неделя, 31 декември 2006 г.

Студеният душ

Не искаааааааааамммм! Аз съм една смотана глезла. Вече няколко сутрини пропускам обичайния студен душ. Не искам студено! Поглеждам кранчетата. Хм, къде ще му избягаш на студеното. То е на няколко крачки, навън, зад стените на дома ти. Чака те да излезеш, за да забие зъби в теб. Студеното няма да те пропусне, както и да се облечеш. Най-много да се разболееш. Затова, не се плаши, просто свикни с него, овладей го, научи се да го надмогваш.
Не искаааааааамммм! Но това така или иначе няма значение. Пускам докрай студената вода и заставам под струите...

събота, 30 декември 2006 г.

Да целунеш пеперуда

Да достигнеш щастието е като да се опиташ да целунеш пеперуда.
Не става насила. Може да я преследваш, да я уловиш с кепче, да изпокъсаш крилата и с несръчните си пръсти, и да целунеш пърхащите умиращи остатъци от нещо, което някога е било красиво. Но едва ли ще ти хареса.
Може да се приближиш бааааавно. И още малко и още малко. Предпазливо и внимателно. Да се концентрираш изцяло върху това. Ще си много близо. Почти ще успееш. На косъм.
Но единственият истински начин да целунеш пепруда е да живееш живота си, да вървиш през поляните, да спиш и да се събуждаш. И може би някога, докато лежиш с поглед заерян в небето, тя сама ще кацне върху устните ти. И ще остане толкова дълго, колкото поиска. Затвори очи и се наслаждавай, докато трае.

вторник, 26 декември 2006 г.

Коледа

Ако някой се е обидил че не съм му честитила празника, искам да се извиня. Не съм честитила на никого, няма дискриминирани. Надявам се да ме извините и да ме разберете. Обичам ви всички, познати и непознати, но нямам нерви да мълвя безсмислените, банални, до болка втърснали слова.

Иначе, тези два почивни дни, прекарани в (почти)пълна самота бяха едно страхотно изживяване. Отдавна бях забравила, че може да има такива дни. Разхождах се между тревичките и камъчетета в квартала и гледах сумрачното небе, ласкаво и поглъщащо. Оставях оголелите клони да докосват лицето ми и се взирах в мъха по дърветата. Вървях през света и го усещах с всяка частичка на тялото си, близък, истински, омайващ. Такова щастие и покой...

Филми не гледах. Не успях да намеря едни кабели за видеото. Правих баница, гледах през прозореца, танцувах и свирих на китара. Мисля, че за пръв път Коледа ми хареса.

събота, 23 декември 2006 г.

Home alone

Майка ми си тръгна, синът ми отиде при другата си баба за празниците. Два дни няма да съм на работа и ще съм сама в къщи. Какви ли ще ги върша? Мислех основно да спя, понеже бях ужасно уморена. Но сега ми идват доста по-добри идеи:) Може купчина видеокасети от видеотеката и много сладолед до запалената печка. Толкова филми съм пропуснала. В списъка ми са "K-pax", "Американски прелести", "Две димящи дула". Сигурно ще има и един филм-приказка, или нещо за рицари. Обичам такива неща.
Хората се депресирали по Коледа, защото тогава осъзнавали колко са сами. Глупчовци. Ами те по-добре да си го знаят, защото истината не е повод за депресия, а само за промяна.

петък, 22 декември 2006 г.

***

Никога няма да разбера защо майките хабят толкова време и енергия да обезкуражават децата си.

четвъртък, 21 декември 2006 г.

Хората-слънца и хората-водовъртежи

Някои хора са магнетични. Привличат те неудържимо, искаш да прекарваш повече време с тях, да си говорите, да си пишете. Склонен си да зарежеш доста важни планове, заради възможността да прекараш час в тяхната компания. И тук не говоря за сексуално привличане. О, не. Просто магнетизъм.

Аз разделям магтнетичните хора на хора-слънца и хора-водовъртежи.
Хората-слънца са тези, които те стоплят и огряват. Отиваш при тях по собствена воля, така както се отива на слънчева полянка, привлечен от лъчите им. От тях винаги може да си тръгнеш и ако се върнеш пак то е просто защото си спомняш топлината им. Контактът с тях обикновено успокоява, оправя лошото настроение, зарежда с енергия и идеи. Не че не може да се пристрастиш към тях, но обикновено това е рядкост. Тези хора, без да разбират, пръскат около себе си сила и ведрост. Щастие е да имаш такива хора до себе си.
Хората-водовъртежи са обратното. Те имат в себе си нещо като тъмен водовъртеж, който всмуква и повлича близко стоящите. Тези хора ни привличат против волята ни, с тях е зле и въпреки всичко пак търсим компанията им. Това са често хора, които имат нужда от безкрайно спасяване, наркомани, или творци-гении. Хора, които съсипват живота ни, изпълват го с кошмари и депресии и все пак не можем да се откъснем от привличането им. Хора, с които се чувстваме зле, но без тях ни е още по-зле.

Понякога нещата са доста по-оплетени и едното прилича на другото и водовъртежите са маскирани като слънца, а слънцата имат проблеми с алкохола. Но за себе си аз имам безпогрешен критерий за различаването им. Със слънцата никога не огладнявам;)

понеделник, 18 декември 2006 г.

Кошмар

Сънувах странен сън.
Нещо като площад в един полуразрушен град. Здрач и пушек някъде. На площада има много хора. Стичат се отвсякъде. Никой не докосва никого. Оглеждат се едни други. Знам, че е имало някаква катастрофа. Има някаква болест, която се предава чрез допир. Смъртоносна. Не се знае много за нея. Болните не си личат. Самите те не знаят. Навсякъде цари разруха. Кучетата са основна опасност. Те са слепи, но имат някакви особени сетива. Никога не нападат група от над трима души, които се държат за ръце. Смятат ги за голямо животно. Кучетата са навсякъде. Хората са разединени и уплашени заради болестта. Никой не общува с никого. Сега са се събрали на площада за някакъв особен ритуал. Знам, че е веднъж в годината. Всички идват в уречения час.
Някой се опитва да говори и да организира хората. Но идват кучетата. Това е ритуал за създаване на семейства. Кучетата влизат сред тълпата и хората преодоляват ужаса си от болестта и се хващат за ръце, тези които са най-близо. Бройката е от трима до пет. Така е по-безопасно. Прегръщат се и кучетат ги подминават. Някои ужасено тичат. Тези, които са допрели ръцете си вече са семейство. Ще живеят заедно, ще правят секс и ще се молят да не е имало болен в тяхната група. Хората са уплашени, тичат като обезумели животни насам-натам, но кучетата са навсякъде и накрая хората прегръщат най-близко стоящите до тях и се примиряват със съдбата си. Поне не са мъртви. Едно момиче, което познавам в реалния живот също е там. Крещи и плаче, казва, че има среща с приятеля си тук, че той е тук някъде, че ще го намери. Изплъзва се от ръцете, които се протягат към нея. Казва, че го обича и не иска други. Тича и плаче. Кучетата я събарят. Прегърнала съм сина си, примряла от ужас. Една кола спира и от нея слиза мъжът ми. Идва и ни прегръща. Вече сме трима. Няма страшно. Хората се разотиват на групи, но изведнъж в развалините виждаме тъмна сянка. Това не е куче, а Черният Вълк. Той вижда, знаем. Появява се много рядко и държането за ръце с него не помага. Трябва да бягаме. Виждам синът ми да тича и тичам след него, тичам с всички сили, нищо друго не ме интересува. Виждам тъмни сенки край стените. Нищо не ме интересува. Тичам.

Рядко сънувам кошмари, ама този си беше от класа.

Истината за Дядо Коледа

И тази година бях лъжкиня. Направо се мразя, че пак не събрах смелост да обясня на детето, че няма Дядо Коледа. Днес той седна и му написа писмо. Много старателно му обясни георгафското положение на Варна, както и оценките си в училище. Аз стоях отстрани и се усмихвах тъпо. Госпожата казала да напишат писмо, ок, написахме го. А тябваше да го взема на коленете си и да му обясня Голямата Истина. Да го въведа в света на възрастните. Но не събрах смелост. Не ме беше страх, че ще му отнема една мечта, а просто ме беше срам да му кажа, че толкова години съм го лъгала, че всички възрастни лъжат години наред, постоянно. Имам чувство, че ако му кажа, след всичките тези писма и измислици, повече никога няма да ми има доверие. Аз никога не го лъжа. Може понякога да му обяснявам нещата по-повърхностно, отколкото стоят в действителност, но никога не го лъжа. А сега...
И не ми казвайте, че така ще лиша детето от една мечта. Детето ми си има мечти и знае за вълшебствата и особените неща около нас много повече от възрастен. А Дядо Коледа не е никаква мечта, а плоска комерсиална измислица, макар и основана на стара история. Дядо Коледа е истерия и машина за правене на пари. "Подарете на детето си една незабравима вечер! Дядо Коледа по домовете! 50 лв. На 22-ри и 23-ти - 45лв." "Ако слушаш, Дядо Коледа ще ти донесе космическия кораб, дето искаш." Баси тъпотията.
Не, честно, мразя се. Синът ми е достатъчно умен да знае какво е Ефект на Кориолис и какви видове вулкани има, какво е браузър и каква е разликата между артериална и венозна кръв. Защо се държа с него като с олигофрен?
Сега, като написах това, може би все пак довечера ще събера смелост да поговоря с него за истините и лъжите. Стискайте палци.

неделя, 17 декември 2006 г.

Начини за празнуване

В редките случаи, когато съм на купон, все има по някой учуден поглед. "Какво ще пиеш? Минерална вода. Само? Поне газирана не искаш ли? Не. Някакъв алкохол? Не, не пия." Тук веднага ме взимат или за бивша алкохоличка, или за наркоманка."Поне кока-кола на искаш ли? Не, не пия кока-кола. Ами какво пиеш? Вода. Баси, как цял купон на вода!" Мислят че се правя на интересна, някаква. После идва следващото изпитание. Аз и месо не ям. Ами какво ще ядеш? Картофи. Ужас. И какво ще си разбереш от купона тогава? Ами стой и гледай.
Не знам по каква причина нямам нужда от алкохол, за да се забавлявам. Също така и от храна. Не разбирайте че не обичам да си хапвам, но просто това е удоволствие за друго време и място. Обичам да танцувам. И да си общувам с хората. Да говорим или да се смеем, да бълбука навсякъде около нас доброто ни настоение. Умирам да се лигавя и да правя глупости. Обичам предизвикателства, макар и само на шега. Винаги си изкарвам чудесно.
Както каза една приятелка някога "Жужа не пие, ама не и личи".

Вие по какъв начин обичате да празнувате? Как го правите в действителност и как бихте мечтали да го правите? Какво ви радва?

вторник, 12 декември 2006 г.

В омаята на преображението...

Те бяха едни обикновени, леко демодирани спортни обувки, в бежово и сребърно.Тя ги пренебрегваше постоянно. Не ги водеше да играят волейбол, вземайки вместо тях белите си "Найк"ове, не ходеше с тях на плаж, обувайки сандалите си. Те бяха удобни, но твърде сребърни за ежедневието и. Те бяха красиви, но твърде спортни за индийските и шалове. Те бяха едни нещастни обувки. Пефектни, а безполезни. Един ден тя се приближи решително с ножица в ръка и те разбраха изведнъж, че вече нищо няма да е същото. Тя внимателно свали връзките им и махна езиците. Те потрепериха от ужас, голи и беззащитни. После извади от джоба си бежово-сребърен ширит и го прекара през осиротелите дупчици. Върза го на кокетна панделка. Обу ги и те се размърдаха плахо в такт със стъпалата и. Едно-две-триии, едно-две-трииии...Валс?...Не бяха си даже представяли, че би могло да им се случи...
Те бяха едни обикновени, леко демодирани спортни обувки....а се превърнаха в пантофки!

пантофки

понеделник, 11 декември 2006 г.

Литературно четене

Синът ми проявява невероятен интерес към атласи, енциклопедии, книги за географията и метеорологията и нулев към художествената литература:-/ Иска ми се да променя съотношението и все му купувам книжки за това и онова, но не успявам да го заинтригувам. Нито Емил от Льонеберя помогна, нито Джералд Даръл, нито Пипи, нито приказки на народите...Аз не се отказвам и за именния ден му купих "Стас и Нели". Мислех си, че понеже се разказва за приключения в екзотични места на Африка, може пък и да се зачете в нея. Той по неговия си мил и учтив начин ми каза, че май му се стува, че тази книжка няма да му допадне много. И си я прибра. Аз реших да хитрувам и да му я чета лично вечер, преди да заспи. Което той прие, защото обича да съм покрай него и да правим нещо заедно. Прочетох му цели две глави. Днес сутринта пак имахме време заедно и аз пак реших да почетем, като все се надявах да му стане интересно и да продължи четенето сам. Четох, четох, но забелязх, че той си гледа навън и си играе с някакъв лист. Казвам "Ники, ти изобщо слушаш ли какво ти чета?" "Да, мамо, слушам" "А разбра ли за какво се разказва?" "Амии, аз разбрах че това е някъде в Северозападна и Централна Африка, където са Судан и Египет, и Сини и Бели Нил се сливат, като продължава реката Нил, ...но, за какво се разказва, така и не разбрах..."
Аз избухнах в смях, напрегръщах го и оставих "Стас и Нели". Това дете, най-много да стане бъдещият Марко Поло, но няма да е бъдещият Хемингуей:)
Впрочем, това със Северозападна и Централна Африка го написах по спомени и може да е грешно. Аз самата хабер си нямам от география:) И не обичам да проверявам в енциклопедии:) А столицата на Еквадор знаете ли коя е:)))

събота, 9 декември 2006 г.

Девети декември

Слизам пеша по обяд към центъра и забелязвам доста висока концентрация на слънчеви очила. То че пече, пече си, но на повечето слънцето им пречи повече от обичайното. Не е лесно да си студент...

четвъртък, 7 декември 2006 г.

Летящият холандец

Жоро ми беше разказал за това, но днес го видях с очите си.
Пресичам сънена булеварда и следя къде да се шмугна в колоната коли. Някаква кола, която се провира между другите ми привлича вниманието, в първия момент не мога да разбера с какво. Ъх, няма шофьор!Някой седи на мястото до шофьора, но на шофьорското място няма никой. Уф, верно бе, тези десни волани, все ги забравям. Опс, ама тя е учебна. Едно голямо У седи отгоре. Стикери, всичко. И се вижда волан от лявата страна! И кой кара? Ами, инструкторът кара, седнал отдясно, държи си волана с лявата ръка и си кара. Явно му е кеф да шашка хората:)

вторник, 5 декември 2006 г.

...

Ванката ми прати една песен на Таркан. Седя си, слушам я и си рева. Тоз' рожден ден няма ли да минава по-бързо, че аман от сатурнови дупки. Искам целият ми живот да мине по-бързо и да свършва. Знам че имам задължения, няма да правя глупости, просто... наистина се уморих.