сряда, 1 март 2006 г.

Дърво на целите

Някога, когато бях студентка, имахме такава дисциплина "Управление на фирмата". Водеше ни един много готин пич, когото галено наричахме "Киро" а иначе се казваше Кирил Тодоров. Та, обясни ни Киро за изготвянето на стратегии. Как се поставят генерелни цели, те се свеждат до комплекс по-дребни, те пък до още по-дребни и така се стига до ежедневните задачи. За да си знаеш какво да правиш днес, за да бъдеш след 10 години сред водещите призводители на царевични пръчици, да речем. Дърво на целите се нарича, понеже както и много други неща прилича на обърнато с короната надолу дърво. (Да им се чудиш на дърветата що пък растат с короната нагоре, ама както и да е) Та за домашно Киро ни даде едно полезно и поучително упражнение, за да разберем смисъла на нещата, а и да се замислим. Даде ни в къщи да седнем и да си направим дърво на целите за самите нас. Да си помислим каква ни е генералната цел за след 10 години да речем, да я разбием на по-дребни, и така натаък и така нататък. Очакваше се нещо от рода:"Искам да работя в голяма международна компания като финансист. Затова сега уча в УНСС. Записал съм допълнително два западни езика. Смятам да проверя за специализации. Този семестър уча финанси на фирмата. Утре ще си напиша домашното по финанси и ще прегледам пак "Капитал", тама дават интересни задачи за управление на инвестиции. " Примерно.
Седнах си аз съвестно в къщи пред един голям бял лист и захапах химикала. Да си направя дъво на целите. Запитах се, какво искам, за какво мечтая, какво смятам да постигна. Ей така се запитах съвсем искрено. И за мой известен ужас, понеже бях втора година студентка по икономика, след половин час на листа се мъдреше изречение в смисъл "Това, което искам от живота си е да обичам и да бъда обичана". Толкоз. Бих учила финанси, бих работила в мина, бих копала домати, бих летяла в космоса, все ми е тая... Просто искам да обичам и да бъда обичана. Тогава бях на 19, не знаех много за живота. Но за пръв път си помислих, че май няма да стигна много далеч...

8 коментара:

Анонимен каза...

Ами на повечето жени това ни идва отвътре. Не ни пука особено от кариери и постижения, стига да има любов наоколо. И дали сме първобитни, или пък сме верни на същността си (епитетът - според настроението), това е положението и това са целите. Пък и май това си е най-хубавото на света...
10 години по-късно какви резултати отчете? ;-)

Анонимен каза...

Най-истинските неща в живота понякога не са много далеч, за да трябва да ги стигаш чрез дълъг път.

Unknown каза...

Itilien:10 години по-късно имам жизнен път като на изключително замаяна светулка. А и онуй напред не прилича на писта за самолети.

Григор: Може, ама нали казват че пътят е важен.

Анонимен каза...

Значи е време за следващото дърво на целите. :-)

Unknown каза...

itilien: Ама аз харесвам светулки, плюс това, за да летя не ми трябва писта:) Но се сетих изведнъж за едно стихотворение, което съм учила като малка и не знам даже на кого е:

Две неща ми трябват на земята
това са любовта и свободата.
Жертвал бих живота безвъзвртано за любов,
любовта да дам за свободата съм готов...

Излиза че все пак има някакво развитие на приоритетите в мен:)

vaya каза...

Авторът е Шандор Петьофи. (Обичам да те чета :-) )

Unknown каза...

Благоdаря ти, vaya.

wankata каза...

Ей истински хубаво стихче! Определено свободата е над всичко. Странно защо, но моето утопично съзнание все си мисли, че любовта трябва да я дава, а не да се налага да жертваме едното за другото...