понеделник, 16 юли 2012 г.

От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, част 1

  Винаги съм казвала, че всяко хубаво нещо започва с едно голямо наспиване. И тук стана така. След като едва се домъкнах до "Тъжа" в ранния следобед, крива, уморена и демотивирана, и спах до 9 вечерта, се почувствах доста по-добре и си направих смелите планове за следващия ден.
Тръгване към Ботев, вървене докато настъпи едно от следните събития: заболят ме ужасно краката, уморя се до смърт или се стъмни. Опъване на палатка на първото сгодно място и на сутринта - нататък. Тук е моментът да поясня, че моята форма никога не е била брилянтна, а сега ми се струваше катастрофална, след като преходът от "Мазлат" до "Тъжа" ме изцеди, съсипа, обезкости, до степен да започна да мечтая да сляза и да ям сладолед в къщи няколко дни. Но това беше преди да се наспя. След това...

Станах в 5.30 и към 6.30 благополучно се запътих по баира. Времето беше приказно. Прохладно и свежо, както е винаги малко след изгрев. Въздухът ми стигаше, за разлика от предния ден, и си намерих ритъма на крачките, така че изкачването вместо агония се превъна в един особен транс, в който размишлявах за мои си неща и в същото време си броях вдишванията. За храната имах особен подход този ден. Сложих овесени ядки в малкото шише и го допълних с вода, така че хем отпивах, хем всмуквах по малко накиснати ядки на всяко надигане на бутилката. Раницата ми тежеше, понеже нещо се олях с багажа, без да разбера как, а и носех много вода. Опитвах се да не и обръщам внимание.
Хубаво ми е да вървя сама. Усещам всичко, поглъщам всичко, сливам се, летя, пея, докосвам се до света.
Ботев се оказа по-близо отколкото го мислех. Времето беше ясно, така че се виждаше, за разлика от предния път. Вървях си по коловете и по едно време те се разделиха. Едните право нагоре по едно стръмно възвишение, другите - заобикаляйки го. Ахам, викам си, кака ви Жужа не е проста, няма да си троша краката нагоре, че после да слизам надолу с тези болни колене, а ще заобиколя лежерно, малко по-дългичко, но пък аз не бързам.
Речено-сторено. Заобиколих. После моите колове се срещнаха с другите колове и продължих нататък.  Все така си мислех за мои си неща и си дишах и си гледах в краката за змии, когато по едно време усетих, че нещо много взех да слизам. Погледнах нагоре - хм, върхът взел да се отдалечава....Дълбоко в себе си почувствах, че пак съм объркала пътя...Това ми се случва редовно, поне по веднъж на ходене, и може да се каже, че е едно от малкото неща с които съм широко известна...Върнах се, изкачих си възвишението и горе видях, че съм била поела към Калофер. След като влязох в правия път, вече беше само въпрос на време и на няколко хиляди вдишвания да се замъкна догоре. Не ме кефи тоя връх и това е. Нищо върховно няма в него, освен обхвата на Виваком. Батерията ми вече застрашително падаше, така че звъннах само на Владо и Уинд за жизненоважни уговорки за срещата на форума няколко дни по-късно и го изключих, хайванчето.
Минах през заслон Ботев, където хапнах бобена чорба,напълних си три литра и половина вода и се запътих към билото на Стара планина.






Няма коментари: