От "Тъжа" до "Амбарица" - приключенията на една кифла, афтърпарти

Сложих си палатката обърната  на изток, за да гледам изгрева сутринта. Вечрта духаше ужасен вятър и евтината ми неукрепена палатка плющеше и се тресеше като побъркана. Както винаги, се страхувах от мечки и се замислих какви предпазни мерки мога да взема. "Never keep food in the tent!" казваше един американец, затова обрах всичката храна, включително и падналите трохички в джобовете на раницата и я занесох на около 100 метра, до един стълб. Закачих звънчето отвън на палатката, сложих си тапите в ушите, за да не ме буди звука и заспах.
Събудих се към 6 , отворих да погледна изгрева... но изгрев липсваше. Валеше и бяха надвиснали особени сиви облаци. Поне вятърът не беше силен и затова пак заспах сладко. От дългия ден сама и спането на открито бях започнала да ставам спокойната и жизнена животинка, която толкова обичам да бъда. Изчезнаха тревоги, желания, размисли. Остана простота и целесъобразност. Толкова успокояващо.
Поспах и към 8.30 дъждът спря и можах да се порадвам на слънцето, изплуващо над облаците. Никоя холивудска продукция не може да ме омагьоса така, както танцът на слънцето с облаците и хилядите цветове, които проблясват в него. Съзнанието ми се носеше като перце върху пълноводна река и се реех в омайващата светлина, още и още...
Оставих палатката да изсъхне хубаво, прострях по нея и дрехите, намокрени през нощта. Подредих всичко, хапнах без да прекалявам, събрах багажа и се отправих надолу. Трябваше да сляза покрай хижата и надолу към Черни Осъм. Не знаех колко време ще ми отнеме, но не бързах.
От хижата напълних вода, да има, и заслизах по пътеката надолу.
Ебаси пътеката, ебаси и чудото. Слизай, слизай, слизай... В Марианската падина сякаш се смъкнах, и малко отдолу, и все не свършва и не свършва. Отбелязах си наум НИКОГА да не избирам за пръв ден качване оттук. Стръмно, скучно, трудно. Малко ме разнообрази един голям смок, за който щях да се хвана, мислейки го за корен. Не се хванах и пак проявих завидна пъргавост и артистичност, като прелетях няколко метра встрани от него, слизайки там, дето мислех че не може да с слезе. Хубаво нещо са смоците, карат те да преоткриеш себе си.
Накрая се добрах до заветния асфалт, с паркинг и чешма на него. Полуцивилизация. Измих се цялата, изпрах си половината дрехи, прострях ги на оградата и се пльоснах да чакам хората от форума. Те закъсняха с 3 часа, което ми даде време за пренастройване и сбогуване с планината.
Здравей, сладолед.