петък, 22 юни 2007 г.

У дома

Бях си в къщи. Онова, другото къщи, на село при родителите ми. Посрещнаха ме 6 малки котенца. Старата пейка си е все там, сливата над нея. Черешата, вече презряла, и градината с цветята. Майка ми, все същата и ужасно остаряла. Баща ми, усмихнат както винаги.

Обзе ме все същото чувство, както винаги когато съм си в къщи, на покой и особена тъга. Детството свършва, винаги. После трябва да се поеме по пътя. Няма връщане назад. Мога да се върна за малко, но не ми е тук мястото. Отдавна, толкова отдавна.

2 коментара:

Анонимен каза...

Аз обожавам да съм на мамината вила на село. Дори си мечтая кога аз ще съм там стопанка - на село зареждам батериите, толкова е спокойно и тихо - мечтая си да живея там. Градина със цветни лехи и друго не ми трябва.

Йоана

Григор каза...

От много време вече си нямам "свое" село. Понякога ходя на селата на роднини, или приятели... И всеки път се чувствам като докоснал отново детството си.

И си мисля, че ако имах свое село, където да отивам, щях почти да се връщам в него. Наистина - вместо само вътре в себе си, в моменти на преумора, или нощем преди заспиване...