сряда, 28 ноември 2012 г.

Мъглата

Мъглата поглъща пътеката и се кълби около дърветата. Хладна, тиха, всеобятна, нежна... Стъпвам равномерно, прегърната през раменете от леката си раница. Далеч зад мен, невидим в мъглата, върви Миро. Съзнанието за присъствието му ме успокоява, дистанцията между нас ме прави свободна. Пристъпвам и вдишвам с наслаждение хладния въздух. Усещам как сетивата ми се отварят. Вдишвам пак дълбоко и усещам познатото изтръпване, особен гъдел в дланите и корема. Освобождавам си китките и дланите от ръкавите на якето, като ги запрятам. Неволно повдигам ръце, завъртам ги във въздуха, за да усетя по-пълно вълничките, които ме заливат. Дишам...дишам,... и то е тук. Усещането. Всичко наоколо се събира  в дланите ми. Танцува и ме докосва. Завърта се, протяга се. Всичко наоколо ме обича. Опирам си дланите в стъбла, иглички, паяжини. Толкова любов... Не може иначе, прегръщам дърветата, заравям лице  в мокрите клони, оставям капчици вода да паднат върху устните ми. Смея се. И плача, но то е от пренапрежение на нервната система. За миг си помислям, че може би ми коства голямо усилие, да се потапям така в любов. Опирам се плътно до едно дърво и се притискам в него. Лицето ми е гушнато в грубата кора и вдишвам дълбоко, това, което не е мирис, а присъствие. Искам да стоя така и да се къпя в сияещото му прегръщане.

Но Миро ме е настигнал и изръсва една-две простотии, с което ме измъква от щастливия свят и продължаваме по пътеката, обсъждайки екипировка, общи познати и близки планове. От срещата в мъглата ми е останала само широката усмивка, леката енергична походка и една особена пълнота, която издържа цели няколко часа след това.

Няма коментари: