Жива

Забравям понякога че съм жива. И после си го припомням. Спомням си за какво са ръцете ми, краката ми, корема. Спомням си как е правилно и хубаво. Умът ми получава простата задача да се кача на колелото и да не изоставам много от другите. И толкова. Спестени са ми безкрайните разсъждения уморена ли съм сега, искам ли, не искам ли да се натоварвам толкова, дали пък няма да е вредно да прекалявам, не е ли студен вятърът. Карам си и дишам с всички сили:) На моменти ми се плаче от усилието и разкъсващата болка в дробовете, обаче няма как да спра. И наградата ми е вятърът в косата и люлеещото се жито наоколо. А като стигнем до черешите наградите стават от друг порядък:)
И пак отначало се опасявам да се кача, чудя се имам ли сили да се задържа с ръце, колебая се дали няма да ми се плъзне обувката, и после, заразена от ентусиазма на другите, се катеря още и още, по-нагоре, до върха, където черешите са кръгли и сладки, а смехът ми е волен и знам че няма нищо страшно.
Балагодаря на тези хора покрай мен, които ми показват прекрасната простота на живота. Благодаря че съм жива!