сряда, 28 април 2010 г.

Има моменти, които са толкова прекрасни, че неопитното ми съзнание се плаши от тяхната мимолетност. Уча се да не се опитвам да запечатам в ума си тези мигове, а да се отдавам докрай на съвършенството им, без мисли. Да не ги виждам с ума си, а да се преливам в тях с цялата си същност. Понякога почти успявам.
Вчера ходихме на скалите на Басарбово. Другите се покатериха, ама аз понеже бях нечетната бройка, реших че не ми се чака и отидох да бера коприва покрай реката и езрцето. Тук копривка, там копривка, и стъпка по стъпка попаднах сякаш в друг свят, озарен от залязващото слънце. Музиката на тревата, сияеща във всички нюанси на зеленото, вълничките на водата, безшумни и галещи мислите ми, глухарчетата, прегърнали вятъра и тишината, потопила всичко. Да бях птица - бих литнала, да бях паяче - бих потанцувала върху мрежата си:) Но нали съм човек, седнах в тревата и се ухилих.

2 коментара:

Вики каза...

Браво :). Да ти завиди човек! Природата е наистина от малкото неща, които могат до такава степен да радват. И аз допреди има-няма 2 денонощия се скитах насам-натам из нея, на дълги планински и горски преходи, и като теб се опитвах да се насладя докрай на мига :)... пък ако мога, и да го запечатам, защото иначе са ми толкова малко тези моменти.
А вчера се прибрах пак в Голямото село и днес не ми се живее направо!
Поздрави :).

Григор каза...

И аз ти завиждам. :-)