четвъртък, 16 юни 2005 г.

A long time ago, in a galaxy far away...

Докато водех все същия онзи неприятен спор си припомних една от най-забавните ми случки по време на сесия.
Беше зимната сесия на втори курс. Живеех в блок 40 на любимия на всички Студентски град. За първа година бях в тази стая и не познавах много съседите си. Учех та се късах. Който не стъпва на лекции да му мисли през сесията. Съквартирантките ми си бяха отишли по родните места(по-лесно се учи под крилото на мама:), аз се сражавах със Стопанската история. Това е една от най-гнусните дисциплини, поне във формата в който ни я преподаваха. Колко, разбирате ли, било производството на зърно през 1940г . Сядаш и кълвеш дати, проценти и хиляди тонове. Нещо което най-трудно ми се удава. Та, набирах се аз като червей на буца и се опитвах да се нагълтам с мъдростта на вековете без да повърна. Да,ама не.
Който го е изпитал сигурно знае колко звуконеустойчиви са студентските общежития. Горе-долу, все едно сте разделени от малко по-плътна завеса. Тайни няма:) Бях успяла да разбера че в стаята над нас живеят момчета. Бях останала с впечатление че за мой късмет и те са си заминали в къщи за сесията. Да, ама не. Докато четях вглъбено, седнала в поза лотус, изведнъж от леглото над моето се раздаде ритмично скърцане. Хм, рекох си, не всички са си заминали. Опитах се да не обръщам внимание. След два часа още се опитвах да не обръщам внимание. Искам да ви кажаче хич не е лесно. На всичкото отгоре мадамата беше много емоционална и експресивна и стоновете и възгласите и почти заглушаваха скърцането. Опитах с памук в ушите, но не помогна. По едно време всичко утихна и аз пак се заех с учене. Ех, свърши се, казах си. Обаче когато привечер всичко започна наново, реших че тая няма да стане. Взех в ръка шишенце олио и перце, което използвахме за смазване на скъцащи неща из стаята и се отправих на преговори. Почуках решително на вратата и след известна суматоха ми отвори разрошено момче. Обясних коя съм и какво ме води тук с най-сериозен тон, като се опитвах да овладея пристъпите на хилеж, които ме обземаха. Обаче когато той избухна в смях и аз не издържах и прихнах. За негова чест той ме покани в стаята, където ме запозна с гаджето си и двамата сред много смях и лигавения ми се извиниха. Мислели че долу няма никой. Приеха тържествено шишенцето с олио и обещаха повече да не ми пречат. Така и стана. Предполагам че подът е бил малко неудобен и сигурно е трябвало да и запушва устата:) но повече не чух нито гък. А с Ники(така се казваше момчето) по-късно станахме приятели. Най-добрите.
Тази история, като всяко истински забавно нещо си има и продължение. Много време след това, когато вече бяхме приятели с момчетата отгоре и с техните приятели, и с приятелите на техните приятели, си седях пак сама в стаята и по шума отгоре можех да съдя че здраво се играят карти и се оформя лек купон. И не щеш ли пак познатото скърцане от леглото над моето. Съвсем ритмично, с леки прекъсвания... Малей, тия нямат никакви задръжки, помислих си.То бива, бива, ама... В този момент на вратата се почука и влезе един от приятелите на Ники. Дошъл да ми каже че горе се събират да пийват и ако искам да се кача. Въх!... Поколебах се за момент, докато обмислях какво е отношението ми към груповия секс, но в крайна сметка любопитството надделя. Само ще надзърна, помислих си. И се качихме... Дали можете да си представите какво заварих в стаята им...Цигарен дим, музика, Ники, който плющи карти с трима приятели, още неколцима седнали тук и там и раздаващи си пластмасови чашки и ...Косьо, който въодушевен от повече бири весело подскачаше на леглото и се опиваше да докосне с длан тавана... Като им разказах какво съм си помислила, единодушно ме обявиха за много, ама много перверзна:)
Днес ми липсват онези момчета. И бебешките безметежни дни, когато мислех че ИМАМ проблеми. Липсва ми и Ники, когото загубих в суматохата на живота и научавам за него от общи познати че е добре, женен е, има две деца. Няма никакъв смисъл да му се обаждам. Това вече е друг живот, другаде...
А на тези снимки е това, което той нарисува някога над леглото ми с цветни моливи, за да ме зарадава.
Дино-Бебе:)
Смърфиета:)
Ники, надявам се че си щастлив и че още играеш волейбол;)

6 коментара:

Алекс каза...

Покажи ни снимките...

Григор каза...

:-)

Aleksandyr каза...

Не се опитвай ти да ме забравиш
а просто ми помахай със ръка,
навярно помниш колко те обичам
и някога била си с мене без лъжа
но вместо теб прегръщам пак едно
малко палаво дете,с бисерно лице
и пак към прибоя мислите летят
сливат се с пенливите вълни
частица от едно творение потапям
поглеждам небето и търся знак
една надежда един копнеж голям
а само чайки в полета си прям
спират за минута погледа ми блед
гори в жарава сякаш плътта ми
защо остави ме отново сам така
да плача бавно и да не повярвам
че в утрешния ден ще се роди звезда
и някак ще ни бъде по потребно
да слеем двете си тела във вечноста
която чака ни от пан ти века
всеки пътеката своя да извърви
в края виждам светлина, лъч надежда
а пък то за късмет взе че заваля

Aleksandyr каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Евгени каза...

Това са най-хубавите рисунки на тапет, които някога съм виждал.

Случайна каза...

Александър: Този текст ми е смътно познат. Може би е от песен? Може би този коментар е по-скоро към предишния пост:)

Евгени:Да, наживо бяха даже по-хубави, но фоапаратът с който съм снимала не беше кой знае какъв. А Дино Бебе е пълен сладур:) Ако се вгледаш в детайлите:) Виж му само ноктенцата...:)