Объркани импресии от едно екскузионно - Кучетата

На първата хижа ни посрещнаха четири кучета. Дали лаеха дружелюбно не мога да кажа, но че лаеха - лаеха. Аз винаги съм изпитвала ужас от кучета и не исках да си представя как ще си направя вечерта палатката на двора при четирите звяра. Хижарят не пропусна да ме уплаши с дивите прасета и мечките, които обикаляли вечер, но ме успокои, че кучетата ще ме пазят. И в здрача преди да закопчея ципа и да си легна, споделих с моите пазачи пакетче соя, докато гледах как звездите се появяват на небето. После се увих в спалния чувал и усещайки ги как налягаха покрай палатката, заспах.
През нощта ги чух да лаят и странно успокоена от присъствието им се обърнах на другата страна и заспах, без изобщо да ми пука какво са прогонили. Чувствах се сигурна. Сутринта ме събуди дребосъка, докато се опитваше да ми надъвче палатката и явно се забавляваше ужасно.
Чак не ми се влизаше вътре в хижата при чая и палачинките и при човешката компания. Идваше ми пак да седна в тревата и да слушам кучетата как дишат.

Когато тръгнахме към следващата хижа, две от кучетата тръгнаха с нас. Очаквахме да се върнат по някое време, но те продължиха, обикаляйки вещо в гората наоколо, изчаквайки ни търпеливо и попишквайки тук и там. Винаги малко се страхувам от мечки, но този път знаех, че ще бъдем предупредени. Някъде минавахме покрай постройки с други кучета, които погваха придружителите ни и те се присламчваха до нас, знаейки, че другите няма да посмеят да ги нападнат, защитени от хора. А аз вече бях готова да се бия със зъби и нокти за "нашите" кучета.

На една почивка, по пътеката минаха някакви мъже и кучетата предупредително ги заляха, "пазейки" ни. Аз им викнах, че това са приятели и си ги прибрах с галене под брадичката да легнат пак на сянката при нас. Да, до там я бяхме докарали, до галене под брадичката, дето допреди не можех да погледна куче в очите без да ми се разтреперят краката.

На хижа "Мазлат" пристигнахме поуморени и задъхани и първата ни работа беше да се погрижим да дадем вода на кучетата и да изкрънкаме от хижарите някаква храна за тях. Виждах, че се малко уплашени и неспокойни в чуждата обстановка и всеки път като излизах навън, се втурваха към мен. Дадох им остатъка от соята си и няколко препечени филийки. Виждах колебанието им и тревожността с която обикаляха хижата и околностите и. Аз също се тревожех за тях и се надявах да се върнат обратно на следващия ден. Надявах се да не сме ги подвели по някакъв начин да тръгнат с нас на това дълго пътешествие и да се загубят. Чувствах се малко като измамница, предлагаща приятелство "за един ден" , защото аз после щях да продължа и да си замина, оставяйки ги в непознати може би за тях места.

Пак спах в палатката, успокоена от дишането им до мен и пак ги чух да лаят по нещо през нощта и бях благодарна за сигурността. Мечтаех си как някой ден ще живея в гората в пълна с кучета къща .
На следващия ден рано те тръгнаха обратно, а ние продължихме. Липсваха ми много и докато вървях се чудех, що за живот живея, в който такива приятелства са маловажни и случайни, обречени и невъзможни. Сигурно кучетата не разбират какви сме такива, но въпреки това продължават да бъдат грижовни и предани. Може би ни чакат да порастнем и да разберем истинските неща...