Странно време е предпролетта. Мен ме изпълва със странна тъга и коремът ми се свива, както преди да скоча. Слънцето ме съживява и искам да подскачам, а нещо в мен потрепва и съжалява за студа на зимата, когато топлината е оскъдна и разбираш смисъла на гушкането и колко скъпоценно е то.
Но пролетта е неумолима. Ще дойде и ще ни извади от черупките ни, ще ни пръсне по улиците, ще развява косите ни и ще се завира в деколтетата. И дърветата ще позеленеят, и бебета ще пъплят по градинките, и ще звучи музика през отворени прозорци. Нямаш право да не участваш.
Но дотогава има още малко време. Още малко безвремие. Секундата преди да се пукне първия цвят на дръвче. Искам да остана заслушана в тишината на това предчувствие. Страх и надежда вплетени в смъртоносна схватка. Като двата вълка от онази индианска приказка. Когото нахраниш, той ще победи.
Но дотогава има още малко време. Още малко безвремие...
2 коментара:
Време можеи да има, но и днес по улиците имаше хора по тениски :D Времето беше божествено! Но пък през нощта позастудява и тогава гушкането е актуално, йес ;D
Кой не обича да го гушкат...
Така е то... Все се повтаря, едно и също, до втръсване и пълно еднообразие...
Публикуване на коментар