петък, 12 ноември 2010 г.

Следобед

Ръцете ми са охлузени и кракът ми е син. Пак се катерих по дърветата. Понякога искам да се кача много нагоре, до самия връх и да продължа да се катеря, нагоре, нагоре. Да не мисля за слизането, да не внимавам за болящото коляно. Искам да прегърна клоните и да стоя така безкрайно, заслушана в приказките им. Само едно нещо ме връща в шумотевицата на мръсния, фалшив град - неспособността да бъда сама.

1 коментар:

Estranged каза...

Не мисля, че е само това. Редовната храна също е фактор.