вторник, 29 януари 2008 г.

"...тънки пръсти имам, мамо ма,
пръсти на артистка,
тънки пръсти имам, мамо ма,
пръсти на машинописка..."

Това се пееше в една стара кръчмарска песен в далечното минало, когато имаше ТКЗС-та и нямаше компютри. Тогава работата на машинописка беше върха на сладоледа за всяка млада кокошчица. ИнтелЕгентна работа, топличко, културно. Кой не си спомня кръшните наконтени девойчета по канцелариите с маникючрчетата и цигаките. Ех...

Точно за тях се сетих днес, докато се опитвах отчаяно да си платя една държавна такса в ОББ. Времената са други. Кифлите не искат да са машинописки. Искат в офис. Най-добре на банка. Причесчица, гримче, коя колежка има нова блузка. Уф, и тез досадни клиенти!...
Моето прегрешение се състоеше в това, че в рамките на 20 минути чаках търпеливо да внеса 10 лв , за която колосална услуга банката ми удържа 3 лв такса. За тези скромнии 3 лева имах възможност да се насладя на намусения поглед на една тъмнокоса хубавица, която на въпроса ми мога ли през тяхната банка да платя на бюджета само се фръцна и ми посочи с поглед касата. Там една друга кифла вършеше някаква много важна работа, докато третата се опитваше да обслужи 20 човека опашка. На въпроса ми дали трябва да попълня нещо, докато чакам, отегчено русото ме погледна с безупречния си грим и каза "изчакайте си реда". Като си изчаках реда се оказа че трябвало. Ама те всички попълвали, не съм ли видяла. Да е** мама му, видях, ама то има разни видове бележки и аз не знам коя точно трябва. Как да му го побере русата главица. После компютъра се развалиииии... И докато се обадим...то закъде ли да бързаме. Да чакат кат' са тъпи. Пък ако си тръгнат, още по-добре. На нас ни плащат на работно време, не на брой клиенти, нали така... Леко разговорче с колежката, докато чакаме....
На тез' от опашката някой да им се извини, да им каже какво става.. няма братче.
Тръшнах колкото можах вратата на излизане, не защото е много конструктивно, а защото бях толкова издивяла, че иначе щях да се нахвърля на някой невинен минувач.

За съпоставка искам да кажа, че после имах работа в Централна Кооперативна Банка. Направо останах поразена от вниманието, компетентността и професионализма на служителките. Едната от тях си загуби половин час да уточни един проблем, който аз имах с клона във Варна, въртя телефони, настоява и ми реши проблема. С усмивка ми се извини за създаденото неудобство, благодари ми и ми каза довиждане. И преди съм ходила там, и от една друга служителка имам същите прекрасни впечатления.

Та така. Не винаги в банките работят кифли.
Но със сигурност кифлите си умират да работят в банка.

петък, 25 януари 2008 г.

"Луд умора няма"

Снощи за пръв път отидох на курс по танци, на който му се канех от много време:) Хайде днес, хайде утре, а то станало Нова година. Сложих си клинчето и маратонките в раницата и...в Младежкия дом. Само че какво се оказа.. тя тази вечер била групата за напреднали. Посъветваха ме да отида във вторник, тогава били начинаещи. А, хубава работа, какви начинаещи, какви пет лева! Те не знаят ли че аз съм се родила танцувайки. И само 20-тина килограма в повече са ме спрели да стана новата Мая Плисецкая. Успях да ги убедя да ме пуснат, платих си под скептичните им физиономии и влязох:) Урааааа!!! Аз съм на танци!!! Танци... вълшебната дума. Чак се разтреперих от вълнение.
А този курс е малко особен. Смесено е обучение по народни танци, салса и меренге и латиноамерикански танци, от състезателните. Супер! И надойдоха хората и започнахме...

В началото бавно обясняват стъпките на някои нови хора, които са взели. И аз се запрепъвах на нещо, което така и забравих как се казваше. Нормални стъпки, обаче на един полукръг със стъпалото маратонката ми се опря в пода и понеже подметките са специални да не се хлъзгат, стъпалото ми си остана на място, кракът продължи, докато се усетя си бях пренесла тежестта и... се чу едно "Хрус!" и аз се строполих на земята с писъци. Глезенът ми! Опитах се да стана и болката беше неописуема, чак до коляното. Пак се опитах да стъпя на крака си, за да стигна до пейките и пак изпищях. Малеееее. Направо ми се дорева. Сложих си босия крак на хладния под да огледам пораженията. На пръв поглед нищо особено. Нямаше ни синьо ни червено. Обадих се на Сашо да мине да ме закара в къщи, ако може и си зарових в раницата за дрехите. А в този момет пуснаха музиката и хората се подредиха...Олеле! Танцува ми се! Искаааммм!!! Пробвах се аз да стъпя, не боли толкова. Стъпих пак,...става. Хм. Обадих се пак на Сашо и с много извинения му казах да не идва. Ще танцувам, точка! Обух си пак маратонката и я стегнах. В началото малко повече болеше, но после сякаш кракът ми загря и не усещах почти никаква болка ....
А хорАта...ах...научих няколко нови, танцувах и такива, които знаех. Няма друга такава магия като танца. Хорото е нещо страхотно, стига хората да танцуват в синхрон и от сърце. Стъпките, вихърът който обзема всичко, сякаш се надига някаква вълна. Ръце в ръцете ти, всички са едно цяло...И ритъмът, който минава през вените ти. Главата ти се изправя, тялото намира най-правилния път в пространството, сякаш създава вселени с всяка стъпка. И още и още. Тъга и безгрижие се сменят със съблазън и копнеж. Лекота, ярост, всичко е там. Стъпка след стъпка.
Някои хора от групата, разбира се, макар и напреднали просто стъпваха правилно, а не танцуваха. Това е понякога рискът с твърде заплетените комбинации. Толкова внимаваш да не ги объркаш, че забравяш да танцуваш. Аз не знам как е с другите, но когато на мен ми показват някое заплетено хоро бавно и на части, някак аналитично разделено на раз-два-три...нищо не разбирам. А ако пуснат музика и го затанцуват...гледам, гледам и го усещам. То има някакъв вътрешен смисъл в движението, някаква логика, полет. Излишно е да се каже накъде да се наведа, къде да се стъпи с другия крак, то идва от самосебе си. И като се поупражняваш, тези стъпки се запечетват в главата ти и после вече няма нужда да ги мислиш, те идват сами с музиката, може само да се отпуснеш и да полетиш...
Полетях си аз. Имаше едни особени шопски хора, дето вибрираш целия. Едно подтичване, поспиране, хоооп! Скачах и се въртях като дете в лунапарк.
Днес кракът ми е подут и едвам ходя. Трудно ми е да си обуя даже обувките. И чак се чудя какво беше това снощи, как танцувах, като днес не мога да стъпя .
Но те хората са го казали простичко и хубаво. "Луд умора няма".

сряда, 23 януари 2008 г.

Undo

Смях се на глас на ей този пост на Иво. Никога не бях се замисляла за нещата от този ракурс. Но сега....Мисля да прекарам поне половин час в мечти и размишления:)) А вие какво бихте направили с вълшебното "дистанционно":)))

Снимки на щастливи семейства

Семейство първо:Тя го е обичала някога. Бил е първият мъж в живота и. След него няма друг. Той е спал с всичките и приятелки. Тя е плакала, но е прагматична. Трябва да се върви напред. Имат добро обществено положение и връзки. Зависят един от друг. Тя се радва когато той закъснява вечер. Така си осигурява малко спокойствие. Когато е родила, за пръв път е разбрала какво означава някой да те обича и да ти принадлежи. Когато детето е порастнало, е искала пак бебе. Сега имат три деца. Той щипе секретарките по задниците, в къщи се държи като патриарх и се оплаква над чаша марково уиски колко лош е станал този свят. Спят отделно. Това със секса са детинщини. Купуват си нови коли. Смятат, че имат едно добро, стабилно семейство.

Семейство второ:Тя е хубава, умна, има добре професия и получава повече от него. Той е настоявал за второ дете. Тя го е родила, защото не е можала да избяга от традицията. Той не и помага за децата, изобщо. Тя готви, чисти, грижи се за малките и ходи на работа. Иска да избяга от живота, които и се налага да води. Търпи го, за да имат децата баща. Единственото, която я спасява от полудяване са многобройните и сексуални авантюри. Това е единственото, което и помага да понесе живота си. Ужасява се от края на работния ден, защото трябва да се върне в къщи, където я чака само умора и апатия.

Семейство трето:Тя е била разведена, има едно дете. Търси си усилено втори съпруг. Намира човек с подходящо положение и заживява с него. Иска да му роди дете, за да го обвърже. Прави секс с колегата си. Бременна е но не знае от кого. Ражда детето и малко преди това се омъжва за човека с когото живее. От родилния дом излиза една щастлива достопочтенна съпруга, гушнала малко вързопче, под ръка със щастливия си достопочтен съпруг. Всички преливат от умиление.

Семейство четвърто:Заедно са от 8 години. Той винаги и е изневерявал и тя винаги е знаела. Имат дете. Той я обича много. Непрекъснато се среща и прави секс с различни жени. Експериментира с други двойки, тройки. Опитва се да я убеди да участва и тя. Тя е консервативна, но приема. Тя не му звъни през деня, защото знае, че тогава прави секс с различни жени. Вечерите са за семейството му, когато прегръща малката си дъщеря. Той казва, че сексът с жена му е страхотен. Тя изглежда щастлива с него.

Семейство пето:Постоянно са заедно, ходят по малки екскурзии, по клубове. Женени са от 10 години. Имат две деца. Допреди две години той се е държал ужасно с нея, тормозел я, обиждал я, имал любовници. Тя казала край, отишла с децата при майка си и започнала да се среща с друг човек. Влюбила се в него. Дълбоко и безрезервно. Мъжът и се разкаял и дошъл да я моли да се върне с децата. Децата го обичали. Тя приела. Сега мъжът и се държи като ученик и се опитва да и създава чувство че е обичана, защото се страхува да не загуби пак децата си. Тя се прави на щастлива, за да не го обиди и да не развали всичко. Вечер плаче за другия. Мисли за самоубийство.

Е, стига ли толкова?

петък, 18 януари 2008 г.

Блоговете

Чух думата "блог" за пръв път от Калоян, някъде през 2003 година. Бях много озадачена и изненадана, защо някой би искал да публикува нещо като личен дневник в Интернет. Зачетох се постепенно в неговия и бях грабната от магията да надзърнеш право в душата на някого. Във всеки блог по традиция имаше връзки към блогове на хора, които той харесва и чете. И по тази нестройна нишка попадах на блогове на хора, които не познавах, а знаех за тях много, всичко, което бяха поверили на Мрежата. Мисли, емоции, идеи, професионални съвети, смешки. В тази верига от приятели, хора с общи интереси и най-вече ИТ специалисти(тогава) се чувствах случайна гостенка. Рядко се осмялявах дори да коментирам, а коментарите си подписвах със "случайна". По-късно, искайки да кажа все повече и повече неща на света, си направих блог. Прескачайки от линк на линк в онези "тъмни" времена се запознах и общувах с много хора. Техните блогове ме срещнаха с тях. Четейки за дните им, аз ги опознавах и с някои исках да общувам, с други не. Намерих много приятели, близки хора, намерих съвети, подкрепа.
Не мога да си представя, че ако не бяха блоговете нямаше да познавам Енея, Григор, Пешо, Елена, Сашо, Ники, se7en...

Но по някое време нещата се промениха. Популярността на тези независими сайтове растеше, заради искреността и неподправените емоции, които се изливаха на страниците им. Хората ги обичаха, вълнуваха се с тях, коментираха. Рейтингите в Гугъл растяха. Изказаните позиции и мнения получаваха широка популярност. Много по-лесно е да подкрепиш човек, с когото си страдал за нещастната му любов, смял си се на снимките на кучето му и си се събуждал в махмурлийските му сутрини, макар че не си го виждал никога. И някой осъзна, че блоговете са сила. Че там някъде дремят потенциални възможности, които е срамота да не бъдат използвани. Освен всичко друго, блоговете станаха и мода. Хората вече не пишеха, защото не биха могли да не пишат, а защото искаха да са известни. Появиха се какви ли не ръководства как да пишем блог, за да сме популярни!? Спомням си че бях дадена за пример как не се пише блог и си позволих да се пошегувам малко с тези, дето се вземат твърде насериозно.
И днес вече блоговете са други. Все повече заприличват на вестници и списания, отколкото на лични дневници. Има го и онова чудо Блогосфера, и всякакви агрегатори. Има AdSense, има и NonSense, за щастие:))
Все по-популярна става думата "блогър". Аз като смисъл я разбирам, ама като родово понятие - трудно.
Но така или иначе едва ли ще спра да пиша тук. Старомодно, без картинки, лично и неуместно, политически неангажирано и хаотично. Защото ...исках да ви кажа...

Тристан и Изолда

Гледах го все пак този филм. Повечето хора казват, че е сладникав и тъп. История за любовта. Смешна работа. А пък аз се скъсах да рева.
Да обичаш някого толкова, че една целувка да събира целия свят...Да откриеш топлината, която си търсил винаги и да я загубиш, защото не и е там мястото.
Тази история се повтаря откакто свят светува. Царства се издигат и рухват. Война и мир се редуват. Сезоните се сменят, моретата променят очертанията си. А любовта е все тук, опитва се да си проправи място на този свят - неуместна, могъща, разрушаваща и изтръгваща цветовете на самия живот, за да ги хвърли по вятъра. Любовта е като зараза, като ненадйно пробляснал лъч светлина в най-тъмната пещера...
Изправете се и застанете на пътя и...

неделя, 13 януари 2008 г.

Водата

Обичам водата. Обичам да докосвам вода, да гледам вода, да пия вода, да слушам шума на вода. Обичам водата топла, под душа. Обичам я и студена, пак под душа (но за малко). Обичам я минерална, в басейна, обичам да се стича по бузите ми, когато вали от небето, обичам да целува миглите ми, когато пада като сняг. Мисълта за вода ме прави щастлива. Даже мъглата обичам, и облаците.
И ако ви дойда на гости, не се колебайте. Предложете ми голяма чаша с вода!

дочуто

" Абе, имам една колежка, много готино момиче. Ама като започне да ми говори и веднага започвам да се прозявам. Ама много се прозявам, едвам гледам. И сега се чудя и не мога да разбера, тя отегчава ли ме, или ми диша въздуха?..."

казано от Ивчо в разгара на купон с много цигарен дим и пиене

петък, 11 януари 2008 г.

През зимата

Прозорецът ми - вълшебна витрина с бижута. Всяка сутрин се събуждам и дърветата са различни. Студената мъгла ги е изваяла - прелестни. Толкова са съвършени, че ми идва да прекарам пръст по всяко кристалче, да целуна ледените връхчета. Искам да седна в снега сред тези мои замръзнали дървета и да се превърна в снежинка. Искам всяка капчица кръв, всяко туптене на сърцето ми да се превърне в лед - съвършен кристал. И нищо да не помръдва.

Не целувайте снежинките. Това само ще ги превърне в най-обикновена вода.

четвъртък, 10 януари 2008 г.

Лешоядите

Лешоядите са символ на нещо гадно, зло. Да наречеш някого лешояд е обидна дума. А какво им е лошото на тях? Убиват ли някого? Нараняват ли някого? Не. Изяждат мъртвите. Почистват след смъртта. Прехвалените лъвове и тигри убиват, прегризват гърла. Вълците, мечките. Животът им зависи от смъртта на други. Всяка крачка на могъщите им лапи е върху кости и гръкляни. Сигруно това е героично. Достойно.
На мен лешоядите ми харесват. А на вас?

вторник, 8 януари 2008 г.

Пороците

Опитвам се да откажа сладкото. Този безобиден наглед порок ме беше погълнал до такава степен, че беше заплаха за здравето ми. Случвало ми се е да изяждам два шоколада един след друг и после кутия с кексчета и да спра, само защото не е останало нищо друго сладко за ядене. За кутиите със сладолед да не говоря. Който е бил пристрастен някога, ще разбере за ужасното чувство, когато се предаваш и с омраза към себе си тръгваш по утъпканата пътека към нищото. Настаняваш се на крилете на моментното щастие и политаш, за да се блъснеш след секунди в стената и да си спомниш, че си нищожество.
Казват че има типове адиктивни личности. Може би е в гените, може би в детството. Може би е случайност.
Дали една зависимост замества друга? Аз не пия, не пуша, не се друсам, не пазарувам, не играя хазарт, не карам бързо, не пия даже кафе. Остават сексът и Интернет. Кое да си избера?:)))

понеделник, 7 януари 2008 г.

Екстази

Някой ми разказва какво е чувството когато вземаш екстази. Казва, че искаш да докосваш всичко и всички. Никога не съм вземала екстази. а много често се чувствам така. Но не е хубаво. Мъчително е. Светът не е направен за обич. Светът е направен от стомана, от бетон, от ключалки, прегради. Толкова е трудно да срещнеш очите на хората. Толкова е трудно да усетиш допира с тях. Не с дрехите или кожата им, а със самите тях. Може да тичаш по коридорите, като дете с пижама на облачета. може да блъскаш по вратите. Никой няма да те нарани, няма и да ти се скарат. Просто ще си остане заключено. Примири се. Порастни. Има важни неща в този живот.
Искам да се науча да съм безчувствена. Уморих се и ръцете ми кървят от блъскане по стените. Може би трябва да се науча да обичам стените? Кой знае.