понеделник, 24 август 2009 г.

Объркани импресии от едно екскурзионно - Върхът

Днес ще е най-трудният ни преход. Раниците ни са доста тежки, като за три новачки. Връх Ботев не е шега работа, още повече, че имаше прогнози за разваляне на времето. Съветваха ни да се откажем, плашиха ни, с мъгла и леден вятър, но ние решихме да се пробваме. Станахме рано и някакси мълчаливи и вглъбени стегнахме раниците, казахме довиждане на хижарите и тръгнахме. От хижа "Тъжа" до Ботев надолнища почти няма. Нагоре и толкова.

Вървим, вече задъхани, по склоновете над хижата. Около пътеката растат боровинки и малини. Отрупани са с плодове, сочни и примамващи. Опитвам се да не ги гледам. Броя си стъпките и си контролирам дишането, вече съм уморена, устата ми е пресъхнала, но не взехме много вода, за да не тежи. Малините имат роса по тях, знам че вкусът им ще е прекрасен, но се разбрахме, никакво спиране. ТРъгнали сме към върха. И едва ли ще срещнем повече такива полета с прекрасни плодове. Знам, че ще съжалявам винаги за вкуса им, който не усетих. Но трябва да бързаме. И какво има на този връх...? Какво... дъжд, вятър и мъгла! И от умора ли, от какво, ме напушва на смях. Дъжд, вятър и мъгла! Май на всеки връх има това:)

Но си спомням за вчерашния ден - напълно противоположен на днешния. Сядахме по полянки с боровинки, ядохме, мотахме се и удължихме иначе лекия преход до почти 7 часа, като накрая се домъкнахме в хижата ужасно уморени и с лошо настроение. Сякаш не ни стигна щастието някакси. Искахме още и още. И най-малката стъпчице вече ни тежеше.

И разбирам и аз, това, което неизброими хора са разбирали преди мен. Важен е пътят. Важно е онова трудно за постигане състояние на духа и сетивата, когато си цял себе си, недосегаем за болка, умора и желания. Тогава си "пътник" и имаш само волята си. За малко, толкова можем. Може би всеки следващ път малко повече. Може би някой ден напълно... ( Хех, Жужа-която-не-я-интересуват-боровинките:))

А върха в крайна сметка го изкачихме като на шега, и мъглата се разтваряше пред нас, слънцето грееше и телефоните имаха обхват. "Ало, здравей, добре сме,какво правят децата, изпрати ли оня отчет, поздрави на нашите..."
А аз запазих в душата си скъпоценния спомен за онези малки стъпки нагоре, една след друга, уморени, но неспиращи. И когато се наложи да изкача следващия връх, ще знам малко по-добре как да го направя.

Няма коментари: