Задушница

Някога, много отдавна, в едно село в Добруджа живеел момък на име Жельо. Дали е бил щастлив или нещастен хората вече не помнят, но помнят че свирел на гайда и бил хубавец. Семейството му било от най-заможните в селото. Жельо бил на 18 години и майка му не бързала да го жени, но родителите на лични моми намеквали и пращали хабери, че щерките им са готови. Само че той обичал Яна. А тя никак не била за него. Била на 20, семейството и били преселници от Румъния, без имоти, без положение, без земи. Колко е била хуабва тази Яна, пак никой не помни, но помнят че имала глас като славейче и когато жънела и пеела, слънцето трептяло.
Майката на Жельо, решителна и властна жена, разбрала за тази неуместна любов и побързала да сгоди сина си за едно момиче от сой, богато и хубаво. Тогава времената били други и синовете не оспорвали решенията на родителите си. Но Жельо се поболял. Легнал и казал, Яна искам, или ще умра. Извикали лекари, предписвали му бани, лекарства, но той само отслабвал и не ставал от леглото. Така опитвала майка му, иначе, и накрая разбрала, че трябва да развали годежа. Срам, клюки, разправии...Но Жельо се оженил за Яна. Казват, че нямало други щастливи като тях. Старите хора казвали, че каквото Бог е събрал, хората не могат да разделят. Даже свекървата преглътнала яда си, когато се родило едно малко момиченце.
Но пак тъмни облаци надвиснали. Тогава имало война. И колкото и да се опитвали, не успели чорбаджиите да спасят сина си от казармата. Времената били смутни. Жельо заминал, с гайдата и вечната си усмивка. Яна останала с тримесечно бебе да го чака и да пали свещи. Върнал се веднъж в отпуска, когато малката а-ха да проходи. Смял се и я люлял на коленете си. И пак тръгнал. Това било за последно. Убили го някъде в Албания. Не върнали тялото му. Само писмо и медал.
Този човек е моят дядо, на когото съм кръстена и когото никога не съм виждала. Вчера беше Архангелова Задушница, на която се споменават умрелите във война.
Дядо, живял си като добър човек, надявам се че почиваш в мир.