неделя, 28 февруари 2010 г.

Мисли...

Днес реших да постъпя разумно. Няма да отида сама на един лек преход в планината, за който вероятно нямам достатъчна екипировка и подготовка. По принцип правилно.
Но ми е криво и не мога да се освободя от чувството, че съм се предала без бой. Ей така.

И мисля ли мисля. Кога човек трябва да се откаже? Кога тряба да спре да приема предизивкателствата? Кога разбира, че не трябва да рискува? Вътрешното си чувство ли трябва да послуша в такива ситуации? Заплахата за живота ли е критерият? А тя реално ли съществува? А безопасността не е ли илюзия? Волята може ли да надмогне физическите недостатъци? Трябва ли да се подлагаме на изпитания, които не са наложителни?

Мисли, мисли...Когато човек започне повече да мисли и по-малко да действа, значи остарява. А това лошо ли е?

3 коментара:

Анонимен каза...

emma
честита баба марта :)
защо повечкото мислене да е признак за остаряване, по-вероятно е поумняване :)))
и едва ли необмисленото рискуване и втурване с главата напред е само признак на смелост :)

Силвина каза...

Най-добре е да послушаш вътрешното чувство - нали целта е била да се чувстваш добре, в крайна сметка. Добре ли щеше да ти е, ако беше отишла на прехода, страхувайки се през цялото време?

Pepi Mustateanu каза...

Happy 8 March!