неделя, 19 юни 2005 г.

Приятелите

Днес имах повод да се замисля за хората които наричам свои приятели. Какво очаквам от тях, в замяна на какво...И установих че никак нямам единен критерий за това. Казвам "един приятел", казвам "с една приятелка". И изобщо не се замислям за взаимоотношенията които стоят зад етикета. Хора, с които ми е приятно? Хора, на които мога да разчитам? Хора, които искам да закрилям? Хора, с които мога да разисквам интересни теми? Често наричам приятели просто най-близките до мен хора, които случайността е подхвърлила там. Готова съм на хиляди компромиси, защото не искам да прекарвам неделните си следобеди сама. "Едни приятели". Ужасяващо звучи, нали. Всички сме силни, самостоятелни, нуждаем се от забавно прекарване. А защо самотата понякога е по-пълна от глъчката на шумна компания?

А вие? Как разпознавате приятелите си? Как ги избирате? Как общувате с тях? Разкажете ми.

7 коментара:

Таня каза...

Здрасти,
толкова много неща ми се иска да ти напиша затова и може би по-съществено ще ти отговоря по-късно, когато успея да го нахвърлям и след това - да го съкратя, щото сигурно ще отегча и теб и всички останали, ако изпратя един ферман от 10-15 страници :-)

Случайна каза...

чакам:)

Таня каза...

Здрасти пак,
исках толкова много да ти пиша, защото и аз напоследък /ама от доста време насам/ си задавам подобни въпроси. Слава Богу имам приятели, на които мога да се обадя, когато имам проблем. Оказа се обаче, при една равносметка преди време, че нямам много приятели, с които да се забавлявам и с които да имам общи интереси. И че искам да намеря такива. При същата равносметка ми се изясни още, че около мен досега не е имало хора, които да четат фантастика, за да си говоря и обсъждам с тях някоя прочетена книга и затова и толкова бързо ги забравям – книгите /за срамота/. Малко бяха тези, с които можех да карам колело, а пък за тези, с които да играем волейбол – да не говоря...:-) /при липсата на желаещи за волейбол открих хора, с които да играя боулинг например – така че спрях да бленувам за пълното щастие/. Нямаше с кой да ходя на планина при положение, че обожавам... Така седях и си се тръшках и се самосъжалявах, докато не ми писна от мен самата...:-) Знаеш ли, когато много искаш нещо, ти започваш дори и подсъзнателно да го търсиш и започваш да забелязваш неща, които не са ти правили впечатление до този момент. Два примера: първият със сигурност ще ти е интересен – пътувах си в 88 за работа преди около година и половина и видях, че пред мен седи една колежка, която чете нещо. Помислих си, че е за изпити, ама за всеки случай я попитах. Тя ми каза, че това е един разказ “Извън картината”. След като го прочете, ми го даде с молба да не го разпространявам. Много ми хареса и си го снимах – да си призная. Пъхнах го в шкафчето в офиса и забравих за него до момента след около 7-8 месеца, когато реших да направя чистка. Тогава го намерих и пак го прочетох и реших да попитам, дали няма още нещо. Ваня ме препрати към Митя, който ми даде разказа за сънищата и онази великолепна история, която Григор все още не е довършил. Тогава му станах голям фен, защото отдавна не бях чела нещо толкова добро и помолих Митя да ми даде телефона, за да се обадя и да поздравя Григор за това. Пак мина време – около 6 месеца и аз пак реших да се обадя и да попитам дали няма още нещо. Тогава Григор ми даде адреса на своя сайт. Разгледах го и от време на време влизах, колкото да проверя, дали няма някой нов разказ. А бе виждах го онова нещо, наречено “блог”, ама защо реших, че е нещо твърде компютърно, за да си вра носа там? Явно един ден забравила за това си подозрение взех, че влязох и останах неприятно изненадана от факта, че там има толкова много неща, които съм пропуснала и започнах да наваксвам. Открих покрай него всички други блогове, в които, както ти се изрази един път, воайорствам почти всеки ден. Започнах да досаждам на Григор, защото много исках да се запозная с него. Сега смятам, че имам един добър приятел в негово лице, от който научавам много хубави, полезни и интересни неща.

По същия начин – съвсем случайно открих и хората от BAdventurenet, които сега смятам за свои приятели, защото с тях прекарвам незабравими мигове и невероятно много се забавлявам, което не означава непременно, че само песните и танците на народите ни свързват. С част от тях например стояхме в 10 ч. вечерта на един хълм в Пирин, мълчахме и слушахме звуците на планината и беше приказно като усещане :-)
Ти си задаваш много въпроси /както и аз/, на някои от които за себе си имам отговор – смятам тези хора за приятели, на които мога да разчитам, с които да ми е приятно и спокойно, с които мога да споделя и болка и радост, и с които да разисквам интересни теми. И открих хора, които съчетават в себе си всичко това. Открих още, че това не са само хора, които търсейки намерих в последно време, а преоткрих такива, които винаги съм имала до себе си, но ги бях позабравила и както Алекс един път беше казала, започнах да им се обаждам просто ей така.

Точно затова самотата понякога е по-пълна от шумната компания – защото ти е спокойно, че тези приятели ги има и че има и други такива като тях и ако поискаш, ще ги намериш. Защото шумната компания не винаги означава, че тези хора са ти приятели и че ти си там, колкото да разбереш, че така не става. Има един лаф от онези дето ги пишат по чашите: “по-добре сама, отколкото зле придружена” :-) Дълго време ми трябваше да го разбера и се съпротивлявах като го разбрах, ама като че ли това е правилният начин – поне за мен. Самотата след шумната компания е един вид пост, през което време сетивата ти се засилват, възприятието ти се изостря и насочва в друга посока – вече знаеш какво искаш и какво не, и търсиш, и намираш. И МОЖЕШ ДА ГО ОЦЕНИШ и съответно да знаеш, че трябва да го запазиш. Вече имаш достатъчно сблъсъци и грешки зад себе си, имаш собствения опит, от който да се учиш и е добре да си се научил. В живота има много начала, почти всеки проблем е портал не само към затъване, но и към нови хоризонти.

За да не прекарвам неделните си следобеди сама, когато няма с кой друг, ходя или на фитнес или на народни танци. Понякога това ми запълва даже целия следобед. И там приятели също се намират.

А лично за мен фразата “с едни приятели правихме еди какво/ходихме еди къде си”, както явно и за теб, напоследък придобива формата на клише, забелязала съм, че много хора се страхуват да признаят, че нямат приятели и са склонни да сведат под този знаменател кой ли не, само и само да има с какво да се похвалят и да бъдат интересни в очите на другите. Откакто установих, че всъщност искам на мен да ми е интересно и сама на себе си да бъда интересна, а не на някой друг, отпадна необходимостта ми да фабрикувам разни постановки, от чието представяне единствено на мен ми е кофти после, защото знам, че не е истина, то точно от този момент съзнанието ми се освободи и излязох от клишето. Реших, че по-добре малко, но да бъде истинско. Може наистина една социална среща да имам в месеца, но да бъде с истински хора, с които да си прекарам с удоволствие. Озаптих се и намалих пришпорването на душата ми в търсенето на върховни емоции. Откакто спрях и да вампирясвам, гледайки по цели нощи телевизия, открих че има толкова много интересни неща за правене, които даже ми доставят и удоволствие. Като например – да шия на машината, да пиша писма на хартия /единствено до братовчедка ми в Берлин, но все пак е нещо/, започнаха да ми се раждат разни идеи за приятни изживявания /тези идеи обикновено ми идват, когато чета за изпити :-)/ и започнах да си ги записвам, та като дойде сивото ежедневие да отварям за справка там. Оказа се, че в България има много интересни неща, които се случват и аз искам да ги открия и да участвам в тях. И че точно на тези събития могат да се открият хората, с които имаме общи интереси. Един вид – търсачество и откривателство! А те тези неща могат да се открият и в Интернет, и в разни обяви в Програмата, по списания – например Одисей, Зона и Гъливер. Ти знаеш ли, че в Родопите има празник на дъгата, който трае цяла седмица? Аз не знаех и оттам го научих и много ми се иска да мога да отида да го видя. Тази година ще е и големият събор за автентичен фолклор в Копривщица, където с групата от танците сме решили да ходим, та даже и да се пробваме да отидем до там с колелата /това някак си не го виждам, ама поне е повод за майтап :-)/.
И най-накрая – имам приятели, които съчетават всичко, което търся у един човек, за да ми е приятел, но имам и такива приятели, от които знам, какво единствено нещо мога да очаквам и то точно ни свързва и знанието, че макар и да е единствено това нещо, то е истинско и е повод за приятни емоции. Тези хора също считам за приятели – те не ме подвеждат в очакване на нещо повече и точно затова ги харесвам :-).
Е, колкото и да се старах, по-кратко не можах да го напиша. Само две странички на Word. Иначе можех и още да пиша, ама ... Прати ми поне мейла си, за да не ти задръствам блога. Дано поне ти е било интересно :-)

Случайна каза...

Много е хубаво това което си написала:) Вдъхна ми надежда в известен смисъл. И си права, човек не бива да се отказва и да се затваря в себе си.
А за мъжете приятели... винаги съм си мислела че най-добри приятели стават от нереализираните гаджета;)

Таня каза...

Това донякъде е вярно, ама при мен и от някои реализирани също се е получавало. Но най-много от приятелите ми мъже са бивши колеги и един-двама от детство. Обаче както знаеш всеки хваща различен път, светът стана голямото село и се пръснахме, но когато се видим е така ,че все едно за последно сме се виждали вчера...:-)

Защо името ти излиза с питанки на моя екран? И аз понеже виждах на предната страница, че има 3 коментара, а не отварях дотук и днес взех, че се притесних...че не ми отговаряш...

случайна каза...

Предполагам че има проблем с кодирането на символите. Понякога пиша в UTF-8, понякога в Windows-1251. Грешката е моя, но ще се опитам да я оправя по-късно:)

Silvina каза...

Приятели наричам тези, с които ми е комфортно да бъда. Не е задължително да сме на едно мнение или да имаме общи теми - например, с една от най-близките ми приятелки обикновено сме на точно противоположни мнения за всичко. Приятели са ми тези, които приемам такива, каквито са, и които ме приемат, каквато съм. Също така, за приятел считам този, с когото независимо колко често се чуваме, винаги има какво да си кажем. Както и този, на когото усещам, че мога да разчитам, и този, който може да ми се обади посред нощ и да усетя от това не раздразнение, а да се зарадвам, че го чувам, и с удоволствие да му помогна, ако има нужда, или просто да го изслушам.