Разказ

Това е една история, която написах преди повече от 10 години, а преди около 5 я изрових отнякъде и леко редактирах. Днес се сетих за нея, покрай една книга, която дадох на приятел и я намерих пак.
Историята всъщност си е съвсем истинска.
Не знам дали така е най-подходящият формат за четене, ако ен е моля за извинение.

*****

Понякога ставаме проводници на злото без да искаме, без даже да разберем. Слабостта и незнаието ни правят лоши хора. Суетата и самонадеяността са техни помощници. А любовта...рожба на какви ли не странни обстоятелства е тя...но продължава да си пробива път между кървавите отломки и все така се усмихва с лице към слънцето, сякаш не знае нищо за света в който живеем... Рядко си припомням един епизод от миналото с който не се гордея, но който остави следа в живота ми и ме накара да се замисля.Епизод който искам да ви разкажа...

Купонът не беше различен от останалите. Когато живееш в Студентски град не се замисляш много върху нещата които стават около теб. Просто живееш с пълна сила, правиш всичко което би ти хрумнало , трупаш, така да се каже, жизнен опит и събития, върху които да размишляваш на стари години. Ако нямаш нещо по-добро за правене, разбира се...Само не ме питайте кой Студентски град. Има само един - със свой живот, жители, управа, с площади и улици, кафета, кино...Почти като истински...Спомням си че тогава всичко ми се виждаше нереално и замъглено, даже повече от сега, след толкова години... Спомням си че кръстосвах улиците, разминавах се с хората и гледах през тях, а това което виждах беше само безсмислие. Разбира се, бях зарязала лекциите почти напълно и общо взето едва успявах да задържа глава над повърхността на заливащата ме наука. Сега се чудя що за безотговорна хлапачка съм била, но тогава въобще не ми пукаше. Търсех нещо много важно, нещо което бях загубила в хаоса...Бях загубила себе си... Е, преди това, както си му е редът, и една голяма любов...Като си помисля била съм само на 20, а се чувствах толкова мъдра, цинична, отегчена. И отчаяна... Гледах влюбените двойки, които се целуват и виждах как се лъжат един друг. Всеки ден повече. Гледах фалшивите им жестове - в автобуса, по пейките, по кафетата. Гледах как играят глупавите си роли - нежните момиченца, завоевателните мъжкари. Идваше ми да им кажа..."Стига!Стига сте се престрували. Скоро ще се гледате с безразличие, прегърнали някой друг...". Те сигурно си го знаеха това, едва ли са били тъпи. Но играеха по правилата. А аз съм имала да видя още много... Вероятно непокорният ми дух ме е карал да върша всички тези глупости, желанието да видя до къде мога да стигна. Стигнах твърде далеч ...

На купона беше пълно с непознати. всъщност познати ми бяха само Ели и Мария - две колежки, които ме доведоха и бързо ме изоставиха на съдбата ми. А тя беше да потанцувам. По-точно да се натанцувам, да изтанцувам от душата си всичкия си страх, огорчение, копнеж за обич... Макар че по природа съм стеснителна, танците ме освобождават, минават през душата ми, утешават ме. Все ми е едно има ли някой наоколо...В повечето случаи...Но завъртайки се рязко, видях един мъж да ме гледа втренчено и надменно, с лека полуусмивка. Опитах се да не обръщам внимание. Продължих да танцувам, но магията се изпаряваше . Усещах как движенията ми се сковават, стават механични, удоволствието от танца си отиваше... И погледът ми се спираше все на тези очи, зелени, доколкото си спомням, приковаващи ме, любопитни и хладни. А мъжът беше красавец - висок, тъмнокос, облечен в черно. Говореше с приятелите си и отместваше отвреме-навреме поглед настрани за да го върне пак върху мен. И на устнитему се появяваше същата хладна усмивка. Страхотна гледка! Истински мачо. Направо реклама за "Деним". Мъж по чиито гърди да плъзнеш ръце докато устните ти търсят неговите. Мъж чийто поглед ще те накара да се обърнеш след минаващия трамвай. . Завоевател... Гледах го и си мислех, колко ли прекрасни интимни моменти има той с хубави момиченца...Не едновременно, моля ви се...Една след друга,една след друга...Колко ли чудесни незабравими прекарвания, които той вероятно ревностно подрежда в личната си колекция от суета.Сценарият беше чудесен, ясен и добре отработен. Нямаше какво толкова да се чудим, аз щях да се понакипря, да пърхам с крилца и да се оглеждам, докато той ми прави удоволствието да ме сваля с галантни фрази и огнени погледи. Щяхме да се сближим постепенно, да изтанцуваме един-два блуса, после да излезем на чист въздух, да погледаме звездите, да се поцелуваме и под напора на желанието и у двете страни да се уточним по същество къде и кога. Желателно веднага...Само че не точно този път. Този път на него просто му беше излязъл късмета. И сега щяхме да си поиграем чудесно. По нови правила.

Аз мога да танцувами без чувство, не мисля че хората правят разлика. Така че се покълчих още малко, демонстрирайки анатомия, просто за всеки случай. През това време моят красавец беше успял да се настани удобно на един от малкото столове в читалнята и все така ме изпиваше с поглед по цялата ми дължина и в двете посоки. Аз разбира се свеждах смутено очи.

Накрая тръгнах с колеблива походка право към него, взряна в очите му. И понеже музиката гърмеше ужасно силно, трябваше да се наведа до ухото му, а понеже когато ти говорят на ухо не е нужно да се вика, прошепнах: "Извинете, мога ли да Ви помоля за нещо"- видях че е приятно изненадан от дързостта ми, още повече че прогърмя поредния блус. Кимна. Аз се наведох пак към ухото му. Между другото, гърдите ми са много хубави и предполагам че гледката не е била за изхвърляне. Та, наведох се към ухото му и прошепнах "...за малко място където да седна...". Подсказах му какво имам предвид, като разтворих с длани коленете му и го бутнах плътно до облегалката, така че между краката му имаше място. Седнах невъзмутимо, обърнала му гръб, но фактически прилепена към него и се загледах спокойно в двойките по даниснга. Всъщност така обичах да сядам в гаджето си. Но него вече го нямаше. И изобщо вече нямаше нищо. А може и би никога не беше имало. Само купища безполезни спомени. И омраза.

На този род купони се цени много задушевната обстановка, така че никой не се престарава в осветлението. И в случая мъждукаше само една червена лампа, основно над дансинга, а в по-отдалечените ъгълчета мракът беше почти непрогледен. Обгърната от това чувство за анонимност взех ръцете му и ги сложих на гърдите си, като се притиснах до него. Стараех се устните ми да галях ухото му когато му казах: " Ще отида да потанцувам. А ти да не забравиш да ме поканиш за следващия блус..." и станах, между другото точно навреме, защото ако бях поседяла още малко нищо чудно да се бяхме съчленили там, на стола, ако съдя по напиращата към мен твърдина. Съответно се поразкърших протоколно , поизпуших една цигара на терасата. И дочаках блуса.

- Може ли? - той стоешепред мен с пламъчета проблясващи в очите му и галантно ми подаваше ръка. Вглеждах се с удоволствие в красивите му черти, придобиващи все по-глупашко измерение.

- С удоволствие - отвърнах и пристъпих грациозно с артистично нацупени устни. Въртяхме се и се поклащахме. Аз се притисках нежно в него и отмятах шия назад, готова да бъда откъсната, грабната, изпепелена. Между другото, трябва да му се признае че вероятно предвкусвайки назряващите събития беше налапал поне две "Wrigley Juicy Fruit", което аз не можех да подмина с безразличие.

- Знаеш ли - казах му - ти си толкова различен от останалите мъже наоколо...- ръката ми се плъзна под тениската по гърдите му - Всички лъхат на алкохол и цигари - продължих - ...а ти...миришеш на дъвка! - и го погледнах влюбено. Предполагам че всичката му кръв е била в оная му работа и за мозъка не е останало много, защото май не разбра майтапа. За кратки моменти се чудех защо се лигавя с момчето, ами не взема да се прибера и да се наспя, та дано ми мине кривотията, но после си казвах , че и това ще стане, само първо да зарадвам покорителя на женски сърца. Порадвах го доста, бих казала, с разни залъгалки, но най-важното разбира се предстоеше.

Всеки купон си има край. После е окончателният край и накрая е разсъмването. Последните две фази не ви ги препоръчвам, защото са основно за завършени алкохолици, загорели чуждоземни студенти и попрецъфтели каки. Та ние си тръгнахме точно навреме. Аз елегантно намекнах че "вече ще ходя", той елегантно си предложи услугите да ме изпрати до къщи - как би могъл да остави прекрасно момиче като мен да се прибира само толкова късно...И ние се запрепъвахме по калните песъчливи пътечки между дърветата, към моя блок...

Въздухът беше като всеки въздух след купон - прекрасен, свеж, кристален. Обгръща те с нежния си хлад и тишината му отеква в ушите ти. И сякаш запяват птички... Това е илюзия, разбира се. Най-много някое парче луна да се пребори с панелните корпуси...Но все пак ако не гледаш надолу в краката си към кутийките от бира и използваните презервативи, ако погледнеш нагоре към дърветата, ако се вслушаш в ударите на сърцето си, ти се иска изведнъж да заплачеш, да се окъпеш в лунно езеро и да станеш много, много добър... Някъде, в някой друг свят...

Усещах как ентусиазмът ме напуска. Главата ми натежаваше и се чувствах страшно уморена - от от лъжи, от отмъщения, от сражения да запазя душата си непокътната, от хлад. Прииска ми се всичко просто да приключи. Да изчезна, по възможност, да се измъкна от тази тъпа каша която сама бях надробила. Но както знаете дяволите в нас не се предават лесно.

Моят принц избра точно този момент да преметне ръка през рамото ми. Търсеше си го момчето. Аз го прихванах през кръста и се гушнах в него. Усещах как ме покрива ледената броня на презрението. Не точно към него, към висчко - към света, към мен, към евтините чувства и разбитите надежди...Ей така, унесена в мисли не усетих как пристигнахме. Сега беше моментът. Поспряхме се, аз като че ли търсех да кажа нещо за довиждане, дръпнах се крачка встрани, но после го погледнах в очите, сложих ръце на раменете му и го целунах. Целувката беше по всички правила, там, с език, със страстно прихващане за задника и подпиране на отсрещната твърдина и прочие...позволих му да ме прегръща и опипва на воля. Усещах как дъхът му се учестява, а целувките ставаха все по-жарки. Е, време беше да се махам. Хванах ръцете му и ги задържах. Погледнах го в очите:

- Искам да ме почакаш малко, връщам се след две минутки, ок? - Той ми кимна, замаян още от целувката, а аз се обърнах и влязох във входа. Е, това беше. Щях да го оставя да чака с потекли лиги, докато разбере че е направен на глупак. Едва ли щеше а стане бързо. Самочувствието е голяма работа, глупостта - още-по. Даже може би щеше да се поразходи по етажите - да не би пък да съм припаднала някъде от желание, неуспяла да стигна до него.

Почти ми стана кофти. Какво беше виновен той че играеше по правилата? Аз бях глупачката, която не може да живее с даденостите. Цинизмът не ощастливява никого. ..Някакси изведнъж видях цялата вечер в друга светлина. Видях колко са сбъркани нещата поначало, колко отвратително съм се държала. Видях че целият театър който изиграх(най-вече пред себе си) е плод на слабостта а не на силата ми. И че през цялото време на себе си се мъчех да зашлевя шамар...Истината беше че исках, исках да ме прегръщат топли ръце, да ме докосват нежни устни. Нуждаех се от обич, от близост. И в този побъркан кукленски свят май бях започнала да превъртам...

Похлупих глава с възглавницата и се опитах да спя. Все пак, почти се разсъмваше...

Иска ми се всичко да беше приключило до тук, но не стана така.



Сутринта(по-точно наобед) излязох от блока още сънена, заедно с Ели, една моя приятелка. И тъкмо бях започнала да и разказвам за снощните си скудоумия, когато видях на пейката пред блока, да, моят нощен принц - в същите дрехи, сякаш не беше мърдал от там. На дневната светлина изглеждаше по-различно - не арогантен, а някак си по хлапашки неуверрен, дори ако сега го виждах за пръв път, бих казала че е срамежлив. Погледна ме и бързо отмести гпоглед, размърда се някак си неловко , бръкна в джоба на ризата си за цигара. Учудването ми беше още по-голямо когато Ели спря и го поздрави. Оказа се че това е Радо - неин съученик и добър приятел. Очевидно беше че му е неловко, размениха няколко думи и си тръгнахме. Изведнъж ми секна желанието да разказвам за снощи, но Ели отчасти разбрала за какво става дума започна да ме разпитва. Разказах и всичко, в крайна сметка, и не можех да разбера защо тя толкова се учудваше на всяка моя дума. Помислих че просто не ме беше виждала в такава светлина. Но се оказа по- лошо. Моята светлина иди-дойди, но Радо се оказа далеч от човека за който съм го вземала. Ели каза че откакто се познават не го е виждала с гадже. Да, права съм че е много симпатичен и, да, има чудесна фигура, баскетболист е. Но е много затворен. Родителите му са загинали при автомобилна катастрофа преди две години и оттогава той е станал чувтсвителен и саможив. Приятелите му от баскетболния отбор се опитват да го съживят, като го мъкнат по купони и дискотеки...Ели не можеше в никакъв случай да повярва че ме е гледал предизвикателно и насмешливо. Според нея съм си въобразила. Честно казано и аз започнах да се чудя какво се беше случило в действителност. Можех ли аз в почти пълния мрак снощи да различа толкова ясно чертите му, погледа. Определено не ...Излиза че всичко си бях измислила сама... Въображаемо отмъщение на несъществуваща обида. Главата ми се завъртя. Що за глупости бях надробила тогава?...И Радо...ако е вярно това което ми каза Ели за него... Аз бях нахълтала в неговия свят - прелъстителна, злонамерена. Опитвах се да шашна изпечен сваляч...а той, той може би за пръв път дори целуваше жена... И, Боже Господи, дали е седял на пейката цяла нощ и е чакал да ме види пак? Почувствах се много виновна. Прекалено. Трябваше да поговоря с него, да му обясня, да се извиня, да поправя доколкото мога нещата...

От тук нататък май нямах и една правилна стъпка....

Срещнах се с него изпълнена с разкаяние и се опитах да му кажа колко много съжалявам. Не ме слушаше. Гледаше ме и държеше ръката ми. Избягах ужасена. После ме потърси. Седеше в стаята и гледаше пода. Бях обзета от погнуса, не знам защо. Някак успях да го разкарам. После често го виждах сутрин на пейката пред блока, очевидно спал там. Реших че съм длъжна да опитам пак и го заведох на дълга разходка на Витоша. Той беше щастлив. Но отново не разбра това което му говорех. Търсеше допира ми. Разбрах че не на ума му дължа реванш, а на тялото . Направих и това. Спах с него. Надявах се да приключа с вината си. Исках да платя веднъж завинаги и никога повече да не го виждам...Но и това не помогна. Спрях да се опитвам да съм добра. Не можех да го гледам. Криех се , бягах от него, държах се грубо, ако ме заговореше. Заплаших го с полиция, защото ме следваше навсякъде...Той оставяше често цветя пред вратата ми. Една сутрин видях че е написал "Обичам те" по целия коридор пред стаята ми. Накараха ме да го изчистя. Докато търках с парцала и кофата с мръсна вода, хората минаваха, заглеждаха се, заговаряха ме, казваха че съм щастливка, завиждаха ми. Аз търках, търках думите...най прекрасните думи на света, най желаните. Думи които не исках. Две думи, като сирачета, увиснали там, неуместни, беззащитни. Трябваше да ги изтрия. В общежитието правилата са строги. Търках. Запомнила съм как мръсните капки се стичаха надолу по стената.Като сълзи.

Той все пак го преодоля, защото изчезна от живота ми. Много време мина докато разбера какво точно се беше случило.

Надявам се да ми е простил. Оказа се че неговата болка е платила за моето знание. Днес понякога аз плащам за чуждо минало. А любовта....тя се просмуква навсякъде, превъплъщава се, не винаги красива, но винаги безсмъртна , крехка на вид , а безпощадна. И когато се замисля за това дори в най -лошите дни, се усмихвам.