четвъртък, 8 февруари 2007 г.
Къде бил рая
Вървим със сина ми към спирката на автобуса. Нормален краен квартал. Боклуци по поляните, сиви блокове, паркинги, кал. Смеем се за нещо. Аз казвам, хм, то било много хуабво и топло времето днес. Той се оглежда, въздъхва и казва...да...ако имаше и тук-там цветенца, това щеше да бъде рая...
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
5 коментара:
прегръд:)) ето тези ти постове най-много обичам..
А бе я повече го слушай какво ти приказва детето и няма да ти трябва психоаналитик-изповедник. :-)
itilien: Когато човек е зле, не трябва да се обръща към децата си. Тогава му ТРЯБВА психоаналитик-изповедник. А в случая той беше щастлив, защото и аз бях щастлива. И си бъбрехме и се смеехме.
Децата се раждат не за да решават нашите проблеми.
Иска ми се да мисля, че той е ведро дете, защото не го изпозлвам за смисъл на живота си и за отдушник на тревогите си. Поне се старая.
Не ти говоря за отдушник. Остави ги неприятностите сами да се изпарят. Гледай го детето и му се радвай, докато е така свежо и непосредствено, никой възрастен не може да ти даде толкова искрена радост. Ти си знаеш, де. Просто се радвам и аз покрай теб, като споделиш някоя такава мила малка случка. :-)
Раят е от втората надежда, вляво, до искрената усмивка и точно зад добрата дума. :)
А кога с теб пак ще се засечем да пишем някоя вечер?
:)
Поздрави. И да ни донесеш парченце от рая, хей! :)
Публикуване на коментар