Жужа он дъ рокс

Не помня точно кога се влюбих в катеренето, но дълго време любовта ми си беше платонична. Още във Варна ходех да гледам състезания в Морската и си въздишах и си знаех че не е за мен. Тук в Русе приятелите ми ходеха на катерене, аз ходех с тях в залата, но само кротко си плетях чорапи и си бъбрех с тях в почивките, или пък играех шах на лаптопа на Сашо.

Плахите ми опити на стената завършваха трагично с безпощадната констатация - твърде съм тежка за катерач. Тежа 75 кг. До нежните дребнички девойки и слабичките мускулести пичове се чувствах като тромаво кюфте.

И в крайна сметка, тябва да благодаря на Сашо, който не спря да ме юрка да идвам в залата и на скалите, даже ми подари еспадрили за рождения ден. И на другия Сашо, на Венци и на Румбата, които спокойно ме съветваха какво и как се прави, въпреки очевидната ми непригодност.

Не знам кога започнах да се катеря по-добре. Кога за пръв път осъзнах, че мога неща, които съм си мислела че не мога. Кога започнах да използвам техники, които несъзнателно съм запомнила. Започнах да се справям малко по-добре, после още малко по-добре. Доживях да ме похвали Йонко, който преди само клатеше глава, като ме гледаше как увисвам на въжетата.

От мен велик катерач никога няма да стане. Даже и малко добър няма да стане.Най-много не чак толкова смотан. Едва ли някога ще мина маршрут над 6 категория. Обаче не ми пука и драпам сантиметър по сантиметър към моите си победи, уча се да не обръщам внимание на болката в пръстите и да пазя равновесие.

И често докато се придърпвам мъчително хваната за някое малко ръбче, което ми се изплъзва и потта ми влиза в очите и краката ме болят и се изплъзват, се чудя за какъв дявол съм се кукнала тука и си казвам, само да се кача веднъж, повече скали няма да погледна. И в момента в който сляза, искам пак да се кача. Луда работа:)

За смешното

Обичам да се смея. Обичам да ми разказват вицове и постоянно разказвам вицове. Сашо ме реже, че не били смешни. Често се чудя кое разсмива хората. Със сигурност различните хора се смеят на различни неща. Мисля, че смехът възниква когато се засегне някаква тема или област, около която има натрупано напрежение в конкретната личност. Напрежението се натрупва от забрани, табута, притеснения по някакъв въпрос, подтискане на желания по някакъв въпрос, подтискане на мисли, смятани за недопустими, комплекси, стари травми.

Смехът е вид разреждане, когато се засегне някоя от тези области на напрежение.

Може би сте виждали как истерично се смеят негрите на майтапи за негри. И колко е смешен на офисните служители офисният хумор. Често комиците просто говорят истини, които никой друг не се осмелява да каже и хората умират от смях. Всички са доволни.

Забелязала съм че хора, които са били подтискани и се чувстват малоценни се смеят много на вицове за хора в притеснено и унизително положение.

Друго, което разсмива е изненадата, появяването на нещо неочаквано, вместо очакваното. Може би тогава пак се образува някаква временна област на напрежение.

Хората често се семят и от облекчение, когато са очаквали нещо много лошо и им се е разминало.

Имам някакво смътно чувство, че има и "добър" и "лош" смях. Понякога нещата ме разсмиват от сърце и от смеха ми олеква, а друг път се смея, но сякаш смехът е насила изтръгнат от мен и после се чувствам някак слаба и уморена. Може би във втория случай някак насила ми се създава напрежение, за да се смея, а не се облекчава вече съществуващо такова.

Чувството за хумор е друго нещо, което ми е много интересно, но за него ще пиша друг път.

Разкажете ми какво мислите вие, а може и просто някой виц:))

Новите баби по градинките

Минавам покрай една типична междублокова градинка в раннния следобед и виждам всички пейки запълнени с пенсионери. Нормално. Това, което ми прави впечатление обаче е, че никой не ръкоделства. Спомням си от моето детство бабите по градинките. Поне една от три плетеше нещо, или бродираше. Сега само седят и си изреждат болестите и лекарствата, които пият и се вайкат къде отива светът. И обсъждат турските сериали. Какво им стана на бабите?

Задушен червен пипер с извара

Уважавам бързите и вкусни манджи. Голямото суетене в кухнята не ми е по вкуса с изключение на някой много студен почивен ден, когато и без това нямам какво друго да правя.
На вниманието на всички такива като мен, една рецепта с извара, която освен вкусна е и много полезна. Изварата е пълна с белтъчини и няма почти никакви мазнини, а червеният пипер има витамин С колкото искате.

Продукти:
4-5 сурови червени пипера(за тези от други краища на България да се чете "червени чушки");
2-3 супени лъжици олио
около 500гр извара
сол на вкус

Искам да кажа, че съотношението на пипера и изварата е много относително. Може да сменяте пропорциите всякак, също може да изпозлвате и повече олио, ако не ви е достатъчно мазничко.

Та значи:
Задушавате почистения от семките и нарязан на кръгчета пипер в олиото с добавената сол. докато омекне (5-10 мин). После добавяте изварата и бъркате още 1-2 мин. Готово!

Хубаво е да се яде още топличко, идеална бърза вечеря след уморителен работен ден. Приятен апетит!

Униформите в училище

Никога няма да разбера хората, които са горещи поддръжници на униформите в училище. Аз съм яростен противник. И всичките глупости как щели да се научат на ред и на стил!!!??? направо ме оставят занемяла. И особено като видя възхитени майки, които нямат търпение да надянат на отрочетата си поредния знак че са един от масата и да им усучат около вратовете безумните вратовръзки.

Чудих се по едно време защо училищата в Русе така решително и последователно си създадоха главоболието да въвеждат униформи. Престижно било...тинтири-минтири. То ако с униформа са градеше престиж... ехееее сигурно щяха да са облечени като гвардейците пред Бъкингамския дворец (пф, да не чува дявола). А после се разбра, че естествено става дума за пари. Държавата отпускала една солидна сума за училище, въвело униформите. И те, милите, нали вече са на някакви си там самостоятелни бюджети, което аз много не го разбрах, но като цяло са им орязали парите, се чудят как да приберат още някой лев.

Освен това, прословутите конкурси кой да ушие униформите. Миналата година, докато течеше дебата за униформите в училището на сина ми, се оказа че в конкурса участват три софийски фирми. Извинете, че не разбрах, софийски? За тези, които не са от Русе, да поясня, че Русе е градът в който сигурно има най-много шивашки фирми в цяла България. Русе е известен с шивашката си индустрия. И, естествено е много по-лесно да се контактува със софийски фирми и да се шият униформите там и така нататък. Били предложили по-добри условия. Нали. Как пък една не се намери в Русе да предложи и тя добри условия. Сигурно са някакви тъпи.

И ето на, със свито сърце очаквам първата родителска среща и и вероятно съобщението, че от тази година вече има униформи. За дизайн и такива разни чак не ми се говори. Това, което видях на скиците изнесени във фоайето, беше безумната престава на някой дядка за "младежко" облекло. От разговорите ми с майки на ученици в постигнати вече от щастливата участ училища, разбрах че редът е отначало да дойдат и да вземат мерки на всеки ученик, после да пратят готовите облекла. При нужда от нови ризи и пуловери, се прави заявка и се получават пак след около седмица. Цените били нормални, леко високи. Материалите - долнопробни.

Аз лично съм виждала май само ризите на Математическата, които трябвало да са цвят шампанско, ама си бяха чисто светло лайняно. Пичовете си ги носеха размъкнати и с разместено закопчани копчета.
А преди във Варна съм виждала "униформени" от Руското училище, който бяха всичко друго, но не и спретнати:) Мацките си бяха поръчали ризки с два номера по-малки, така че гърдите им да изскачат от тях и си увиваха вратовръзките по китките, а пичовете правеха някакви безумни комбинации от огромни ризи, разкопчани до пъпа и размъкнати вратовръзки на голо под тях и големи увиснали дънки. Което само показва, че децата са се опитали да вкарат някакво чувство в малоумните дрехи, които са им били натрапени.

Не мога, не мога и не мога да разбера защо толкова старателно се опитват да осакатят децата, да ги натикат в калъпи, да ги обезличат. Защо родители с охота помагат за това. Защо цялото побъркано общество пее "осанна" на тази дивотия.

Ще взема да направя значки " Не ми харесва да съм с униформа" и да ги раздавам безплатно. Дали някой ще се сепне от това?

P.S. Само да уточня, че аз не съм против това да има някакъв дрес-код в училище, касаещ деколтетата, грима и др.

Един "див" сайт

Днес попаднах на един сайт, който ме направи щастлива. Като цяло е блог, насочен към пътешесетвията и оцеляването в дивата природа. Има страхотни съвети, практически уроци как да си измайсторим разни неща и най-важното - събира хора, които не смятат спането под звездите за дивотия. Харесва ми ентусиазмът с който е направен и чувството, че някой го пише, не за да си вдига рейтинга в Гугъл, а защото му се пише:) Авторът е от Шумен, казва се Стоян Стоянов.

Днес четох там как да изберем добър нож за оцеляване в дивата природа, как да си направим примус от кутия за бира, интересни неща за спалните чували и какво може да съдържа джобен комплект за оцеляване.

Препоръчвам ви го горещо, дори да не сте "сървайвъри", дет се вика, поне ще ви дойдат идеи какво да ми подарите за рождения ден:))

Лятото свърши

Лятото свърши. Снощи го изпратих, облечена с потник и по сандали, наметната с оранжев шал. Карах колело по пустите улици и усещах хлада, който се прокрадва във вятъра, усещах мириса на есен. Искаше ми се да мисля, че шалът ми е с цвета на изгрева над морето през лятото, но осъзнах, че напомня цвета на падналите листа на кестените. Спомням си ги като порастваха, тези листа, приличаха на разперени детски ръчички и прекарвах щастливи часове да се разхождам по улиците и да ги гледам, изпълнена с предчувствието за пролет. А сега карах колелото си с развят оранжев шал и ми идваше да се разплача от студ и тъга.

Но тъгата е безполезно нещо.

Затова искам д ави поздравя с една много, ама много лятна песен:) la gota fria-carlos vives

Объркани импресии от едно екскузионно - Кучетата

На първата хижа ни посрещнаха четири кучета. Дали лаеха дружелюбно не мога да кажа, но че лаеха - лаеха. Аз винаги съм изпитвала ужас от кучета и не исках да си представя как ще си направя вечерта палатката на двора при четирите звяра. Хижарят не пропусна да ме уплаши с дивите прасета и мечките, които обикаляли вечер, но ме успокои, че кучетата ще ме пазят. И в здрача преди да закопчея ципа и да си легна, споделих с моите пазачи пакетче соя, докато гледах как звездите се появяват на небето. После се увих в спалния чувал и усещайки ги как налягаха покрай палатката, заспах.
През нощта ги чух да лаят и странно успокоена от присъствието им се обърнах на другата страна и заспах, без изобщо да ми пука какво са прогонили. Чувствах се сигурна. Сутринта ме събуди дребосъка, докато се опитваше да ми надъвче палатката и явно се забавляваше ужасно.
Чак не ми се влизаше вътре в хижата при чая и палачинките и при човешката компания. Идваше ми пак да седна в тревата и да слушам кучетата как дишат.

Когато тръгнахме към следващата хижа, две от кучетата тръгнаха с нас. Очаквахме да се върнат по някое време, но те продължиха, обикаляйки вещо в гората наоколо, изчаквайки ни търпеливо и попишквайки тук и там. Винаги малко се страхувам от мечки, но този път знаех, че ще бъдем предупредени. Някъде минавахме покрай постройки с други кучета, които погваха придружителите ни и те се присламчваха до нас, знаейки, че другите няма да посмеят да ги нападнат, защитени от хора. А аз вече бях готова да се бия със зъби и нокти за "нашите" кучета.

На една почивка, по пътеката минаха някакви мъже и кучетата предупредително ги заляха, "пазейки" ни. Аз им викнах, че това са приятели и си ги прибрах с галене под брадичката да легнат пак на сянката при нас. Да, до там я бяхме докарали, до галене под брадичката, дето допреди не можех да погледна куче в очите без да ми се разтреперят краката.

На хижа "Мазлат" пристигнахме поуморени и задъхани и първата ни работа беше да се погрижим да дадем вода на кучетата и да изкрънкаме от хижарите някаква храна за тях. Виждах, че се малко уплашени и неспокойни в чуждата обстановка и всеки път като излизах навън, се втурваха към мен. Дадох им остатъка от соята си и няколко препечени филийки. Виждах колебанието им и тревожността с която обикаляха хижата и околностите и. Аз също се тревожех за тях и се надявах да се върнат обратно на следващия ден. Надявах се да не сме ги подвели по някакъв начин да тръгнат с нас на това дълго пътешествие и да се загубят. Чувствах се малко като измамница, предлагаща приятелство "за един ден" , защото аз после щях да продължа и да си замина, оставяйки ги в непознати може би за тях места.

Пак спах в палатката, успокоена от дишането им до мен и пак ги чух да лаят по нещо през нощта и бях благодарна за сигурността. Мечтаех си как някой ден ще живея в гората в пълна с кучета къща .
На следващия ден рано те тръгнаха обратно, а ние продължихме. Липсваха ми много и докато вървях се чудех, що за живот живея, в който такива приятелства са маловажни и случайни, обречени и невъзможни. Сигурно кучетата не разбират какви сме такива, но въпреки това продължават да бъдат грижовни и предани. Може би ни чакат да порастнем и да разберем истинските неща...