"Луд умора няма"

Снощи за пръв път отидох на курс по танци, на който му се канех от много време:) Хайде днес, хайде утре, а то станало Нова година. Сложих си клинчето и маратонките в раницата и...в Младежкия дом. Само че какво се оказа.. тя тази вечер била групата за напреднали. Посъветваха ме да отида във вторник, тогава били начинаещи. А, хубава работа, какви начинаещи, какви пет лева! Те не знаят ли че аз съм се родила танцувайки. И само 20-тина килограма в повече са ме спрели да стана новата Мая Плисецкая. Успях да ги убедя да ме пуснат, платих си под скептичните им физиономии и влязох:) Урааааа!!! Аз съм на танци!!! Танци... вълшебната дума. Чак се разтреперих от вълнение.
А този курс е малко особен. Смесено е обучение по народни танци, салса и меренге и латиноамерикански танци, от състезателните. Супер! И надойдоха хората и започнахме...

В началото бавно обясняват стъпките на някои нови хора, които са взели. И аз се запрепъвах на нещо, което така и забравих как се казваше. Нормални стъпки, обаче на един полукръг със стъпалото маратонката ми се опря в пода и понеже подметките са специални да не се хлъзгат, стъпалото ми си остана на място, кракът продължи, докато се усетя си бях пренесла тежестта и... се чу едно "Хрус!" и аз се строполих на земята с писъци. Глезенът ми! Опитах се да стана и болката беше неописуема, чак до коляното. Пак се опитах да стъпя на крака си, за да стигна до пейките и пак изпищях. Малеееее. Направо ми се дорева. Сложих си босия крак на хладния под да огледам пораженията. На пръв поглед нищо особено. Нямаше ни синьо ни червено. Обадих се на Сашо да мине да ме закара в къщи, ако може и си зарових в раницата за дрехите. А в този момет пуснаха музиката и хората се подредиха...Олеле! Танцува ми се! Искаааммм!!! Пробвах се аз да стъпя, не боли толкова. Стъпих пак,...става. Хм. Обадих се пак на Сашо и с много извинения му казах да не идва. Ще танцувам, точка! Обух си пак маратонката и я стегнах. В началото малко повече болеше, но после сякаш кракът ми загря и не усещах почти никаква болка ....
А хорАта...ах...научих няколко нови, танцувах и такива, които знаех. Няма друга такава магия като танца. Хорото е нещо страхотно, стига хората да танцуват в синхрон и от сърце. Стъпките, вихърът който обзема всичко, сякаш се надига някаква вълна. Ръце в ръцете ти, всички са едно цяло...И ритъмът, който минава през вените ти. Главата ти се изправя, тялото намира най-правилния път в пространството, сякаш създава вселени с всяка стъпка. И още и още. Тъга и безгрижие се сменят със съблазън и копнеж. Лекота, ярост, всичко е там. Стъпка след стъпка.
Някои хора от групата, разбира се, макар и напреднали просто стъпваха правилно, а не танцуваха. Това е понякога рискът с твърде заплетените комбинации. Толкова внимаваш да не ги объркаш, че забравяш да танцуваш. Аз не знам как е с другите, но когато на мен ми показват някое заплетено хоро бавно и на части, някак аналитично разделено на раз-два-три...нищо не разбирам. А ако пуснат музика и го затанцуват...гледам, гледам и го усещам. То има някакъв вътрешен смисъл в движението, някаква логика, полет. Излишно е да се каже накъде да се наведа, къде да се стъпи с другия крак, то идва от самосебе си. И като се поупражняваш, тези стъпки се запечетват в главата ти и после вече няма нужда да ги мислиш, те идват сами с музиката, може само да се отпуснеш и да полетиш...
Полетях си аз. Имаше едни особени шопски хора, дето вибрираш целия. Едно подтичване, поспиране, хоооп! Скачах и се въртях като дете в лунапарк.
Днес кракът ми е подут и едвам ходя. Трудно ми е да си обуя даже обувките. И чак се чудя какво беше това снощи, как танцувах, като днес не мога да стъпя .
Но те хората са го казали простичко и хубаво. "Луд умора няма".