Напоследък рядко ходя на кино. Не ми харесват все по-новите и по-модерни киносалони. Нещо ме подтиска в тези долби стерео съраунд системи. И в лошия въздух в салоните. И в пуканките, които се продават. В повечето случаи не ми харесват и самите филми. Толкова реклами съм изгледала и чула за някой нов филм, че няма с какво да ме изненада. Никакъв шанс не е оставен на сценариста и режисьора да ме хаванат за ръка и да ме поведат по пътеките на мислите си, да ме омаят, стъписат, разсмеят. Всичко е продадено предварително, всичко е на показ, натрапчиво ме атакуват да отида да дам парите си за филма им. Ефектите са още по, звездите още по, като един безкраен панаирджийски търг. Не ми харесва.
Не знам защо си спомням натрапчиво напоследък за един филм, който съм гледала през пролетта на 1990. Тогава бях влюбена в първото си гадже, малко преди да разбера за пръв път, че любовта, като всяко нещо, има край. Филмът се казваше "Ново кино Парадизо". Почти не си го спомням. Спомням си само края му. Много много целувки. Филмови и други. Всичките целувки на света. Сияещи късчета илюзии, дошли в тихите , забутани, провинциални домове и озарили нощите с копнеж по нещо недосегаемо, но близко. Такива ми ти неща. Дали някой си спомня този филм?
2 коментара:
Спомням си го много смътно, но със сигурност беше от филмите които оставиха нещо в мен. Помня усещането, че всичко е преходно. Киното май изгоря? Помня и че понякога трябва да се избира по-трудният път. Помня как бащата, собственик на "Парадизо" буквално изгони сина си в големия град и му забрани да се връща в западналото градче.
А иначе вече почти не гледам филми. Отдавна ми омръзнаха сюжетите с изчислена интрига и въздействие.
:) Да:)
Публикуване на коментар