Вървя по пътеката от цветя. Илюзорна, но безценна сигурност. Извива се крехка и тъничка сред гора от тръни. Не трябва да отклонявам погледа си от нея. Нямам сили да бъда герой. Твърде дълго се опитвах да крача през разкъсващите бодли, а не стигнах до никъде. Само се нараних. Вървя уморена по мекия килим и се питам, защо хората не ценят пътеките от цветя?
Вятърът ме целува и ме кара да се усмихвам...
2 коментара:
Винаги има кой да цени пътеките от цветя. Дори ако си само ти, това вече е много.
А не си само ти...
Аз също много обичам пътеките от цветя. Даже пред блока съм си направила една малка градинка от цветя.
Публикуване на коментар