сряда, 26 август 2009 г.

Объркани импресии от едно екскузионно - Сама...

На хижа "Рай" моите приятелки решиха да се прибират към Калофер, а аз продължих сама пътешествието си в планината. Можех да се присъединя към някоя от многобройните групи, отиващи насам и натам, но не исках.
Има нещо ужасно пристрастяващо в това да вървиш сам в планината. Особено ако никак не я познаваш, като мен. Най-малкото нещо става предизвикателство и приключение. Това, което за един опитен планинар е разходчица преди закуска, за мен може да е цяла епопея. Маршрутите по които щях да мина ми бяха напълно непознати, с изключение на началото на прехода към хижа "Левски", което бяхме извървели предния ден.

Една особена лекота има в това да си стегнеш раницата, да я закопчееш и като си поемеш дълбоко въздух да тръгнеш в неизвестното. То неизвестното си е много добре известно, с маркирани утъпкани маршрути, но все пак ги има усойниците, овчарските кучета и стръмните скали, от които може да паднеш. Да, да не забравяме и мечките:) И ако не знаеш къде отиваш е мааааалко страшничко.

Но, струва ми се, аз не вървя сама за да се доказвам пред себе си. Има едно друго нещо, което ме омагьосва. Може би лекият страх и самотата допринасят за него, не съм сигурна. Когато съм сама в тази огромна планина, сетивата ми някак се отварят, започвам да усещам тревичките и облаците и скалите дълбоко в сърцето си. Сякаш аз се разширявам, или светът се смалява и ставаме едно цяло. Усещам как трептя с всичко наоколо и аз съм скалите и хоризонта, водопадите ромолят през мен и вятътрът подрежда всичко в изумяващо съвършенство. Сякаш с един замах мога да прекарам длани по стръмните гористи склонове и да събера облаците в шепите си. Сякаш мога да полетя и да се разтворя наоколо - щастлива, искряща и истинска.

После нещо ме стресва - дали змия в тревата, или странен шум в храстите - тогава се събирам. Изоставям поляните и водопадите и ставам като една точка - цялата тук - внимателна, спокойна и готова за движение. Е, понякога не се получава и съм просто уплашена и глупава:) Но тогава си припомням, че съм сама и страхът не ми помага. И си повтарям, че всичко е тук, в настоящия момент, в секундата в която ще се държа по правилния начин и няма смисъл да рисувам във въображението си това и онова а трябва да се чувствам като преди забив във волейбола - спокойна, отпусната и готова за светкавична реакция. Излишното стягане и премисляне на възможности само вреди.

Този ден извървях един 10 часов машрут, като накрая малко се позагубих в едни поляни. Но едно от хубавите неща на планината е, че няма мърдане. И да се отчайваш и да ревеш, няма никой. И дори блейка като мен започва да размишлява къде е запад, къде е билото, каква е логиката на маршрутите. Освен това, все някъде има обхват на телефона и спокойният глас на приятел, който се опитва да разбере къде съм и ми описва неща, които трябва да видя, когато съм на правилното място и ми казва, че имам още време докато стане тъмно, ми дава кураж да продължа да слагам единия крак пред другия, бавничко и спокойно, докато нямеря пътя.

В хижата подпийнала компания реди кебапчетата на скарата и разлива щедро ракията. Канят ме да поседя при тях и аз сядам, загърната в спалния си чувал. КОгато ми писва да обяснявам, че ракия не искам, нито пък кебапчета, си лягам и гледам дълго звездите. А сутринта пак си закопчавам раницата, поемам дълбоко въздух и пак тръгвам сама ... към къпините, облаците и странните шумове в между дърветата...

Няма коментари: