Живяла някога една пеперуда. Тя била много красива пеперуда, разбира се. Вълшебни багри преливали в крилата и, когато се къпела в лъчите на слънцето. Всяко потрепване на въздуха достигало до нея и тя улавяла най-слабия полъх на вятъра, за да се впусне с него в ефирен танц. Тя знаела всичко за вятъра, целувала се с цветята и живеела с трептенето на света. Тя била радост за всеки който я погледнел, подарък за сетивата, украшение. Но пеперудата знаела за високите непристъпни върхове. Била чувала от приятеля си, планински як, за суровата прелест на това да устоиш. Да стигнеш до върха, да издържиш, да не се пречупиш. Мечтаела ден след ден за това как ще докаже себе си, ще направи това, за което той и говорел. И тръгнала. Никога досега не била търпяла поражение. Знаела че ако поискаш, можеш всичко... И багрите ставали все по-бледи, а вятърът все по-студен, но тя летяла нагоре, защото искала да е силна. Скоро и станало много студено, а светът бил черно бял. И цветя нямало. Но тя помнела, че трябва да е силна. И знаела, че е хубаво да устоиш. Но все по-трудно устоявала на ледения вятър. Крилете и се разкъсвали, но тя летяла. Снегът я уплашил до смърт и нямало нищо от познатото и. Суровият свят наоколо бил враждебен. Чужд. Само споменът че трябва да устои, защото това е голяма победа я държал още жива. После дошла снежната буря...
На сутринта стадо якове минали по пътеката нагоре, но никой не забелязал безцветното, разкъсано, отдавна мъртво парцалче, захвърлено безполезно в снега отстрани. Върхът бил далече. А на кого е притрябвала мъртва пеперуда?
3 коментара:
Ili kakto e kazal naroda:'Vsqka jaba da si znae gjola:)'
No znae6 li, da sledva6 me4tite si, makar i bilo smyrtonosno... Vse si mislq, 4e tq e umrqla shtastliva, zashtoto e imala cel. Ima hora, koito umirat bez dori da razberat zashto sa jivqli... kamo li zashto umirat, a tq e umrqla, zashtoto e iskala drug jivot. Kazano v stila na profesora mi po politi4eska teoriq. Tq ima otgovor na vyprosa zashto i ...hm... za kyv 4ep... ne moga da go preveda, zashtoto na Bg ima edna duma za dvete...kakto i da e, tova e edna prosvetena peperuda! I nie trqbva da se preklonim pred neq! PS: Vse pak nie ne sme ot stadoto, nali;)
PS2: 4uvstvaj se svobodna da iztriesh komentara, ako ne e podhodqsht....
Ех,явно трябва да се откажа да пиша с алегории, понеже не ми се удава. Исках да разкажа за други неща. Ванка. И така и така съм почнала, да поясня. Често срещам хора, които в услието си да бъдат това което ТРЯБВА, това което другите са им казали че е важно и страхотно, изгубват себе си. И най-лошото е че го правят не заради собствените си мечти, а заради мечтите на другите. Природата на хората е разнолика. Различно са устроени. Някои са ефирни и чувствителни и никак не могат да устояват на бурите. Други са като каменни стълбове, но твърде неподвижни. Ако искаш да свириш ти трябва арфа,ако искаш да разбиеш стена, ти трябва чук. И всяко от тях е прелестно в своята целесъобразност:) Но ако опиташ да разбиеш сетна с арфа само ще счупиш арфата. А да сивириш на чук едва ли ще е благозвучно. Милсля че е безполезно и жалко да дадеш всичко от себе си, за да не постигнеш нищо. И мисля че човек трябва да се вслушва повече в природата си и да не и изневерява, искайки да направи неща, които се смятат за страхотни.
Имам приятелка, която беше невроятна танцьорка, умееше да общува, да се смее, озаряваше света наоколо. Сега е преуспяла счетоводителка, сериозна съпруга, има две деца, хубав апартамент, хубави вещи. Но очите и се пусти. Прави всичко както трябва, но не я виждам да се усмихва.
Razbiram te. Propusnal sym edin mig ot cqloto i sym naso4il razmislite si v syvsem druga posoka. Ti hubavo si go kazala, no az ne sym 4el vnimatelno. I... ne samo te razbiram, ami dori sym i syglasen s teb!:)..vsyshtnost:(...
Публикуване на коментар