"Аз не зная защо съм на тоз свят роден, не попитах защо ще умра...тук дойдох запленен и от сивия ден и от цветната майска зора..." Смирненски

Хората често си представят живота като безкрайна разходка по една слънчева поляна, нарушавана понякога, за нещастие, от тъжни случки, но като цяло спокойна и щастлива. Или поне така би трябвало.

Когато си бях в къщи за Коледа и се заглеждах в ръцете и очите на родителите ми, разглеждах стари снимки и разговарях за миналото и бъдещето, осъзнах че животът е всъщност нещо съвсем друго.
Животът е огромна студена гора, пълна с хищници. Попадаме в нея без да знаем кои сме, вървим без посока и търсим спътници, които също като нас не знаят къде отиват, но искат поне да не са сами. Борим се със зверове, получаваме рани, нанасяме рани. Ставаме, вървим, губим се. Слабите се отказват. Тези дето много мислят, разбират че не знаят къде отиват и сядат под някоя дърво, потъвайки в безсмислие. Тъпите и упоритите вярват, че ето, зад следващият храст е най-после това, което търсят, ако не там, зад по-следващия. И така върви животът ни. Някои стават жертва на хищниците рано, други оцеляват дълго-дълго, къде от късмет, къде поради сила и опит.

Баща ми свири на акордеона си. Свири песни, които съм слушала като дете. Свири песни, които той е слушал като дете. Песни, които някой много отдавна е слушал. Умората и безнадеждността отхапват всеки ден парчета от плътта му. Белези от битките са нашарили лицето му, превили са тялото му, обезобразили са ръцете му. Но той има само смелостта си. Смелостта да не поглежда назад със съжаление, смелостта да не се надява излишно. Да върви напред, докато може. Даже не знае как да ми го каже, но на тази смелост е искал винаги да ме научи. И се надява да съм силна. Така както са се надявали за него, така както аз се надявам за детето си.

И вървим така, в студената гора, едно семейство, за малко заедно. Хищниците дебнат от храстите, но не смеят да се покажат. Скоро всички ще тръгнем пак по пътя си и тогава ще настъпи техният час. Тогава вече ще бъдем лесна плячка, всеки сам в търсенето си на пътя за никъде.
Аз си взех от къщи снимка на майка ми и баща ми влюбени и млади, а също и едни обеци, които дядо ми е подарил на баба ми, когато са се оженили. Не знам защо го направих, може би за да си спомням, че аз съм това, което е останало след всичката тази любов. И че нямам право да съм лош човек.