Всеки човек има граници на нещата, които е склонен да приеме. Граници на болката, граници на тъгата, граници на студа, граници на умората. Сигурно сте си казвали за разни неща "Е, това не бих могъл да го преживея!" А какво, ако се случи? И по-лошо, и по-лошо?
Имало е няколко случая в живота ми, когато съм преминавала отвъд. Отвъд болката, отвъд страха, отвъд тъгата. Сигурно такова е усещането да влезеш в окото на бурята. Турбуленцията те разкъсва, разпадаш се и...изведнъж ...вече нищо не те докосва. Странно е усещането. Безчувственост и лекота. Измамни, разбира се. С всяка глътка въздух, с всяка крачка назад в реалността отново ставаш уязвим. Сигурно така трябва.
Може би хората, които просто полудяват, не са искали да изоставят своето отвъд.
4 коментара:
Никой не се е върнал от отвъдното. Освен един-единствен пич.
Stay with us.
Според мен тези, които просто полудяват връщайки се в реалността намират друга реалност, не тази която са оставили. И като Дон Кихот си търсят своето.
Няколко пъти ми се е случвало да премина отвъд - странно е наистина. Лошото е, че не ми харесва :( А се налага отново и отново да минавам оттам.
Има една хубава песен:
When you are close to tears remember,
someday it'll all be over...
Днес гледах Prison Break и се сетих за твоя пост докато течеше следния епизод:
- Като бях малък, не можех да спя нощем,
защото си мислех,
че има чудовище в гардероба.
Но брат ми ми каза, че в гардероба
няма нищо друго освен страх.
И че страхът не е истински.
Каза, че не е направен от нищо.
Че е само въздух.
Дори не и това.
Каза, че просто трябва
да се изправиш срещу него.
Трябва да отвориш тази врата,
и чудовището ще изчезне.
- Брат ти е умен човек.
- Тук обаче,
изправяш се срещу страха си,
отваряш вратата,
и зад нея има още сто врати.
А чудовищата, които са зад тях...
са съвсем истински.
Границите поставя всеки за себе си. Така и сам решава кога може да ги пресече, кога има смисъл и т.н.
Страхът, болката... съществуват, ако вярваш в тях, ако им дадеш право да се намесят.
Публикуване на коментар