Семейството е като Църквата - институция, построена върху съкровени човешки емоции. И също като Църквата е донесло толкова зло, колкото и добро. В името на Семейството са извършвани най-низки издевателства и най-героични постъпки.
Може би Семейството е черупката от която се нуждаем, за да съхраним любовта и доверието, крепостта от която да се изправим на битка срещу връхлитащия хаос и несигурност. Но също като Църквата, то понякога се превръща в удобно гнездо за алчността, тиранията и манипулацията.
Аз не съм религиозна и на уважавам Църквата.
И Семейството не уважавам.
По-лесно ми е да се престраша да бъда сама и уязвима, изпълнена с въпроси без отговори, раздирана от съмнения и колебания, пристъпваща по местности без правила, отколкото да позволя се захлопнат около мен дебелите стени на правилното и приетото и да се боря за глътка въздух, виждайки в отчаяние как последното прозорче светлина се смалява в далечината...
Но въпреки това уважавам храмовете. Те не касаят мен, защото мен никой няма да ме пусне в храма, но разбирам надеждата и старанието с които хората са въплътили в тях мечтата си за сигурност и покой. Все едно дали се отнася за катедрала, или панелен апартамент с топлоизолации.
А снощи спахме под звездите, до новостроящата се къща на един познат в Басарбово - аз, развдената, с неясен социален статус, той, щастливо женен баща на две деца, заедно с дъщеричката си и Румбата и Ели, гаджета от 7 годни, които ще се женят догодина, макар че той малко се опъва.
Беше странно да заспя до недовършените греди на покрива и тухлените очертания на бъдещите спални, кухни и детски - все още обкръжени от дива трева и огрени от луната. Сякаш заспивах до нечия мечта за щастие. И докато гледах падащите звезди и слушах щурчетата, си пожелах да успеят и да налучкат лъкатущещия път, който да превърне храма им в светилище, а не в затвор.
Няма коментари:
Публикуване на коментар