падам. Нищо, знам че мога. Спомням си концентрацията. Извиквам я пак в корема си. Забравям че ме боли коляното, ръцете ми просто държат и няма начин да се изпусна. Усещам че тялото ми трепери от напрежение, но вътрешно съм спокойна и уверена. Сияя.

Следващите няколко дни ще виждам в огледалото не онази дебелата и смотаната, дето едно нещо не може да направи като хората, а другата, която светеше отвътре, когато победи себе си.

После пак ще трябва да ходя да се катеря:)

1 коментар:

Анонимен каза...

Опитваме докато стане...ако искаме да стане и знаем, че може да стане...ще опитваме докато стане, докато станем такива, каквито искаме и можем да бъдем. Радвам се, че си намерила сиянието в себе си. Никога не го забравяй!