понеделник, 6 юни 2005 г.

краят на една приказка...

...Девойката плачела безутешно, а старата вещица я гледала със смесица от досада, любопитство и леко съжаление.
- Е, кажи ми най-накрая какво стана. Не помогна ли и омайното биле което ти приготвих?
- Не. Не помогна. - хлипала девойката - дадох му всичкото, но той даже не ме забелязва. Обича нея и не вижда нищо друго на света. Аз бих направила всичко за него. Не мога да живея без него. Не мога да виждам как я гледа с обожание и възторг. Сърцето ми ще се пръсне. А той не ме иска, иска нея. Обича нея. Затова дойдох. Ще ти платя колкто трябва, направи ми отрова. Най-силната. Ще я убия, защото не мога повече да гледам тази тяхна любов, която разбива сърцето ми. Направи ми отрова. Искам той да я загуби. Може би тогава пак ще обича мен.
- Ха ха, отрова! Толкова ли си глупава! Няма по-сигурен начин да направиш любовта му вечна, от това да отровиш любимата му. Така ще издигнеш паметник пред който той да се кланя докато е жив. Ще я запазиш в сърцето му во веки веков. Ще я направиш легендарна.
- А какво да направя? Кажи ми моля те. Ще ти дам всичко което имам, само ми помогни да си отмъстя за болката.
Старата вещица я погледнала изпитателно. Очите и се присвили сякаш за да се взре в един спомен, много-много стар. Нещо замъглило очите и, но вещиците не плачат...сигурно е било омраза.
- Искаш ли любовта им да умре, но не изведнъж, не така лесно. А бавно и мъчително. Да агонизират ден след ден привързани един към друг, без да виждат изход. Любовта им да се разпада помежду им като разлагащ се труп, от който няма начин да се оттърват. Да се намразват за това което са, да намразват това което са обожавали в другия. Докато достигнат до точката, когато всеки би подал ръка на последния просяк, но не на човека когото някога е обичал. Няма ли това да е по-добро отмъщение?
- Да, да! Направи го. Искам да се случи точно това! Кажи ми колко ще струва. Кажи ми какво да направя. Готова съм на всичко.
Смехът на вещицата бил като грачене, когато се обърнала рязко и незнайно защо запокитила кристалната си топка в стената.
- Няма нужда да правиш нищо, мила ми глупачке. Няма нужда да си мръдваш даже пръста. Няма нужда да отравяш никого. И кинжал не е нужен. Отмъщението ти ще бъде сигурно и сладко.
И като се загледала през прозореца на порутената си къща, процедила през рамо :
- Просто ги остави да се оженят...

9 коментара:

Григор каза...

Понякога... но не винаги.

Който не плува, не се дави. Който не играе волейбол, не пада и не се удря...

И да, който не обича, не бива нараняван. Елементарно.

Остава само въпросът, задаван винаги в последния час - живял ли е всъщност.

Изборът... си е наш.

алекс каза...

Има и друг въпрос - доколко е бил честен със сърцето си. И какво е водило решенията (изборите?) на човек... И готов ли е да плати цената им.

Най-тъжният факт е, че много рядко имаме собственост едновременно и върху решенията си, и върху начините им за осъществяване.

Обаче няма начин да няма начин... или поне много ми се иска да вярвам в това, колкото и науката да твърди обратното.

Случайна каза...

Григор: Означава ли това че всеки който плува трябва да се удави и всеки който играе волейбол трябва да е с потрошени колене? Не ли именно смисълът на живота ни да се научим да навигираме някак в тази каша. Да научим правилата и употребата им. Страхът е лошо нещо. но липсата му е пагубна.
А за волейбола...аз бях от тези дето все не си слагаха наколенки. И сега коленете ме болят. Най-гадното е че ако се влошат може да се наложи да се простя с волейбола въобще. Поне ще знам че съм играла, ще кажеш. Да, но можеше да играя все така щастливо и всеотдайно и с наколенки. Те не пазят от всичко, падането си е падане. Но омекотяват ударите. И е различно.

Случайна каза...

Алекс: Аз съм сигурна че има начин. И той е далеч от клишетата на Матрицата. Семейството е поредният формат за упражняване на контрол над индивида. За вкарване в рамките, правене удобен за управление. И това е най-грозното, понеже ограбва и последната съкровена надежда за подкрепа. Всеки знае какво е семейство. Гледаме постоянно реклами за това. Как трябва да се държи майката, как башата. Как да се усмихваме на децата си, как да се гледаме, как да се държим за ръце, как да правим пилешка кавърма...Как да почиваме, как да вземаме жилищни кредити, как да обезпечим децата си, каква ракия да пием. Щом сме семейство, значи така трябва. Ролите са написани. Виждали сме в тях майките и бащите си. Малко променяме репликите, но образите остават. Красота и сигурност. Бъдеще и стабилност. Правила и традиции... Някой ще разрови ли листите лъскаво празнично фолио за да ме намери, моля ви! Аз съм тук, отдолу и още дишам, още съм жива. Убиват ми всички тези опаковки, убиват ме. Искам просто да седна боса на плажа и да погледам морето. Знам че е време за вечеря, знам че не съм сложила масата...Знам...

Григор каза...

Случайна: Липсата на страх е пагубна - но прекомерният страх е още по-пагубен. Този, който не се страхува, живее - макар и кратко. Този, който се страхува от всичко, не живее изобщо - той само съществува. Известно време.

А за семейството - то е това, което двама си направят. Никъде няма закони и наредби какво трябва да бъде. Да, има традиции и примери. Но всеки е свободен да си избере от тях каквото му харесва, и да отхвърли каквото не желае.

Ако двама искат, биха могли да превърнат семейството си във взаимност. Тогава то е за тях подкрепа, а липсата му - загубата й. Познавам много такива семейства... В тях храната се готви и бушоните се поправят не защото си длъжен, а защото това е начин да се погрижиш за другия, да му дадеш опора и щастие. Някои от тях са на много години, а семейните - на възраст, когато са забравили отдавна какво е физическа близост. Но обичта им е останала.

Начин винаги има. За който търси начини.

Vasil каза...

Начин има:) Мога и да дам директен пример, че ми е на главата - баба ми и дядо ми са заедно от 50 и кусур години и си живеят щастливо, а моите родители - от 25, и се развеждат.

Колкото до дългиря спор какъв всъщност е смисъла от брака, мисля, че не му е мястото тук :)

Nickola каза...

А как мразя репликата "винаги има начини", как я мразя! Естествено, че винаги има начини - има начини да живееш, но има и начини да умреш, ако не ти се живее. Пфу!

Анонимен каза...

васил: Спомням си че като бях малка и плачех, баба ми ми казваше: "Недей плачи сега. Пази си сълзичките да плачеш като станеш булка." Тогава винаги се учудвах защо казва така. Че нали най-хубавото нещо е да си булка.Всяко момиченце го знае.
Някога булките са плачели. Изплаквали са си очите и в годинте след това.После предполагам са се примирявали, понеже не са имали друг избор.
Имам една приятелка, чиито родители са невероятно семейство. Изглеждат като картинка. Обич, уважение. И като попитала майка си, как успяват да се разбират така добре, отговорът бил: Научи се да търпиш. Преглъщай и си мълчи. И хората никога да не знаят че имате проблеми.
Ей това е щастливият брак.Добре поддържана мумия, която изисква ежедневни грижи. И гордостта да я покажете на хората е единствената награда за старанието. "Ау,каква е хубава, почти като жива!..."

Григор каза...

Така е. Ина начини и да живееш, и да умреш - по твой избор.

Както и да превърнеш брака си в добре поддържана мумия, или да го запазиш истински. Пак твой избор. Ако държиш щастлив брак за теб да е първата възможност, никой не може да ти го отнеме.

За щастие. Редно е човек да получава това, за което се бори.