вторник, 4 март 2008 г.

Освобождението, свободата и други размисли

Вчера беше Националният празник на България. Денят на Освобождението. Не знам доколко това са патриотични измислици, но все пак главата ми е пълна с образите на хора, борили се и загинали с мисълта техният народ, децата им и внуците, да са свободни. Да дишат свободно, да живеят волно и щастливо.
Отидохме до Търново, за да видим спектакъла "Светлина и звук" на Царевец. Градът жужеше като кошер. Имаше много хора, дошли като нас, отдалеч. Площадчето пред Царевец беше претъпкано с хора два часа преди събитието. И ние се свряхме сред тълпата и зачакахме търпеливо. Вечрта беше хладна и момичетата, които бяха с нас си зъзнеха. Небето беше обсипано със звезди и гледката на Царевец на фона на небето беше впечатляваща. Бях изпълнена с нетърпение, заради дългото чакане, но и заради особената атмосфера на мястото. Не знам дали има друго място в България, където да се усещаш така горд че си българин, че си част от нещо величествено, силно и красиво. Наоколо щракаха фотоапарати, телефони жужаха, двойки се снимаха, деца носеха балони. Чакахме...
И най-после започна. Онази магия от светлина и звук. Някой искаше да ни разкаже за гордостта и падението, за силата и смелостта, за отчаянието, за надеждата, за Освобождението. Някой искаше да ни разкаже...
Пред мен се видгнаха десетки фотоапарати, които снимаха и снимаха. Половината със светкавици!??? Още десетки телефони светеха на запис и всичко жужеше и бръмчеше и пискаше и щракаше. Почти нищо не се виждаше от спектакъла. Всеки се опитваше да щракне хубавото нещо пред нас, да покаже на приятелите, да си го има. Никой не гледаше. Бръмчене и пискане, светкавици и пак светкавици. Полудях. Отидох до най-близкия и го помолих да спре да снима. Той каза, ами.. то и без това нищо не излиза. Господи! Той спря, но другите отпред продължиха и още и още. Гледаха снимките и превъртаха, да видят хванали ли са хубаво нещото. Едно дете отзад светеше със фенерче по хората. Не издържах. Седнах на камъните и зареях поглед в звездите. Не исках да гледам повече. Чувах само музиката, заглушавана от пискане и щракане. Един телефон зазвъня с кръшна чалга. Най-после всичко свърши. Хората доволни си заприбираха джиесемите и гледаха какво са успели да вземат от красотата, която струеше пред тях. Най-вероятно нищо, некачествени жалки размазани образи. Но да има, там, да се занае че са били, иначе как ще усетят празника. Плачеше ми се, ама много. Хората от компанията малко ме упрекнаха за това че съм се скарала на човека. Все пак, свободна страна сме, всеки прави каквото си иска. Много шум вдигам за нищо. А аз си вървях сред натъркаляните по земята бутилки и опаковки и за пръв път в живота си си помислих нещо, за което съм упреквала другите неведнъж. Помислих си че се срамувам че съм българка, че това е една скапана страна със скапани хора, където не искам да бъда. Че тук никога нищо хубаво няма да се случи, защото сме прасета и идиоти.

Освобождението не е политически акт, то е промяна в сърцето. Да си свободен, означава, да гледаш с широко отворени очи красотата, да бъдеш силен и себе си. Може да се наричаш както си искаш и да вееш какъвто си искаш флаг, да пееш химна и да гледаш зарята, но това не те прави никой. Мисля си че хората днес са поробени повече от всякога. Телата им са свободни, но мислите им са поробени. Хората отчаяно се нуждат от свобода. Хората са уплашени до смърт, оградени със скъпите си вещи. Хората са загубили пътя и се лутат в тъмното, хищни и объркани, грабещи и разрушаващи, неосъзнаващи... Искам свобода за всички.

Пътят обратно, фарове на коли и музика. Една хладна ръка в моята. Въпреки всичко. Осъзнавам, че съм оставила тъмнината да нахлуе в мен. Оставила съм я да разрушава , да блика от мен. За малко, но съм я оставила. Съжалявам. Осъзнавам, че аз съм тази, която трябва да се промени. Моята свобода и сила зависят от мен. Другото са глупости. И фаровете осветяват пътя напред. Понякога са дълги, понякога са къси, понякога ни заслепяват насрещни фарове. Но продължаваме да се движим, напред, към края на нашето пътуване в нощта. Там няма нищо особено. Прегръдка и покоя на споделената топлина. До другата сутрин.

8 коментара:

Иво каза...

"Бръмчене и пискане, светкавици и пак светкавици." - ROFL!!! Неведнъж съм се сблъсквал с това хорско желание на всяка цена да запечатат аматьорски нещото пред себе си, отколкото да му се насладят и да оставят същността му да стигне до тяхната. Жалко е, да. Мъка е, да. Ама такава ни е чалга-културата...

"Хората са уплашени до смърт, оградени със скъпите си вещи." - мммда, така е, тва пак е от чалга-културата ;) "Боен клуб" ако си гледала, там ми хареса как показват, че е лошо да си обсебена жертва на фалша и материализма :)

Случайна каза...

Гледала съм го, как да не съм. Хубав филм:)
А какво означава ROFL?

Григор каза...

Rolling On Floor Laughing. :-)

Иначе, записът страшно ми хареса. Може би защото възприемам нещата по точно същия начин... :-)

Свобода няма как да дадеш на всички, защото много не я искат. Нимаш как да я дадеш на себе си. И си я дължиш.

Иво каза...

"Rolling On the Floor, Laughing", стандартен IM акроним ;) има го и във варианта ROFLMAO, ползван главно от по-напредналите потребители, като последните чет'ри букви значат "Laughing My Ass Off", демек че направо "се отпорва гъза от смях" в полу-свободен превод ;D

P.S. - Някои БГ юзъри го побългаряват на "Рофъл!" =]

anotherstranger каза...

Абе Жужо, покажи малко снимки от събитието, да видим кво е било ...

anotherstranger каза...

Абе Жужо, покажи малко снимки от събитието, да видим кво е било ...

Анонимен каза...

muahahahahaa

arhivatora каза...

слънце, оставам с впечатление от и *следващите* ти няколко поста, че напоследък си все по-тъжна и тъмна.

иска ми се да помогна...