неделя, 21 май 2006 г.

Травмите

Сергей е на 17 и е футболист. Винаги ме е поразявал с ужасната си сериозност. Говорим си понякога докато го подстригвам, и аз си говоря с него, както бих си говорила с всяко друго 17 годишно момче. Но той е сякаш по-зрял. Казва например, че няма време за дискотеки, трябва да тренира. Казва че се възхищава от 50cent защото той не спирал да работи, непрекъснато имал нови проекти. Аз бих казала за Сергей, че е от онези, които ще стигнат далеч. Не е в националния, защото е бесарабски българин и имат още проблеми с документите. Но е въпрос на време. Обаче...
Последният път каза че отива в София за преглед. Имал травма и се колебаят дали да го оперират. Беше подтиснат. Днес ми каза, че няма да му правят операция, но още не тренира. Изглеждаше объркан и тъжен. Досега животът му е бил ясен. Само футбол. Даваш всичко от себе си и получаваш резултати. А сега не знае какво ще се случи. Губи ценни месеци за развитието си. Може да се окаже и по-страшно. Той го знае. Много са спрели, преди още да изгреят, заради едно стъпване накриво...
Травмите са особена лотария. За една секунда се случва нещо, и първо е болката. После тя се преодолява, ставаш и продължаваш, но може да се окаже, че цялата ти воля няма да ти помогне. Просто си повреден непоправимо. Невнимание, или лош късмет... Какво значение има? Тогава просто трябва да потърсиш себе си другаде и да забравиш за отрязъка от живота си, изминат в тази посока.
Някога познавах едно момиче, което беше приключило с кариерата си на волейболистка, заради травма в коляното. Тя казваше. "Фаталната травма е само въпрос на време. Рано или късно, играеш ли ще се нараниш." Но Росина играеше въпреки това. Не играеше вече в националния, а в отбора на УНСС. И на състезания коляното я болеше ужасно. Но се раздаваше като луда, въпреки нулевите ни шансове да победим. И падахме, но тя никога не спираше. Може би в себе си тя никога не спря да се сражава с мисълта че трябва да се откаже. И не се отказа. Беше най-търпеливата и отдадена уичтелка за зайци като мен, беше капитан, беше, в крайна сметка, най-надеждния и сигурен играч на отбора ни в тези аматьорска мачове. Безполезно доказване, може би?
Животът сякаш е един безкраен път, където понасяш травми и някои заздравяват, други по-малко. Някои остават, но ги преодоляваш. Малко по-трудно, но продължаваш. Понякога спираш за дълго. И докато можеш да се изправиш и да продължиш, преодоляваш и компенсираш болка, слабост, липса. Докато дойде един удар, който не можеш да компенсираш.
"Нараняват всички, последният убива"

2 коментара:

Алекс каза...

Знам, че е нелепо, но не мога да се отърва от чувството, че сме мислели за едно и също - ти, пишейки това и аз, пишейки при мен.

Няма нищо общо нито в сюжета на постовете, нито в нищо. И все пак.

Това е отвъд всеки коментар, усещам го подсъзнателно. Затова и не коментирам, само споделям.

Случайна каза...

Аз мислех за силата, начините да я придобиеш, запазиш, загубиш, споделиш. За това, че всичко е безкрайно важно, до най-малкия детайл, и в същото време нищо няма значение.