събота, 26 декември 2009 г.

Бъдете здрави!

Винаги съм си мислела колко е банално да ти пожелаят много здраве. А сега, като съм болна вече не знам кой ден усещам колко е голяма разликата между поглъщащата тъмнина на боледуването и искрящата жизнерадост на здравето, осъзнавам, че никога вече няма да се страхувам да пожелавам от сърце здраве на хората. Може и на мен да ми пожелаете да оздравея скоро и бързо:)

сряда, 23 декември 2009 г.

Болести и рицарски битки

Последните две седмици за мен и сина ми минаха под знака на безкрайно боледуване и традиционното играене на "Battle knight" в нета.
Ето някои прозрения, които ме осениха, докато се опитвах да обяснявам на малкия как стоят нещата с болестите.

"Представи си, че си в разгара на битка с опасен враг - жестока и безпощадна. Той напада, ти се отбраняваш, ти нападаш, той се изплъзва. Имаш ли време тогава да мислиш, че мечът ти не е достатъчно красив, или че си целият покрит с прахоляк и не изглеждаш достатъчно изискано? Не. Биеш се с каквото имаш, със всички сили и мислиш само за победата. Не се олакваш, че ти стискали обувките, защото няма време за това. Затова пием чая, макар да понагарча, мажем се със смърдящия мехлем, ядем чесъна без да се оплакваме и се потим с компреси от мед. "

"Ако имаш замък, който е нападнат от врага, и не ти стигат силите да се защитиш сам, какво ти остава - да повикаш на помощ наемници. Те вероятно ще ти помогнат, но докато живеят в замъка, може да изпочупят мебелите, да потрошат съдовете, може да направят замъка ти на нищо, тези своенравни наемници, и накрая да съжаляваш горчиво, че си ги повикал. Затова е добре да укрепваш собствените си сили а да разчиташ на наемниците само в много критични ситуации. Това е положението с антибиотиците. Те са наемниците на нашето здраве - неприятни, разрушителни, но някой път необходими."

сряда, 25 ноември 2009 г.

Някои наблюдения върху майки с колички

В неделя карах колело със сина ми в парка. Да казвам че там беше стълпотворение е излишно:) Майките с колички бяха цяла армия. И забелязах следната закономерност: Ако детето е поотраснало - да кажем около годинка, обикновено майката е сама или с приятелки. Ако е още бебче - обикновено са майката и бащата. Освен това, ако бащата тика количката, обикновено майката е слаба, а ако тя си я тика и бащата върви редом, обикновено майката е дебела.

Чудя се, има ли наистина такава зависимост, или само ми се с сторило. И ако има, какво отразява тя?

четвъртък, 19 ноември 2009 г.

"Туй няма го даже в Албания..."

Както пееше Тодор Колев "Туй няма го даже в Албания...нито в Зимбабве, ни в други страни - да ти откраднат чистачките, а пък и там дъжд вали".
На мен не чистачките, а спирачките и не от колата а от колелото и не са ги откраднали, а само са се опитали. Обаче щях да се претрепя като да са успели. Еб*х аз тоз крадлив народ. Добре, че не успях много да се засиля, и на кръстовището като усетих че съм без спирачки скочих от колелото, и добре че нямаше коли, та се размина само с малко уплаха, натъртено и ококорени минуувачи. Това ще ми е обеца да си проверявам спирачките преди да тръгна, колкото и да бързам.
А този, дето се опитал да ги краде и сигурно е същият, дето ми открадна преди време фара, както и фара на сина ми, се надявам "...бял ден да не види, че как, освен ако взел ги е пък, случайно, да си ги сложи отзад."

P.S.И понеже мразя да съм ядосана, реших да си пусна песента в YouTube, а тя пък дойде комплект с ей този клип, който съвсем ми оправи настроението.


P.P.S. Намерих още една и не мога да не я линкна:)
Камион ме блъсна, трактор ме гази

сряда, 18 ноември 2009 г.

Прекрасное далёко

Тези дни са ме превзели руските песни. Това е едно друго изпълнение на "Прекрасное далеко". Не знам какво има в тази песен, но ме кара да се чувствам светла, добра и уверена. Кара ме да мисля за някакъв друг свят - светът за който всички мечтаем, макар да не си го признаваме.

четвъртък, 12 ноември 2009 г.

"...А ну ка, давай ка..."

Днес попаднах на този запис - актьорите, които озвучават Вълка и Заека в "Ну погоди" пеят песничка от филма. Необяснимо защо, или може би съвсем обяснимо, ми стана хубаво, светло и жизнерадостно.
Наслушах се и на още любими руски песнички от онова време.
Порадвайте се с мен!:)

"Дед Мороз" - Папанов и Румянова
Трям, Облака
Голубой вагон
Красная Шапочка
P.S. и една, която открих сега "Прекрасное Далеко"

сряда, 11 ноември 2009 г.

Крави и бикове

Когато някога за пръв път ми предложиха да играем на "крави и бикове" си помислих че е нещо непристойно:) - такова, с гонене из стаята, риене с копито и нали...А то се оказа интелектуална игра, доста интересна при това:)За правилата тук.

Тези дни упражних позабравените си умения в нея и почти се пристрастих . Сложила съм си компютърен вариант, където личният ми рекорд е 63,5 секунди. Но, разбира се, много по-приятно ми е да бия Сашо, който освен че ми се опъва сериозно е винаги трогателно потресен от мисълта, че може да съм по-умна от него.

Вие играете ли крави и бикове?

сряда, 4 ноември 2009 г.

Моето Оцеляване:)

Напоследък се бях увлякла по четене на сайтове за Оцеляване в дивата природа. Направих си примус от бирени кутии, учих се да стъквам огън. Мислех да се отдам на правене на гривничка от паракорд, каквато видях при Дуви...
Но късната есен е тук и чак замирисва на зима. Колкото и да си мечтая, скиторенето през този сезон е крайно ограничено, паленето на огън се свежда до паленето на печката в къщи, а предизвикателствата са да успея да платя сметките в края на месеца.

И понеже ми стана ясно, че я се загубя в дивото, я не, но краката ми мръзнат по 10 часа всеки ден на плочките в салона, взех че си оплетох едни чудно красиви вълнени чорапи и си изрязах стелки от депрон. Струва ми се, че ще оцелея!

сряда, 14 октомври 2009 г.

Ты неси меня река

Глезенът още ме боли, едвам стигам от къщи до работата. Скоро няма да се катеря, пък да играя волейбол - съвсем. Студено е и мрачно, идва ми само да спя и да се тъпча с шоколад. И знам че горчиво ще съжалявам за "затлачването" си един ден, като се разбудя, тръсна глава и разбера, че от мечтите ми за тичане, катерене, ходене в планината и каране на колело ме разделя едно дебело и занемарено тяло. Опитвам се да си поддържам духа и да не се поддавам на чувството за разруха, което ме обзема. Спомням си спусканията с лодки по Янтра и Дунав, палатките, огъня. Спомням си екскурзионното в планината. Иска ми се да се чувствам пак така свободна и щастлива. Знам, че ще бъда. Само трябва да успея да запазя погледа си фокусиран върху светлината. ХМ.

Една песен, която ме пренася в други светове - ЛЮБЕ - Ты неси меня река

четвъртък, 8 октомври 2009 г.

Пак за униформите

Снощи на родителската среща ни показаха прототипите на униформите в нашето училище. Дънки, дънково яке и зелена риза. Материите са долнопробни. Цена на комплекта - около 100лв. Министерството поема 70% от цената на първия комплект. Повтарям, от цената на първия комплект, и само за годината на въвеждането им. Тоест следващите години цената ще се плаща изцяло от родителите. Тоест, понеже е ясно че няма дете, което да изкара годината с едни дънки, една риза и едно якенце, ние ще се поизръсим за още по един комплект поне, и после периодично ще подменяме съдрани панталони и омалели ризи. Освен че са поне три пъти по-скъпи, отколкото струват, дрехите са и нефункционални. Якето е без качулка, с копчета, тънко и късо. Джобовете му не се закопчават. На практика е напълно безполезно. Дънките също нямат удобни джобове, които се закопчават, или поне затварят с капак. Ризата е тънка и от изкуствена материя.

Искам да видя малоумнииците, дето са ги измислили, как ще облекат тези деца през първите есенни дъждове. Децата рядко носят шапки и редовно ги губят, много по-лесно е да имат суитчър с качулка, която се слага, ако е студено. Обаче искам да видя модния гений, който ще съчетае тази ярко зелена циганска ризка с какъвто и да е суитчър с качулка. и смешното якенце под или над истинското яке, което ще върши някаква работа, ще се носи? В крайна сметкка, освен че ще ме изръсят едни пари (които се надявам да им преседнат, ама на гърлото да им заседнат дано, да се задавят, ненаяли се шопари) , на практика те не дават на детето ми никакво облелко. От там нататък аз пак започвам да търся и да купувам, пуловери, суичъри, плътни панталони, якета.
Само дето сега ще трябва и да се побърквам от чудене какви цветове да избера, че да не прилича детето съвсем на циганска сергия. Да каже че съм бясна е малко.

И това, което ме довърши на родителската среща бяха голяма част от майките, които, гласували миналата година "за" униформите, сега гледаха ококорено и мънкаха : "Олеле, ама аз не знаех че ще е толкова скъпо, ама аз мислех че само една ризка, ама аз мислех че само емблемка, ама на мен не ми харесва цвета...олелееееее..." Ама, патко, ти си свали гащите, пък после като ти го сложат, питай "що така". Вече проектът е одобрен е от министерството, НИЩО не може да се промени. Айде сега всички да се хванат за палците и то възпитано и с усмивка.

Аз разбира се пуснах един списък в който всички несъгласни да се запишат и подпишат, за да се опитаме поне нещо да променим, но тогава пък те се притесниха да не би да навредят на децата си и с оправданието, че то така или иначе вече е късно, в крайна сметка се записахме около 8 човека.

Опитвам се да се успокоявам с мисълта, че е въпрос на каляване на характера да се примириш с нещата, които не можеш да промениш. А това, че "непроменимите" неща са плод на овча нагласа, явно също не мога да променя, така че ще трябва да го приема. В крайна сметка истински виновници са не глупавите майки, които гласуваха за униформите, а алчните, нагли и безскрупулни хора, които ги манипулираха и се възпозлваха от глупостта им.

Тук ще спра, защото гневът, както знаем, гневът само разрушава, а не гради. В отчаян порив на позитивизъм се записах в родителския актив на класа. Муахахахахаха, дръжте се, идвааааммм!

неделя, 4 октомври 2009 г.

За пуловерите, дъждобраните и други всякакви

Вървя в дъжда под дъждобрана си - защитена и спокойна. Мисля си, колко е хуабво да имам нещо толкова полезно. Гледам капчиците, стичащи се по непромокаемата му повърхност и се сещам за една моя стара история за пуловера и дъждобрана. Има хора-дъждобрани и хора-пуловери. Едните пязят от дъжд, но не топлят, други топлят, но не пазят от дъжд. Сигурно има и много други видове хора, дето топлят и пазят от дъжд и какво ли не, но може би пък топлят прекалено, или не са подходящият цвят.

Мисля си как всеки човек си има качества, които могат да се прояват само в определена ситуация и в зависимост от това какви са обстоятелствата, някои хора блесват, други изглеждат напълно смотани. Може би пък в това е смисълът на общностите - да се съберат пуловери, дъждобрани, модни якета и прохладни шалове, за да си помагат в променливите времена. И освен това, си мисля, че човек никога не бива да се оставя да се мисли за по-добър от другите. Защото всички са еднакво добри, просто понякога има времена на певци, друг път - на воини, друг път на дипломати, друг път на философи. И всеки от нас е безценен, носещ през времето и предаващ на поколенията специфичните си умения и заложби. И всички сме едно цяло, парченца от един прекрасен пъзел, който някой ден ще се нареди и ще засияе в цялото си съвършенство.

четвъртък, 1 октомври 2009 г.

LA MARI DE CHAMBAO Y JARABE DE PALO - Dejame vivir

Хубавото на това да не слушаш радио и да не гледаш телевизия е че понякога така ненадейно попадаш на нещо, което грабва сърцето ти. Заглавието го преписах с копи-пейст. А песента ме разплака.

сряда, 23 септември 2009 г.

Жужа он дъ рокс


Не помня точно кога се влюбих в катеренето, но дълго време любовта ми си беше платонична. Още във Варна ходех да гледам състезания в Морската и си въздишах и си знаех че не е за мен. Тук в Русе приятелите ми ходеха на катерене, аз ходех с тях в залата, но само кротко си плетях чорапи и си бъбрех с тях в почивките, или пък играех шах на лаптопа на Сашо.

Плахите ми опити на стената завършваха трагично с безпощадната констатация - твърде съм тежка за катерач. Тежа 75 кг. До нежните дребнички девойки и слабичките мускулести пичове се чувствах като тромаво кюфте.

И в крайна сметка, тябва да благодаря на Сашо, който не спря да ме юрка да идвам в залата и на скалите, даже ми подари еспадрили за рождения ден. И на другия Сашо, на Венци и на Румбата, които спокойно ме съветваха какво и как се прави, въпреки очевидната ми непригодност.

Не знам кога започнах да се катеря по-добре. Кога за пръв път осъзнах, че мога неща, които съм си мислела че не мога. Кога започнах да използвам техники, които несъзнателно съм запомнила. Започнах да се справям малко по-добре, после още малко по-добре. Доживях да ме похвали Йонко, който преди само клатеше глава, като ме гледаше как увисвам на въжетата.

От мен велик катерач никога няма да стане. Даже и малко добър няма да стане.Най-много не чак толкова смотан. Едва ли някога ще мина маршрут над 6 категория. Обаче не ми пука и драпам сантиметър по сантиметър към моите си победи, уча се да не обръщам внимание на болката в пръстите и да пазя равновесие.

И често докато се придърпвам мъчително хваната за някое малко ръбче, което ми се изплъзва и потта ми влиза в очите и краката ме болят и се изплъзват, се чудя за какъв дявол съм се кукнала тука и си казвам, само да се кача веднъж, повече скали няма да погледна. И в момента в който сляза, искам пак да се кача. Луда работа:)

петък, 18 септември 2009 г.

За смешното

Обичам да се смея. Обичам да ми разказват вицове и постоянно разказвам вицове. Сашо ме реже, че не били смешни. Често се чудя кое разсмива хората. Със сигурност различните хора се смеят на различни неща. Мисля, че смехът възниква когато се засегне някаква тема или област, около която има натрупано напрежение в конкретната личност. Напрежението се натрупва от забрани, табута, притеснения по някакъв въпрос, подтискане на желания по някакъв въпрос, подтискане на мисли, смятани за недопустими, комплекси, стари травми.

Смехът е вид разреждане, когато се засегне някоя от тези области на напрежение.

Може би сте виждали как истерично се смеят негрите на майтапи за негри. И колко е смешен на офисните служители офисният хумор. Често комиците просто говорят истини, които никой друг не се осмелява да каже и хората умират от смях. Всички са доволни.

Забелязала съм че хора, които са били подтискани и се чувстват малоценни се смеят много на вицове за хора в притеснено и унизително положение.

Друго, което разсмива е изненадата, появяването на нещо неочаквано, вместо очакваното. Може би тогава пак се образува някаква временна област на напрежение.

Хората често се семят и от облекчение, когато са очаквали нещо много лошо и им се е разминало.

Имам някакво смътно чувство, че има и "добър" и "лош" смях. Понякога нещата ме разсмиват от сърце и от смеха ми олеква, а друг път се смея, но сякаш смехът е насила изтръгнат от мен и после се чувствам някак слаба и уморена. Може би във втория случай някак насила ми се създава напрежение, за да се смея, а не се облекчава вече съществуващо такова.

Чувството за хумор е друго нещо, което ми е много интересно, но за него ще пиша друг път.

Разкажете ми какво мислите вие, а може и просто някой виц:))

сряда, 16 септември 2009 г.

Новите баби по градинките

Минавам покрай една типична междублокова градинка в раннния следобед и виждам всички пейки запълнени с пенсионери. Нормално. Това, което ми прави впечатление обаче е, че никой не ръкоделства. Спомням си от моето детство бабите по градинките. Поне една от три плетеше нещо, или бродираше. Сега само седят и си изреждат болестите и лекарствата, които пият и се вайкат къде отива светът. И обсъждат турските сериали. Какво им стана на бабите?

понеделник, 14 септември 2009 г.

Задушен червен пипер с извара

Уважавам бързите и вкусни манджи. Голямото суетене в кухнята не ми е по вкуса с изключение на някой много студен почивен ден, когато и без това нямам какво друго да правя.
На вниманието на всички такива като мен, една рецепта с извара, която освен вкусна е и много полезна. Изварата е пълна с белтъчини и няма почти никакви мазнини, а червеният пипер има витамин С колкото искате.

Продукти:
4-5 сурови червени пипера(за тези от други краища на България да се чете "червени чушки");
2-3 супени лъжици олио
около 500гр извара
сол на вкус

Искам да кажа, че съотношението на пипера и изварата е много относително. Може да сменяте пропорциите всякак, също може да изпозлвате и повече олио, ако не ви е достатъчно мазничко.

Та значи:
Задушавате почистения от семките и нарязан на кръгчета пипер в олиото с добавената сол. докато омекне (5-10 мин). После добавяте изварата и бъркате още 1-2 мин. Готово!

Хубаво е да се яде още топличко, идеална бърза вечеря след уморителен работен ден. Приятен апетит!

четвъртък, 10 септември 2009 г.

Униформите в училище

Никога няма да разбера хората, които са горещи поддръжници на униформите в училище. Аз съм яростен противник. И всичките глупости как щели да се научат на ред и на стил!!!??? направо ме оставят занемяла. И особено като видя възхитени майки, които нямат търпение да надянат на отрочетата си поредния знак че са един от масата и да им усучат около вратовете безумните вратовръзки.

Чудих се по едно време защо училищата в Русе така решително и последователно си създадоха главоболието да въвеждат униформи. Престижно било...тинтири-минтири. То ако с униформа са градеше престиж... ехееее сигурно щяха да са облечени като гвардейците пред Бъкингамския дворец (пф, да не чува дявола). А после се разбра, че естествено става дума за пари. Държавата отпускала една солидна сума за училище, въвело униформите. И те, милите, нали вече са на някакви си там самостоятелни бюджети, което аз много не го разбрах, но като цяло са им орязали парите, се чудят как да приберат още някой лев.

Освен това, прословутите конкурси кой да ушие униформите. Миналата година, докато течеше дебата за униформите в училището на сина ми, се оказа че в конкурса участват три софийски фирми. Извинете, че не разбрах, софийски? За тези, които не са от Русе, да поясня, че Русе е градът в който сигурно има най-много шивашки фирми в цяла България. Русе е известен с шивашката си индустрия. И, естествено е много по-лесно да се контактува със софийски фирми и да се шият униформите там и така нататък. Били предложили по-добри условия. Нали. Как пък една не се намери в Русе да предложи и тя добри условия. Сигурно са някакви тъпи.

И ето на, със свито сърце очаквам първата родителска среща и и вероятно съобщението, че от тази година вече има униформи. За дизайн и такива разни чак не ми се говори. Това, което видях на скиците изнесени във фоайето, беше безумната престава на някой дядка за "младежко" облекло. От разговорите ми с майки на ученици в постигнати вече от щастливата участ училища, разбрах че редът е отначало да дойдат и да вземат мерки на всеки ученик, после да пратят готовите облекла. При нужда от нови ризи и пуловери, се прави заявка и се получават пак след около седмица. Цените били нормални, леко високи. Материалите - долнопробни.

Аз лично съм виждала май само ризите на Математическата, които трябвало да са цвят шампанско, ама си бяха чисто светло лайняно. Пичовете си ги носеха размъкнати и с разместено закопчани копчета.
А преди във Варна съм виждала "униформени" от Руското училище, който бяха всичко друго, но не и спретнати:) Мацките си бяха поръчали ризки с два номера по-малки, така че гърдите им да изскачат от тях и си увиваха вратовръзките по китките, а пичовете правеха някакви безумни комбинации от огромни ризи, разкопчани до пъпа и размъкнати вратовръзки на голо под тях и големи увиснали дънки. Което само показва, че децата са се опитали да вкарат някакво чувство в малоумните дрехи, които са им били натрапени.

Не мога, не мога и не мога да разбера защо толкова старателно се опитват да осакатят децата, да ги натикат в калъпи, да ги обезличат. Защо родители с охота помагат за това. Защо цялото побъркано общество пее "осанна" на тази дивотия.

Ще взема да направя значки " Не ми харесва да съм с униформа" и да ги раздавам безплатно. Дали някой ще се сепне от това?

P.S. Само да уточня, че аз не съм против това да има някакъв дрес-код в училище, касаещ деколтетата, грима и др.

понеделник, 7 септември 2009 г.

Един "див" сайт

Днес попаднах на един сайт, който ме направи щастлива. Като цяло е блог, насочен към пътешесетвията и оцеляването в дивата природа. Има страхотни съвети, практически уроци как да си измайсторим разни неща и най-важното - събира хора, които не смятат спането под звездите за дивотия. Харесва ми ентусиазмът с който е направен и чувството, че някой го пише, не за да си вдига рейтинга в Гугъл, а защото му се пише:) Авторът е от Шумен, казва се Стоян Стоянов.

Днес четох там как да изберем добър нож за оцеляване в дивата природа, как да си направим примус от кутия за бира, интересни неща за спалните чували и какво може да съдържа джобен комплект за оцеляване.

Препоръчвам ви го горещо, дори да не сте "сървайвъри", дет се вика, поне ще ви дойдат идеи какво да ми подарите за рождения ден:))

неделя, 6 септември 2009 г.

Лятото свърши

Лятото свърши. Снощи го изпратих, облечена с потник и по сандали, наметната с оранжев шал. Карах колело по пустите улици и усещах хлада, който се прокрадва във вятъра, усещах мириса на есен. Искаше ми се да мисля, че шалът ми е с цвета на изгрева над морето през лятото, но осъзнах, че напомня цвета на падналите листа на кестените. Спомням си ги като порастваха, тези листа, приличаха на разперени детски ръчички и прекарвах щастливи часове да се разхождам по улиците и да ги гледам, изпълнена с предчувствието за пролет. А сега карах колелото си с развят оранжев шал и ми идваше да се разплача от студ и тъга.

Но тъгата е безполезно нещо.

Затова искам д ави поздравя с една много, ама много лятна песен:) la gota fria-carlos vives

четвъртък, 3 септември 2009 г.

Объркани импресии от едно екскузионно - Кучетата

На първата хижа ни посрещнаха четири кучета. Дали лаеха дружелюбно не мога да кажа, но че лаеха - лаеха. Аз винаги съм изпитвала ужас от кучета и не исках да си представя как ще си направя вечерта палатката на двора при четирите звяра. Хижарят не пропусна да ме уплаши с дивите прасета и мечките, които обикаляли вечер, но ме успокои, че кучетата ще ме пазят. И в здрача преди да закопчея ципа и да си легна, споделих с моите пазачи пакетче соя, докато гледах как звездите се появяват на небето. После се увих в спалния чувал и усещайки ги как налягаха покрай палатката, заспах.
През нощта ги чух да лаят и странно успокоена от присъствието им се обърнах на другата страна и заспах, без изобщо да ми пука какво са прогонили. Чувствах се сигурна. Сутринта ме събуди дребосъка, докато се опитваше да ми надъвче палатката и явно се забавляваше ужасно.
Чак не ми се влизаше вътре в хижата при чая и палачинките и при човешката компания. Идваше ми пак да седна в тревата и да слушам кучетата как дишат.

Когато тръгнахме към следващата хижа, две от кучетата тръгнаха с нас. Очаквахме да се върнат по някое време, но те продължиха, обикаляйки вещо в гората наоколо, изчаквайки ни търпеливо и попишквайки тук и там. Винаги малко се страхувам от мечки, но този път знаех, че ще бъдем предупредени. Някъде минавахме покрай постройки с други кучета, които погваха придружителите ни и те се присламчваха до нас, знаейки, че другите няма да посмеят да ги нападнат, защитени от хора. А аз вече бях готова да се бия със зъби и нокти за "нашите" кучета.

На една почивка, по пътеката минаха някакви мъже и кучетата предупредително ги заляха, "пазейки" ни. Аз им викнах, че това са приятели и си ги прибрах с галене под брадичката да легнат пак на сянката при нас. Да, до там я бяхме докарали, до галене под брадичката, дето допреди не можех да погледна куче в очите без да ми се разтреперят краката.

На хижа "Мазлат" пристигнахме поуморени и задъхани и първата ни работа беше да се погрижим да дадем вода на кучетата и да изкрънкаме от хижарите някаква храна за тях. Виждах, че се малко уплашени и неспокойни в чуждата обстановка и всеки път като излизах навън, се втурваха към мен. Дадох им остатъка от соята си и няколко препечени филийки. Виждах колебанието им и тревожността с която обикаляха хижата и околностите и. Аз също се тревожех за тях и се надявах да се върнат обратно на следващия ден. Надявах се да не сме ги подвели по някакъв начин да тръгнат с нас на това дълго пътешествие и да се загубят. Чувствах се малко като измамница, предлагаща приятелство "за един ден" , защото аз после щях да продължа и да си замина, оставяйки ги в непознати може би за тях места.

Пак спах в палатката, успокоена от дишането им до мен и пак ги чух да лаят по нещо през нощта и бях благодарна за сигурността. Мечтаех си как някой ден ще живея в гората в пълна с кучета къща .
На следващия ден рано те тръгнаха обратно, а ние продължихме. Липсваха ми много и докато вървях се чудех, що за живот живея, в който такива приятелства са маловажни и случайни, обречени и невъзможни. Сигурно кучетата не разбират какви сме такива, но въпреки това продължават да бъдат грижовни и предани. Може би ни чакат да порастнем и да разберем истинските неща...

сряда, 26 август 2009 г.

Объркани импресии от едно екскузионно - Сама...

На хижа "Рай" моите приятелки решиха да се прибират към Калофер, а аз продължих сама пътешествието си в планината. Можех да се присъединя към някоя от многобройните групи, отиващи насам и натам, но не исках.
Има нещо ужасно пристрастяващо в това да вървиш сам в планината. Особено ако никак не я познаваш, като мен. Най-малкото нещо става предизвикателство и приключение. Това, което за един опитен планинар е разходчица преди закуска, за мен може да е цяла епопея. Маршрутите по които щях да мина ми бяха напълно непознати, с изключение на началото на прехода към хижа "Левски", което бяхме извървели предния ден.

Една особена лекота има в това да си стегнеш раницата, да я закопчееш и като си поемеш дълбоко въздух да тръгнеш в неизвестното. То неизвестното си е много добре известно, с маркирани утъпкани маршрути, но все пак ги има усойниците, овчарските кучета и стръмните скали, от които може да паднеш. Да, да не забравяме и мечките:) И ако не знаеш къде отиваш е мааааалко страшничко.

Но, струва ми се, аз не вървя сама за да се доказвам пред себе си. Има едно друго нещо, което ме омагьосва. Може би лекият страх и самотата допринасят за него, не съм сигурна. Когато съм сама в тази огромна планина, сетивата ми някак се отварят, започвам да усещам тревичките и облаците и скалите дълбоко в сърцето си. Сякаш аз се разширявам, или светът се смалява и ставаме едно цяло. Усещам как трептя с всичко наоколо и аз съм скалите и хоризонта, водопадите ромолят през мен и вятътрът подрежда всичко в изумяващо съвършенство. Сякаш с един замах мога да прекарам длани по стръмните гористи склонове и да събера облаците в шепите си. Сякаш мога да полетя и да се разтворя наоколо - щастлива, искряща и истинска.

После нещо ме стресва - дали змия в тревата, или странен шум в храстите - тогава се събирам. Изоставям поляните и водопадите и ставам като една точка - цялата тук - внимателна, спокойна и готова за движение. Е, понякога не се получава и съм просто уплашена и глупава:) Но тогава си припомням, че съм сама и страхът не ми помага. И си повтарям, че всичко е тук, в настоящия момент, в секундата в която ще се държа по правилния начин и няма смисъл да рисувам във въображението си това и онова а трябва да се чувствам като преди забив във волейбола - спокойна, отпусната и готова за светкавична реакция. Излишното стягане и премисляне на възможности само вреди.

Този ден извървях един 10 часов машрут, като накрая малко се позагубих в едни поляни. Но едно от хубавите неща на планината е, че няма мърдане. И да се отчайваш и да ревеш, няма никой. И дори блейка като мен започва да размишлява къде е запад, къде е билото, каква е логиката на маршрутите. Освен това, все някъде има обхват на телефона и спокойният глас на приятел, който се опитва да разбере къде съм и ми описва неща, които трябва да видя, когато съм на правилното място и ми казва, че имам още време докато стане тъмно, ми дава кураж да продължа да слагам единия крак пред другия, бавничко и спокойно, докато нямеря пътя.

В хижата подпийнала компания реди кебапчетата на скарата и разлива щедро ракията. Канят ме да поседя при тях и аз сядам, загърната в спалния си чувал. КОгато ми писва да обяснявам, че ракия не искам, нито пък кебапчета, си лягам и гледам дълго звездите. А сутринта пак си закопчавам раницата, поемам дълбоко въздух и пак тръгвам сама ... към къпините, облаците и странните шумове в между дърветата...

понеделник, 24 август 2009 г.

Объркани импресии от едно екскурзионно - Какво да правим, ако видим мечка...

Аз и двете ми приятелки тръгнахме сами из планината на екскурзионно. И, разбира се, почти никой не пропусна, като види три жени да ни уплаши с мечките и да ни даде своята версия какво се прави, ако видиш мечка. Вече имам събрани над хиляда такива съвета. Дали да я гледаш в очите, или да свдеш надолу очи, дали да стоиш неподвижен, или бавно да си тръгнеш заднишком, дали да легнеш на земята, дали да се дръпнеш от пътечката и да я заобиколиш, защото мечките не обичали да отстъпват, дали да хвърляш пиратки, дали да се намажеш с пресни лайна (този виц ако не го знаете, значи не сте били никога на планина). Но най-много ми хареса версията на един ловджия, който беше на хижата да бере боровинки, защото: "знаем, че в Национален парк Централен Балкан ловът е забранен". Та според него, ако видиш мечка...вдигаш пушката... ииии...стреляш предупредително покрай нея!:))

Объркани импресии от едно екскурзионно - Върхът

Днес ще е най-трудният ни преход. Раниците ни са доста тежки, като за три новачки. Връх Ботев не е шега работа, още повече, че имаше прогнози за разваляне на времето. Съветваха ни да се откажем, плашиха ни, с мъгла и леден вятър, но ние решихме да се пробваме. Станахме рано и някакси мълчаливи и вглъбени стегнахме раниците, казахме довиждане на хижарите и тръгнахме. От хижа "Тъжа" до Ботев надолнища почти няма. Нагоре и толкова.

Вървим, вече задъхани, по склоновете над хижата. Около пътеката растат боровинки и малини. Отрупани са с плодове, сочни и примамващи. Опитвам се да не ги гледам. Броя си стъпките и си контролирам дишането, вече съм уморена, устата ми е пресъхнала, но не взехме много вода, за да не тежи. Малините имат роса по тях, знам че вкусът им ще е прекрасен, но се разбрахме, никакво спиране. ТРъгнали сме към върха. И едва ли ще срещнем повече такива полета с прекрасни плодове. Знам, че ще съжалявам винаги за вкуса им, който не усетих. Но трябва да бързаме. И какво има на този връх...? Какво... дъжд, вятър и мъгла! И от умора ли, от какво, ме напушва на смях. Дъжд, вятър и мъгла! Май на всеки връх има това:)

Но си спомням за вчерашния ден - напълно противоположен на днешния. Сядахме по полянки с боровинки, ядохме, мотахме се и удължихме иначе лекия преход до почти 7 часа, като накрая се домъкнахме в хижата ужасно уморени и с лошо настроение. Сякаш не ни стигна щастието някакси. Искахме още и още. И най-малката стъпчице вече ни тежеше.

И разбирам и аз, това, което неизброими хора са разбирали преди мен. Важен е пътят. Важно е онова трудно за постигане състояние на духа и сетивата, когато си цял себе си, недосегаем за болка, умора и желания. Тогава си "пътник" и имаш само волята си. За малко, толкова можем. Може би всеки следващ път малко повече. Може би някой ден напълно... ( Хех, Жужа-която-не-я-интересуват-боровинките:))

А върха в крайна сметка го изкачихме като на шега, и мъглата се разтваряше пред нас, слънцето грееше и телефоните имаха обхват. "Ало, здравей, добре сме,какво правят децата, изпрати ли оня отчет, поздрави на нашите..."
А аз запазих в душата си скъпоценния спомен за онези малки стъпки нагоре, една след друга, уморени, но неспиращи. И когато се наложи да изкача следващия връх, ще знам малко по-добре как да го направя.

събота, 15 август 2009 г.

Объркани импресии от едно екскурзионно - Преди началото

В понеделник заминавам на планина с двете ми приятелки от студентските години - Вили и Ники. Доскоро бях преизпълнена с планове и въодушевление, но днес взе да ме обзема тревога. Аз не че съм голяма планинарка, ама Вили и Ники никога не са ходили в планината. Мислим да вървим по леки маршрути, повече съзерцателни, отколкото предзивикателни:) Обаче днес проведох два разговора, които ме разтревожиха:

Първи разговор:
Аз: Да не забравиш слънцезащитен крем.
Вили: О, няма страшно, взела съм си един голям несесер с всакакви лосиони, спрейчета и балсами...

Втори разговор:
Ники: Как ще ми дадеш само 40 литрова раница, аз къде ще си събера багажа!?
Аз: ???!!! Ама, Ники, той багажът освен да се събере, трябва и да се носи...

Освен това, Вили се оплака, че я боли кръстът и коляното, а Ники май за пръв път си купи обувки без токчета. Чувствам как ще си опънем палатката по средата на първия преход и ще прекараме там седем щастливи и безгрижни дни. Какво пък...

петък, 14 август 2009 г.

Звезди и храмове

Семейството е като Църквата - институция, построена върху съкровени човешки емоции. И също като Църквата е донесло толкова зло, колкото и добро. В името на Семейството са извършвани най-низки издевателства и най-героични постъпки.
Може би Семейството е черупката от която се нуждаем, за да съхраним любовта и доверието, крепостта от която да се изправим на битка срещу връхлитащия хаос и несигурност. Но също като Църквата, то понякога се превръща в удобно гнездо за алчността, тиранията и манипулацията.

Аз не съм религиозна и на уважавам Църквата.
И Семейството не уважавам.
По-лесно ми е да се престраша да бъда сама и уязвима, изпълнена с въпроси без отговори, раздирана от съмнения и колебания, пристъпваща по местности без правила, отколкото да позволя се захлопнат около мен дебелите стени на правилното и приетото и да се боря за глътка въздух, виждайки в отчаяние как последното прозорче светлина се смалява в далечината...

Но въпреки това уважавам храмовете. Те не касаят мен, защото мен никой няма да ме пусне в храма, но разбирам надеждата и старанието с които хората са въплътили в тях мечтата си за сигурност и покой. Все едно дали се отнася за катедрала, или панелен апартамент с топлоизолации.

А снощи спахме под звездите, до новостроящата се къща на един познат в Басарбово - аз, развдената, с неясен социален статус, той, щастливо женен баща на две деца, заедно с дъщеричката си и Румбата и Ели, гаджета от 7 годни, които ще се женят догодина, макар че той малко се опъва.

Беше странно да заспя до недовършените греди на покрива и тухлените очертания на бъдещите спални, кухни и детски - все още обкръжени от дива трева и огрени от луната. Сякаш заспивах до нечия мечта за щастие. И докато гледах падащите звезди и слушах щурчетата, си пожелах да успеят и да налучкат лъкатущещия път, който да превърне храма им в светилище, а не в затвор.

събота, 8 август 2009 г.

Правилните неща

Често знам кое е правилното нещо в момента, даже не ми е и трудно да го направя, но в мен се отприщва някаква съпротива срещу правенето на правилни неща. Никога не мога да изкарам много дълга поредица от правилни постъпки.
Например подредила съм и съм почистила в къщи, сготвила съм си нещо диетично и здравословно(и вкусно), чела съм книжка за айкидо, вместо да блея в нета, и накрая вместо да отида да карам колело, което не е трудно и ми харесва много, си купувам сладолед и сядам да чета някакъв блудкав жълт вестник. Даже не ми е приятно да го правя. Но ми харесва да съм "неправилна".

Къде са корените на съпротивата ми срещу правилното - не знам.

Вие имате ли същите проблеми?

сряда, 29 юли 2009 г.

Иракли - "На прехвалена круша с голяма кошница не се ходи"

Много бях слушала за Иракли и ето че най-после отидох там. Не знам как е било преди 30 години, но днес прилича на едно село. Всички се знаят от години, знае се къде на кого е мястото, знае се родата му, професията му, децата му. Хората идват, пренасяйки домовете си тук, с лампите, скарата, салатите, масичките и столовете. Не е място, където да се изгубиш в себе си, а вечер трябва да чакаш дълго, докато угасят и последните лампи, за да видиш цялата красота на звездите. Винаги ме е учудвала тази страст на хората да имат силна-силна светлина, че да си виждат салатата цяла нощ. Голямо ядене, голямо нещо. А сутрин с по една кофа чевръсти домакини отиват да мият мазни съдове в морето. Добре е да ги заобиколиш по-отдалече и да плуваш навътре, докъдето верото не е стигнало. За накоманчетата, които разхождат празни погледи по плажа няма да разказвам.

А хубавото...Хубавото е, че ако легнеш на плажа и изчакаш достатъчно да се наядат всички и да си легнат, може да гледаш звездите безкрай. А сутрин виждаш оранжевата ивица, опасваща хоризонта и предчувствието за слънцето - огнено и омайващо, което ще избликне от морето, изпълва душата ти.

Някои неща са красиви, въпреки всичко, а конформистикият рай може би е по-добър от урбанистичния ад:) Пък на който не му харесва - да хваща гората. Аз мисля да направя така:)

вторник, 21 юли 2009 г.

Някои аспекти на рокерството

Аз(беснея по повод ревящи мотори, каращи бясно из Русе): Баси, писна ми от инфантилни комплексари. Колко трябва да ти е малка пишката, че да се правиш на мъж по такъв начин.
Сашо: Да, като се замисля, ти виждала ли си негър рокер?

четвъртък, 16 юли 2009 г.

Калсификации

С една клиентка си говорим за мъжете и жените и тя прави следната класификация:

За жените мъжете се делят на две групи:
* мъже, с които бих спала
* приятели

За мъжете жените се делят на две групи:
* жени, с които бих спал и ще се похваля на всички
* жени, с които бих спал и няма да кажа на никого

сряда, 15 юли 2009 г.

Спасете природата - убийте природолюбител!

Пътувах 4 часа с влак, после час с автобус и още час вървях пеша, за да отида на Онзи плаж. Плажът си е там, все така красив, но доста по-мръсен. Останки от цивилизация се търкалят насам-натам, а фасовете в пясъка се смесват с мидите. Морето някакси е все така чисто, сякаш задъхано от усилието да се опази от помията която се излива в него. Нудисти вече почти няма. Има джетове.
Хората отчаяно се нуждаят от глътка чистота, но я поглъщат както са си свикнали - като консуматив за еднократна употреба.

А някой с чувство за хумор и много гняв беше сложил на дървета следните надписи:



"Пазете чиста природата - ваш'та майка!" и
"Само малък, но прост народ може да превърне това красиво място в сметище".

Забележете, че листовете не са забити с габърче в дървото, а са вързани с връвчица:)

Снимките са на Георги Веселинов, via ебаси и якия му iPhone:)

четвъртък, 2 юли 2009 г.

Дет' сме най-красиви, ми сме най-добри..!

Националките по волейбол ще играят във финалната четворка на Европейската лига. Женският волейбол не е толкова силов и динамичен като мъжкия, но има някакъв особен чар. За мен е радост да гледам тези създания, с вид на фотомодели и дух на самураи. Има нещо ужасно трогателно в това да видиш двуметрова амазонка, която след чудовищен забив си оправя косата с такъв безпомощен момичешки жест, че ти идва да и купиш един сладолед. Пък тя косата и една руса, руса, чак до кръста. Пък шамарите и.... За Филипова говоря, да. Ами Янева?...Оле майко, не можеш да видиш топката. Ами Радостина? Как гледа с тези хубавите очи и ...БАААМ! С лявата ръка. И другите, и още. И гледаш как им идва да се разплачат понякога, като падат, обаче никой не плаче. Напред и толкова. До последно. Плаченето е за съблекалнята.
Но се надявам да няма нищо за плачене на 11 и 12 юли, когато ще са финалите. И ще ги гледам с огромната надежда да получат заслуженото. Защото както казваше една моя треньорка някога "Дет сме най-красиви, ми сме най-добри!" :)))

вторник, 30 юни 2009 г.

Айсиктир!

Муахаах! Е, съжалявам, ако е изтъркана темата, но нямаше как да не го напиша този пост. Като прочетох последните коментари по поста за пепелянката, хем ми стана много смешно, хем се ядосах, ама наистина.

Как се осмелява някой, който яде месо, да ми размахва пръст за безжалостното убийство, разбираш ли, на една змия, която е най-отровната в България и лежеше върху скалите, по които се катерим почти всеки ден. Не че ми беше хуабво да я убия, не че бих я убила, ако я срещнех просто така, някъде по пътя си, но точно там на тези скали, на това място, ако видя пак пепелянка, предполагам че пак ще я убия. И тези милозливи защитници на животните да си измият лицето със студена вода, да се огледат малко и да осъзнаят защо им е толкова сладко да размахват пръст - защото така се чувстват много възвисени и не им пресядат пилешките дробчета и свинските пържоли с които се тъпчат усърдно.

Един познат ми разказа за някакъв будистки храм в Тайланд, където бил отседнал. Там правило било "Не убивай". Било забранено да се убие даже комар, нищо, че те хапе. Било забранено да се нарани каквато и да е жива твар. На мен това ми се вижда нереално, но не мога да не се изпълня с уважение тези хора, защото те наистина се опитват да въплътят идеалите си. Ако някой от тези будисти ме беше порицал за змията, бих навела глава и бих се засрамила дълбоко, вероятно. Бих се замислила, че трябва да израстна още духовно, за да поставям принципите за ненасилие над страха от смъртта.

Но моля, разни недорасли псевдо-хуманисти да не се опитват да яхнат вълната на разкаянието ми и да се рисуват на съдници. Как може да защитаваш животните и да ядеш месо?!

четвъртък, 18 юни 2009 г.

Тъпите путки и музиката 2

Някои певици са интелектуалки, други са кухи лейки, но и в двата случая това няма нищо общо с музиката. Музиката не минава през ума. Тя е нещо друго.
Ето, гледам я Деси Слава, ама изрусена, ама облечена като курва, ама какви глупости дрънка, ужас. Обаче, като запее... майко мила, изтръпвам. Сякаш е изтъкана от музика, сякаш в нея има някаква друга тъкан, различна, вибрираща, поглъщаща. И разбирам, че твърде лесно делим света на такива и онакива хора. Разбирам, че понякога умът подвежда. Гледах тези клипове и, признавам, през цялото време ми се искаше да и изтрия грима и да и пребоядисам косата и да и махна ръкавичките и да и вържа косата на опашка. Но в крайна сметка, това са дреболии. Същественото е невидимо за очите:)

Ето няколко клипа, които се надявам да ви харесат, колкото и на мен:)(хъх, и, забележете, това е изпълнение наживо)

Деси Слава - Dont tell
Деси Славa - I dont wanna miss a thing
Деси Слава - La Luna
Деси Слава - How Deep Is Your Love

сряда, 17 юни 2009 г.

Пепелянка

Отидохме вчера вечерта да се покатерим на скалите в Басарбово. И докато се чудех откъде да подхвана един маршрут и бях се покатерила не повече от метър по скалата и се въртях ту насам, ту натам, да си намеря подходящо място да стъпя, реших да сляза долу и да поогледам възможните хватки, пък тогава пак да тръгна. И аха да махна една клонка от една стъпка на маршрута - гледам, то не е клонка, а змия. Мъничка, бледокафява, с тъмни ромбчета по гърба. Въх! Пепелянка! Пък толкова малка беше, чак не ти идва да се уплашиш. Ама нали е най-опасната змия в България. Хм, точно преди няколко секунди почти си бях отъркала голите крака в нея и ако не бях слязла, щях да стъпя точно отгоре и. Спомних си, че скоро казаха за някаква жена в Русенско, умряла след ухапване от пепелянка. Хубава работа. Не мога да кажа, че се уплаших, но и не ми се умираше на скалите, ухапана от змия. Ако някой от вас се е катерил по скали, знае какво прегръщане пада на тази скали и как си залепен целият за тях и как бъркаш нагоре по дупките и търсиш да се хванеш. Е, мисълта, че там пъплят пеплянки е доста подтискаща.
Убихме я, като трябва да кажа, че Сашо действа много хладнокръвно, въпреки че знам, че ужасно много го е страх от змии. Той и затисна главата с една пръчка, а аз и смачках тялото с камък. Беше гадно и отвратително да я убия. Кожата и беше толкова изящна и изглеждаше толкова малка и беззащитна. Но се предполагаше че или тя или ние и.. нямаше как. Помолих я наум да ми прости и се надявах да отиде право в рая за пеплянки. Надявам се, че не се е мъчила много.

Днес прочетох доста за пепелянките в нета. Малко са противоречиви сведенията. Някъде казват че са много опасни, заради невротоксичното действие на отровата, другаде, казват, че едва ли не са безобидни. Доколкото разбирам силата на отровата варира изключително много в зависимост от екземпляра, времето и не знам си още какво. Някъде пише, че са страхливи, другаде, че при опасност нападат, агресивни били, преди да си сменят кожата.

Това, което със сигурност знам е следното:
1. Не се препоръчва да се изсмуче отровата от ухапаното, освен ако ухапаният е малко дете и някой има смелостта да рискува живота си за него.
2. Добре е да се пристегне над ухапаното, ако може. Да се избягва физическа активност и да се отиде възможно най-бързо в болница.
3. Ако има възможност, да се сложи лед или колкото може повече студени неща около ухапаното и над него.
4. Възможна е смърт от анафилактичен шок, така че, ако случайно има подръка антихистаминови препарати (Урбазон ) да се изпозлват. (Ъф, туй последното означава, че може да се получи нещо като алергия и от оттока буквално да се прекъсне подаването на кръв към мозъка, или да спре дишането. А антихистаминовите препарати са такива, дето... предотвратяват образуването на отток). Ако няма - пак студено, студено, колкото може по-студено.
5. При възрастен човек със среден ръст и тегло има горе-долу около половин час, преди да започнат да се проявяват сериозно симптомите от ухапването. Колкото по-малко се движи и колкото по-студено е, толкова повече време има.

За себе си си мисля, че трябва да се науча да убивам змии, ако се налага, бързо и безболезнено, без съжаление, но с уважение. И да нося дебели чорапи.

понеделник, 15 юни 2009 г.

Диалози с моята прекрасна приятелка Ники (1)

- Добре, Ники, значи ще ходим заедно в планината, ама само да не вземеш да ми надуеш главата с мрънкане, че не ти харесва...
- А, не бой се, Жуже! Аз като женена жена с две деца, отдавна съм разбрала, че и да мрънкаш и да не мрънкаш, никой нема'а ти обърне внимание...

сряда, 10 юни 2009 г.

Банки

Днес ми се наложи да се позанимавам с банки - да изтегля едни пари от една банка, да внеса едни пари в друга банка и да платя едни такси през трета банка. И в третата банка вече едвам си сдържах смеха. Седят си едни хора в някакъв нагласен офис и гледат сериозно иззад гишетата. Единият пише едни листчета в три екземпляра, които ги нося на другия и той със сериозна физизономия слага там печати, връща листчетата. Сякаш е някаква кукленска къща и едни деца си играят на големи. И аз със сериозна физиономия плащах и разнасях листчета и благодарях учтиво и казвах "приятен ден". И охраната ме гледаше подобаващо строго, но учтиво. А не знам защо имах чувство, че всеки от тях иззад очилата си си умира от смях за безсмислията, които върши по цял ден и по някое време, изведнъж, всички ще скочат, ще си сложат карнавални шапчици, ще разхвърлят безполезните листчета и печатчета и ще започнат да играят на гоненка насам-натам из офиса. Ех, дано да доживея да видя такова нещо:))

петък, 5 юни 2009 г.

Под звездите с двама мъже

Нищо не е такова, каквото изглежда.
Факти: Топла лятна нощ. Луна. Поляна върху скалите, ухание на трева. Лежа между двамата и си мисля, че това е една от най-прекрасните нощи в живота ми.
Още факти: Те и двамата отдавна спят,ужасно уморени. А аз не мога да заспя, защото за мен е едно напълно ново преживяване.
Още факти: Уморени са, защото са висели цял ден на въжетата да слагат изолации. А аз отскоро се уча да спя без палатка под небето.
Още факти: Дрехите ни са по тревата наоколо.
Още факти: Съблекли сме се, защото иначе в спалните чували е много топло.

И... толкова.
Другото са светулки, звезди, жаби, вятър, луна , омесени в умопомрачително, упойващо вълшебство.

вторник, 26 май 2009 г.

...като капване на капка дъжд върху листо...

Понякога приказките навлизат в света, ей така, неочаквано. Промъкват се и ни срещат на някой кръстопът. Материализират се в реалността ненадейно,  като капване на капка дъжд върху листо. И да се размишлява върху това няма смисъл. Трябва само да се вдишва дълбоко аромата на нереалност. 

Карах си колелото в хладната сутрин, малко объркана, малко сънена, малко тъжна, малко забъзана. Минах през парка, макар че нямах много време. Този парк не е голям, малко е започнал да ми омръзва, но все пак е по-добре от улиците. И докато си гледах в педалите, да не се пребия в някоя неравност, се озовах сред градина от рози...! Една такава градина от рози, за каквато даже не съм мечтала. С пътечки и беседки. Много рози. Червени, розови, бели, бледожълти. Разцъфнали като за последно, сякаш са искали да излеят всичката си красота върху света, да го потопят, да го покрият...Аз почти се разплаках и поседях сред тях, целувайки листенцата им и вдъхвайки аромата. Не намирах как да изразя щастието, което ме заливаше, освен да мълча и да ги докосвам. И да се усмихвам. После трябваше да тръгвам. 
Разказах на хората, а те ми казваха, ама ти не знаеш ли, тя си е там тази градина, винаги е била там. Не си ли спомняш като минавахме. ..Струва ми се, че се заблуждават, защото тази градина се появи от някоя приказка, така ненадейно, като капване на капка дъжд върху листо. Дойде, за да ме срещне, в цялата си красота и да ме отведе далеч-далеч и все пак тук. Да ми напомни, че приказките, макар и недосегаеми, са на един дъх разстояние, винаги някъде наоколо...




четвъртък, 19 март 2009 г.

...

Купих си антицелулитен крем. Той най-накрая ще позволи на вътрешната ми красота да се покаже  отвън. 

вторник, 17 февруари 2009 г.

Тая малката

Една стара песен на Ивана, която винаги ми оправя настроението.
тук

петък, 13 февруари 2009 г.

Chambao - Sueño Y Muero

"Живея търсейки твоите следи,
спя, мислейки за твоите целувки..."

тук

сряда, 11 февруари 2009 г.

Кой сега е шампиона...

Скъпи мъже, има ли покрай вас някоя мадама, която давате мило и драго да заведете на някое усамотено място и така нататък и така нататък, но тя за съжаление си има гадже...
Ето ви един безценен съвет. Изчакайте търпеливо деня, в който ще има мач. Бербатов ли ще играе, целият национален отбор ли...няма значение. Важо е да е е някой "много важен" МАЧ, който гаджето и няма да пропусне да гледа, с приятели, разбира се.
Тогава ще настъпи вашият час. Обадете и се. Ще останете учудени колко отзивчива може да бъде една зарязана заради мач жена. И колкото и красиво да вкарва Бербатов, хората са казали "очи пълни, ръце празни", а на вас ръцете ви може да се окажат пълни, както сте със широко отворени очи. ..

вторник, 3 февруари 2009 г.

На тази дата...

Даже щях да забравя. А обещах да не забравям. Не от романтика, а заради мен самата. Може би и малко заради него. Може би просто така.
Той обеща, че ще се виждаме всяка година на тази дата. Не се видяхме нито веднъж за 19 години.
И днес така ще отбележа сама този ден. Денят в който загърбих детството и станах жена. Денят, в който с широко отворени очи посрещнах онази болка, която знаех че е ключ към един друг свят. Светът на неговата любов. Денят в който не разбирах, че разкъсването в мен е символ на празнината, която щях да нося в себе си оттук нататък - една особена липса в душата ми, сякаш следваща изивиките на променената ми анатомия. ..
Какво празнувам всъщност днес? Падението си? Смелостта си? Искам да празнувам надеждата, че винаги всичко е наред. И любовта, въпреки всичко:)

вторник, 27 януари 2009 г.

Съдбата на една звездичка

Някога, много отдавна нямаше Интернет. Музиката се купуваше на пиратски касети с напечатан списък на песните, в най-добрия случай. Ходенето по сергиите за музика беше като ровене за злато в пясъка. Понякога се връщах, стиснала в ръка скъпоценно парченце. И слушах, слушах. Спомням си един такъв проблясък. Спомням си и името на изпълнителката - Лили Попова. Нежно, детско, малко неуверено гласче пееше народни песни, които напомняха на македонски. Отдавна съм загубила касетата, но мога да изпея любимите си песни от нея и досега. " Гурбетчия от гурбет се връща", "Мари Божо нямала си бога", "Де гиди юначе, църноок Невене" , "Айде вземи тамбурата".
Последната я видях в изпълнение на Константин на някакъв Пирин Фолк. И някак ми се прииска пак да си ги намеря тези песни и да разбера повече за някогашното дете Лили Попова. И ето какво ми каза Гугъл:

"Лияна отново на хоризонта - 3/2008

Предисторията

За пръв път сценичната треска връхлита върху Лияна, когато та е едва на 12 години преди концерт в зала 1 на НДК. Малко по-късно се появява и първият й албум, който се състои от шест авторски парчета, три от които са били композирани от баща й, и шест преработки на народни песни. Тогава се подвизавала като Лили Попова и нейни клипове са се въртели по двете национални телевизии. Пяла е в дует дори и с баща си, който е композитор и чиито песни между впрочем почти всяка година печелят първо място на фестивала „Пирин фолк“."

Лияна, за който не знае, е една поп-фолк звезда. Не ме кефи.

Лили Попова си беше звездичка...но, такава и била съдбата.

сряда, 21 януари 2009 г.

Тъпите путки и музиката

Знаете ги всички. Цици, коси, деколтета, курвенски чупки. Фолк-певици. Продукти на една индустрия. Обаче много от тях някога са били спретнати момичета,които са учели народно пеене и са мечтаели светът да ги чуе.
Колко свирки са направили за да станат това, което са там където са, само те си знаят. Но когато ги слушам да пеят народни песни, сякаш виждам едни други, истински жени. Онова трептене, което живее в гените не могат да го заличат пластичните операции, тоновете грим и боята за коса. Аз моге да кажа само едно " Евала!" .
Азис и Цветелина - "Стъпяй пристъпяй" и Ела се вие"
Анелия - " Не казвай любе лека нощ" ДесиСлава - "Ради на мама думаше"
ДесиСлава - "Сестра кани брата"

А ето и един фолк певец, който може да пее и други работи, освен за питона
Константин - "Айде вземи тамбурата"

вторник, 20 януари 2009 г.

Приказки от гардероба : Една бяла тениска

Живеяла си в гардероба една бяла тениска. Тя била истинска бяла тениска, искрящо бяла, въплъщение на чистота и стил. Тя, разбира се, много се гордеела със себе си. Разправяла наляво и надясно, че белотата е вътрешно състояние и презирала разни захабени дрехи с неопределен цвят, които се въргаляли на съседния рафт. Понякога се чудела, дали скъпите препарати с които я перат имат заслуга за белотата и, но си казвала, че те само я подчертават, а истинската заслуга е нейна, просто си е бяла.
Но един ден станала ужасна грешка. Бялата тениска била хвърлена в пералнята заедно с всякакво тъмно пране и излязла от там мръсно сива. Не можела да повярва, че е толкова лесно. За един кратък час сивата боя се просмукала дълбоко в бялата и тъкан и я оцветила безвъзвратно. Не помогнало изплакването, не помогнало гладенето. И тя се озовала на рафта с мръсно сиви тениски. За нейно учудване те не били лоши и даже били приятна компания. Били приели цвета си отдавна и живеели сравнително спокойно и щастливо. Тя заживяла с тях. Но мисълта да бъде отново бяла не и давала мира. Нейните сиви приятели казвали, че това е суета, тя мислела, че е природа.
И най-после се решила. Със свито сърце се потопила в щипещата, изгаряща белина. Белината, която болезнено пронквала в нея, изтръгвайки тъмния цвят, но разкъсвайки тъканта и. Пищяла и устоявала. Още малко, още малко...И накрая пак била бяла. Почти така бяла, както преди. Само че не била същата. Изтънелите нишки в нея се късали при най-малкото усилие. Някъде ставали дупки. Била оръфана и нееластична. И вече не ставала за тениска. Затова я превърнали в парцал. Бършели пода с нея. Нищо не останало от белотата и, а препартите вече се грижели не за нея, а за чистотата на пода. И когато най-накрая я изхвърлили на боклука, като напълно непотребна, имала безкрайно много време да размишлява за случайните грешки, за белотата и сивотата, за гордостта и падението.


Тогава най-неочаквано разбрала, че всъщност е имала един много хубав и интересен живот!

понеделник, 5 януари 2009 г.

Лашате ми кантаре-е-е

Ей сега, докато си говорех със Сашо в нета, се замислих, че хората вече не пеят. Има разни мюзик айдъли и не знам си какво, но сякаш тези неща, с компанията и китарата са останали в миналото. Музиката е навсякъде и е достъпна. Кой ще се осмели да се разпее пред приятелите си. Може би само на караоке, след няколко чашки.

Има една особена разлика между това да пееш и да пригласяш на песен, която звучи. Когато пригласяш, фокусът е извън теб, приемаш някаква хармония, отвън и я оставяш да те погъделичка. А за да запееш, трябва първо да чуеш музиката в себе си, да се концентрираш и да я задържиш цялата в съзнанието си. Да я изваеш някак си в себе си, в секундата преди да я изпееш. Това понякога е уморяващо, ако се насилваш, но ако запееш песента, която ти идва на устата, в повечето случаи е невероятно.

Спомням си, като бях студентка, имах една колежка от Сандански. Учехме заедно. Аз чета, тя повтаря и обратно. И като полудеем съвсем, тя запее "Охридското езеро" и аз с нея. Имах чувство, че мога да пея с часове.

Ами, какво толкова исках да кажа с този пост, забравих вече. Допя ми се:)

петък, 2 януари 2009 г.

Моят бивш съпруг

- Здравей, Коце.
- (сумтене)
- За много години!
- Кажи.
- Искам да говоря с Ники, там ли е?
- Там е.
- Къде там?
-(мълчание, дава слушалката на сина ми)

Поговорих си с Ники, като се опитах да прогоня болката в корема си и да не ми личи колко отрова влезе в мен в тези няколко секунди, в които се опитах да говоря с баща му. И чак след като затворихме се разплаках. Дълги години не допусках в мислите си да намразя истнски бившия си мъж. Не исках да опетнявам спомена за една любов. Не исках да враждувам с бащата на детето си. Но ей така, изведнъж разбрах, че съзнателно попивам отрова, която не съм заслужила и се държа приятелски, докато някой съзнателно ме наранява жестоко, студенокръвно и систематично. Мисля, че стига толкова.

Здравей, Константине. Днес мисля да наруша добрия тон, ей така, заради празниците, заради това, че никога не ми казваш здравей, заради това, че не разговаряш с мен дори за детето. Какво удовлетворение получаваш от това, не знам.
Никога няма да спра да се удивлявам на безграничния ти егоизъм. Не знам кой и кога те е ограбил, за да станеш такава жалка страхлива и жестока твар. В душата ти няма любов, няма щедрост, само злоба и страх, огънат в алчност. Знам че знаеш, че любовта ми беше най-хубавото нещо, което ти се случвало в този живот. Любовта ми беше твоята надежда за спасение от самия теб. Аз бях светлината, която можеше да те озари. Но ти предпочете да ме завържеш и да режеш парченце по парченце от мен, за да ме консумираш дълго и щастливо. И когато аз угаснах, потопена в отчаяние и слабост, ти вярваше, че единственият начин да изцедиш още наколко капчици светлина от мен е да ме нараняваш още повече. Така правят с робите. Ако падне, бий с камшика, докато стане пак, ако пък не стане, стъпваш върху него и продължаваш.
Никога няма да ми простиш, че се освободих от въжетата и камшиците. Няма да ми простиш, че се оказах силна и тази сила се изправи срещу теб. Та аз имах отредена роля. Трябваше да плача и да търпя, заради детето. Нали така прави майка ти...Оскверних чувството ти за приличие с недопустимите си претенции, че съм човек. Провалих ти половината живот, като не си заех мястото. Та ти всичко беше измислил. Трябваше само да търпя. Заради детето.
Спомняш ли си, когато родих детето ни и спях до теб с разпокъсани вътрешности, болката ме преследваще и насън. Събудих се, а ти гледаше някакво порно. Помолих те да ме гушнеш, а ти само ме бутна и каза да заспивам.
Спомняш ли си онази нощ, когато детето пищеше и не можеше да заспи в единствената ни стая. И на молбите ми да спреш телевизора ти само вдигна мълчаливо дистанционното и усили звука до край. Спомням си тържествуващото ти лице и рева на бебето. Спомням си как като в сън си завързах маратонките и излязох на голямата улица. Мислех да направя крачка встрани, за да ме прегази някоя кола. Но се сетих, че ще навредя на шофьора и влязох да купя химикал, за да напиша бележка, а там вече се осъзнах и си помислих, че детето ми никога няма да ми прости.
Спомняш ли си как ме изгони от къщи, защото бях изяла един шоколад?
Спомняш ли си...
Жалките душици се превръщат в "малки тирани". Никога не разбра, че аз намирах сили да ти прощавам, не защото нямах друг избор, а защото не исках да повярвам, че това е човекът в когото съм влюбена. Любовта е сляпа и аз допуснах в сърцето си една жалка твар. Дадох ти ключовете за съкровищницата на душата си. Не се замислих. И когато опустоши и изконсумира всичко вътре, в последен порив на самосъхранение те изгоних от сърцето си. Това не можеш да ми простиш. Че ти отнех блясъка на диамантите и трона на който седеше. Погледна се тогава, когато беше вече сам себе си, без възхищението и подкрепата ми, и толкова не се хареса, че предпочете да си мислиш, че аз съм виновна, че аз съм те ограбила, отказвайки ти преклонение и подчинение. Не ми прости това, че те видях такъв каквъто си - смешен, жалък, мизерен.
И колкото душата ти е пуста, толкова умът ти е безпощаден. Можеш да измислиш хиляди начини да ме тормозиш. От елементарния финансов - 50 лв на месец издръжка за детето, до по-изтънченото - противопоставяне синът ни да се занимава с нещата,които аз ценя - катерене, айкидо. Да не ми казваш "здравей", когато се наложи да говорим по телефона и да показваш на детето омразата си към мен.

Исках с това писмо да ти кажа "мразя те!". Но така или иначе, не мога. В усмивката на сина си, в пръстите на ръцете му, в походката му виждам теб. Да мразя теб, означава да мразя него.
Но със сигурност мога да кажа, че най-хубавото нещо в живота ми беше да се освободя от теб. И най-мъдрото ми решение беше да не ти родя второ дете. На малко хора бих го казала, но, ти не заслужаваш ничия любов. Може да я получиш случайно, но едва ли ще я задържиш, защото никога не научи простото нещо, че любовта се задържа само с любов.

четвъртък, 1 януари 2009 г.

Караоке

Много обичам да пея.
Зарових се в нета и си извадих караоке на любими мои песни. Някои са просто със субтитри, други са истинско караоке. Обаче няма значение. Пея та се късам. Попейте и вие:)
Бански на лалетаВръзкаУлъйбкаВръзкаJingle bellsВръзкаКозият рогВръзкаNew York
Poison
Елмаз и стъклоВаше благородие
Nights in white satin
Връзка