неделя, 12 юни 2005 г.

Граници

Вървя в този хубавав неделен следобед и ям вегетариански сандвич. Почти без да забележа с небрежно движение на ръката смачквам мушичка, кацнала върху пръста ми. Вярно, че я помислих за комар, но в последния момент видях че е просто безобидна мушичка. Само че не беше чак толкова важно, за да се спра. Смачках я най-спокойно. Не мога да кажа че ми тежи на съвестта, макар че ме накара да се замисля. Аз съм вегетарианка. Не мога да си представя че някой ще убива животни, за да ги ям. Вижда ми се гнусно. А ето че убих животно, без да ми мигне окото. Да, има разлика от животно до животно. Добре, мушичката е маловажно животно...кое е важно? Зайченцето? Да, понеже прилича повече на нас. Значи ще се водим по биологична близост . Пиленцето е по-малко важно, рибката е още по-малко. Гъсеницата? Почти без значение. Значи възгледите са важно нещо, но всъщност по-важна е границата до която ги прилагаме. Всичко има граница. И нашите граници ни правят това което сме
Целият ни морал е една такава смешна хартиена къщурка, изградена от условности и крепяща се на допускания. Казваме:"аз никога не бих причнил това на приятел". Остава въпросът къде минава разделителната линия между приятелите и неприятелите ни. И никой не знае кога може да я престъпи, докато обикаля наоколо, така че да не подлежи вече на разпоредбите на морала ни. Казваме: "заслужава си го". Значи този човек е преминал отвъд. Той е в друга група.
Често съм отблъсквала с погнуса хора, които могат да размажат с крак птиче паднало от дървото. Това са изроди. А сега виждам че те имат същият морал като мен, просто птичетата са извън техните граници. Те са маловажни. Аз също така непоколебиво смачквам насекоми и даже не се замислям. Сигурно е същото да убиваш и хора...Зависи от границите.
Граничен преход. Учила съм го едно време по математика. (Добрата стара математика, която знае всичко за нас, без даже да подозираме.) Моментът в който се минава границата. Когато нещата стават други. Когато е "различно".

Най-лесният начин да влияеш на отношението на хората към нещо, е не да променяш ценностната им система, а да ги убедиш че въпросното нещо е извън кръга на нещата за които тя се прилага. Например: "бийте циганите, те не са хора, мамка им..." или "тая пачавра ли, бе, какво ще я съжаляваш".

Защо пиша всичко това? Нямам идея. Може би за пореден път исках да споделя объркването си от прозрението как целият свят е продукт на договорености. Всичко подлежи на преразглеждане. И бебешката ми психика се плаши от това. Имам нужда от устои, от абсолютни истини. Сигурно още не съм порастнала. Спомних си пак една книга "Пътуване към Икстлан". Познанието прави хората тъжни. Най-малкото сами. Понеже разбират че промушвайки се през пластовете на настоящето могат да вървят все напред, но никога няма да стигнат до онзи единствен свят който са напуснали, уж за малко, търсейки истината.

4 коментара:

Анонимен каза...

Никога няма да стигнат до онзи единствен свят - и слава богу, според мен.

Ако стигнеха, щяха да са мъртви. Животът и търсенето са неразделни - спреш ли да търсиш, умираш.

Така че - познанието не прави хората тъжни. Прави ги тъжни недостатъчното, непълното познание. Това, в което липсва мъдростта да се приемем каквито сме, и да сме щастливи така.

Just my 5cc.

Unknown каза...

Не съм сигурна дали се изразих точно. Щеше да е много дълго да преразкажа пасаж от книгата, но май се налага. Книгата е на Карлос Кастанеда. И мисля че се отнасяше за Дон Хенаро, приятел на Дон Хуан, който разказва как някога тръгнал от градчето си, Икстлан през планината, за билки или.. не помня. И как по пътя му се случило да попадне на неща, които да го подтикнат по пътя на човек на знанието. И как понякога бил много тъжен, понеже цял живот му се искало да се върне обратно в Икстлан, но никога нямало да успее. Карлос попитал, но защо, това градче е на няколко десетки мили оттук. А отговорът бил.. това не е същото градче и той го знае, това са само сенки. Хората на знанието разбират че всичко в света около тях е само привидност. И колкото и истински да са спомените за хора и места, те са просто илюзия. Въпреки че знанието дарява сила, лишавайки ни от илюзиите ни, то ни дарява и с тотална самота.

wankata каза...

Колкото по-безгранични сме,
толкова по-самотни!

Блага Димитрова

Unknown каза...

Ванка, два пъти си ми пращал това стихотворение и все съм го затривала. Дай линк към него, много е хубаво:)