Тостове:)

Душата има нужда от ягоди със шампанско, организмът - от водка!


Всеки рибар мечтае да види в мрежата си Златната рибка;
всяка девойка мечтае да види Принца от мечтите си;
всеки младеж мечтае да види в леглото си Анджелина Джоли.
Да пием за морковите! Те подобряват зрението!


- Ще ви разкажа еднаприказка... Имало едно време една далечна страна. В нея имали такъвобичай - колкото по-дълга била оная работа на мъжа, толкова по-късиръкави носел той. Всъщност... това е дълга приказка и няма да ви яразказвам сега, а ще произнеса следния тост:
Да пием за мъжете по потници!


Четирима мъже били на някакъв кораб, станала буря и корабът започнал да потъва. Първият мъж се чудил какво да прави и накрая рекъл ще се помоли:
Господи, колкото пъти ми е изневерявала жената толкова дървета да паднат от небето че да мога да се спася!
Паднала 1 горичка.Той си построил нов кораб и се спасил.
Вторият видял какво станало и решил и той да пробва същата молитва. Паднали 10 на дръвчета, направил си сал и се спасил.
Третият по същия начин. Паднало 1 дръвче, прегърнал го той и издрапал до сушата.
Четвъртият видял всичко и си пробвал и той късмета, обаче викал, молил се: нищо не паднало и се удавил.
Та, да пием за жените, които никога няма да ни оставят да загинем!



Един човек си вървял през гората и намерил костенурка. А костенурката заговорила с човешки глас: "Не ме убивай и ще ти се отблагодаря!" Човекът я взел, занесъл я в къщи, нахранил я и си легнал. "Пусни ме в леглото ти!" примолила му се костенурката. Сложил я той до себе си и в този миг костенурката се превърнала в прекрасна девойка. Тогава дошла жената на човека. "Какво става тук? - развикала се тя. Човекът й разказал всичко и тя се успокоила.
Да пием за нашите жени, които вярват на всички истории, които им разказваме!


Первый тост: До свидания! Трезвыми мы с вами сегодня не увидимся!


Стоял си Адам на една висока планина и се любувал на прекрасния свят само с една шапка на главата. Изведнъж се появила Ева. Адам се засрамил и сложил шапката си отпред. Ева го хванала за едната ръка, после за другата.
Да пием за силата, която държи шапката!

Един закъснял пътепис...

Още сънувам планината. По-рядко, разбира се. Какво толкова имаше в тези полянки и гори, че ме държат още? Покой? Красота? Чистота? Да. А мечки? И мечки имаше. И страх, умора, глад:) И боровинки:) И мечки.

Тръгнах сама в планината. Казват че не се прави така. Беше след края на лятото и не през уикенда. Не бях сигурна къде отивам, имах няколко телефона на хижи, но повечето не отговаряха. Разчитах на маркировката. Не бях ходила по тези места, не бях ходила в планината изобщо от 10 години. Не търсех предизвиикателство. Просто нямаше с кого и тръгнах сама.
В първата хижа в която спах, нямаше даже хижар. По телефона ми каза, че е отключено, да си взема чаршафи от офиса и да си избирам легло. Не беше толкова страшно. Просто тъмно и тихо. Къпините в корема ми ме приспаха.
За другия ден си оставих две ябълки и пакетче солети.
Не знаех колко ще е уморително. После, почивайки, сметнах че все едно съм изкачила 300 етажна сграда. Странно е да няма път назад. Разбираш че можеш още. Тогава не бях Тази,-дето-не-изглежда-никак-добре-с-този-анцуг, бях Тази-която-се-справи. После намерих хижата и разбрах, че няма никой. Бях гладна. Починах и продължих.
Не бях сигурна ще намеря ли някого в следващата хижа. Но там щях да нощувам, със сигурност. Красотата през която минавах беше поразяваща, но тревогата дали ще намеря нещо за ядене, дали няма да се загубя, дали няма да завали от облаците, които се кълбяха не ме оставяше да се слея без остатък със света наоколо. Но по особен начин се чувствах истинска. Бях далеч от всяка своя роля - само аз и камъчетата под краката ми. Аз-неопитна, камъчетата- лукави. Подхлъзнах се. Паднах и се хванах за тревата, провиснала до кръста надолу от пътеката в стръмна урва. Хм. Разбрах че съм щастливка. Камъчетата само си поиграха с мен, предупредиха ме. Седнах и благодарих на планината, че само ми напомни за могъществото си, без да ме нарани. Без изкълчени глезени и счупени ръце. После продължих по-внимателна и изпълнена със страхопочитание. Имаше тъмна гора, имаше пътеки по билото, имаше поляни с къпини, имаше шубраци от папрат. Имаше жълта трева, мека като коприна, имаше камъни. Слънцето отиваше към залез, а аз не знаех къде съм, не знах колко има още и какво ме чака, като стигна. Страхът ме превземаше. След пет минути видях хижата:) И имаше бобена чорба и боровинки и легло, светлината на челника ми, докато си подреждам багажа, разговори с хижаря и звездите през прозореца преди да заспя. А, и тук дойдоха мечките. Не по поляните, в главата ми. Попитах хижаря защо конете са със звънци, а той каза "Заради мечките". Мислех че мечки има само в приказките. А те вървяли по същите пътеки, по които аз, хапвали от същите боровинки. Срещали ги често, безобидни са. Те не ловуват хора. Само трябва да не я раздразниш. Самотните туристи ги срещат по-често, защото не вдигат достатъчно шум. Най-вероятно е да срещнеш мечка на завой, когато не те е видяла... А звездите тук ми харесваха и се чудех дали да не остана, докато дойде някой, който да върви в моята посока. Не исках да си помисля даже, че на сутринта ще се отдалеча от хижата през една дива планина, пълна с мечки, на 6 часа преход до следващата хижа. Сънувах мечки.
И сутринта тръгнах, уплашена до смърт, изяла като за последно филия със сладко от боровинки, завързала на раницата си звънче и стегнала връзките на обувките си. И пак онези папрати, като в кошмар, обгръщащи отвсякъде. И пак страха и моята битка със него. И две вафли за из път, макар че всъщност изобщо не ми се ядяха вафли. Просто ме успокояваше присъствието им:)

Та така...Мечките не ме изядоха. Излязох от страшната гора, все така сама както влязох. И малко по-гладна:) Чак като се прибрах, осъзнах как една част от мен, която стоеше дълго време пуста, се е запълнила с нещо неуловимо, неизразимо. С папрати и облаци, и залези, и дървета, и тревички и скали...
А звънчето е закачено на една етажерка до компютъра ми. И като гледам простата връвчица с която е вързано, си спомням колко скъпоценна беше всяка нейна извивка. И съм щастлива, защото ми се струва че съм научила нещо наистина важно.

Even hairdressers get the blues (или, и фризьорките понякога ги стяга канапа)

Понякога клиентките ми наистина ме подлудяват. Моята всеизвестна способност да правя чудеса с косите им (:)) довежда до представата, че аз вероятно мога всичко. Ето някои реплики, които обикновено отработвам с усмивка, но в по-уморените дни ми докарват лека истерия.

"Уф, искам да се промени нещо в косата ми, обаче не я скъсявай, и бретона не ми режи и не искам да я нося по друг начин, ама искам да я някаква напълно различна..." ( В този случай ми остава само да те среша грижливо:/)

"Косата ми е на никъде,като се изкъпя вечерта и сутринта като стана, изглежда ужасно..." ( Прическата, която изглежда нормално след къпане и преспиване с мокра коса е САМО нула номер..!)

"Боядисвам се черна от няколко години и сега мисля да стана руса. Ама да не е много скъпо и да не стане рижаво и няма да ми изгори косата, нали? ( Обикновено учтиво предлагам да и дам черната си тениска, че да я направи бяла, ама с белина и то от евтината, и да я погледне после на дупки ли е или не )

"Не, изобщо не се занимавам с косата си. Не изпозлвам балсам. Само я мия всеки ден с "Хед енд шолдърс" и после минавам с пресата. Ама тя ЗАЩО МИ ЦЪФТИ?" (Косата ти явно много те обича, щом е още с теб. А цъфти от щастие, то е ясно! )

"Аз така я сресвам назад, ама тя пак пада напред....А, не, не искам да я нося напред, подстрижи ми я така, че да застава назад.." (Готово! Остава да добавим само шепа пяна, четка и прoфесионален сешоар...)

"Ох, знам какво не искам, ама какво искам не знам" (Аз май знам, ама ми е неудобно да кажа)

Ама да не ме помислите за някоя проклетия. Аз в повечето случаи реагирам с обич и разбиране на всички тези женски капризи. Грижливо мия коси, изслушвам, утешавам и съчувствам. Убеждавам, търся компромисни варианти, усмихвам се и се шегувам. Ама има и дни като днешния, когато просто ме стяга канапа....

Нашата неделна загадка

Две приятелки разговаряли:
- Мъжете са ужасни. На тях никога не може да се разчита. Винаги са ме предавали, винаги са ме изпозлвали.
- Какво говориш? - казала другата - Те са чудесни. Толкова са мили и всеотдайни, готови да помагат и сърдечни...

Познайте коя от двете била хубавата и коя - грозната.