Синът ми и мъжът ми се боричкат нещо на леглото. По някое време мъжът ми хваща малкия, стисва му китките, така че той ен може да се измъкне и му казва:"Победен си, кажи 'предавам се' и ще те пусна". Стандартно в момчешките игри. Ама тук започва сложното. Синът ми си мълчи. В сравнително неудобна поза е, с главата малко по-надолу от тялото и по гръб, със хванати ръце. Постоява така малко да събере сили и се опитва пак да се измъкне. Не че има шанс. Рита като буболечка по гръб. После пак седи така. Минава много време. Баща му все го приканва да каже "Предавам се", но той си мъчи. Баща му чак почва да го убеждава, че ще е по-хубаво да го каже. Опитва с увещания и със заплахи, на ужким, разбира се. Но малкия не мърда и не казва нищо. От време навреме пак се опитва да се бори и да се измъкне. Минава наистина много време. На мен чак ми писва да ги гледам. Пък и смятам че ситуацията е патова. Очевидно няма да каже че се предава, а и няма да успее да се освободи, освен ако мъжа ми не се направи на гръмнат и не си отпусне хватката. Което той не прави. Аз, вероятно погрешно, се опитвам да разсея ситуацията и да кажа, че и двамата са победители и е време да си лягаме. Но пак никаъв резултат. Минава още време. Накрая мъжа ми се ядосва, поразвиква се на малкия и го метва грубо на леглото, като го пуска. И започва да се кара, че трябвало да каже "предавам се" и да се научи, че когато е победен трябва да си признае. Малкия лежи малко като захвърлен парцал на леглото и не отговаря и не се движи много. После отива да си мие зъбите. Аз, вероятно пак погрешно вметвам, че има разлика между това да признаеш, че някой те е победил и това да се предадеш. И казвам, че се радвам, че детето не се предава. И че това е важно качество. Мъжа ми казва, че да оцениш кога си победен и да умееш да се предадеш е нещо, което е много важно. Аз пък смятам , че да не се предадеш, докато можеш да изтърпиш положението, въпреки че нямаш много шансове и да се бориш, докато можеш, е много хуабво качество. И не виждам защо трябва да се стъпква. Мъжът ми смята, че това е безсмислен инат и хабене на сили... Семейният скандал от там нататък и последвалите персонализации ще ви ги спестя...
Но се чудя, вие тук сте все умни хора, бихте ли ми казали вашето мнение по този въпрос? За това кога да се предадеш и дали изобщо...
16 коментара:
То въпрсът стана по-общ.
Конкретно в случая с детето:
Има си възраст, до която тия уроци не са удачни. Редно е взрастният да отстъпи.
Иначе само ще срине самочувствието на детето. То просто разсъждава по друг начин и не можем да искаме да осъзнава нещата като възрастен, просто защото му е твърде рано.
Всяко нещо с времето си. По-натам ще порасне, може някое бойно изкувство да почне да учи, където ще му обяснят примерно, че да паднеш не значи да се предадеш и често печелившата стратегия е да паднеш, за да можеш пак да станеш, а не да стоиш като дирек и да те пречупят. И така нататък. Но с уроците трябва постепенно и не преждевременно.
Иначе, вярно е - има и беизходни ситуации.
Но много често те са станали такива, защото човекът се е предал преждевременно.
На теория е много лесно - не трябва да се предаваме до край.
На практика....
Мъжът ти не умее да играе. Игра може да има само между равнопоставени индивиди. Другото е демонстрация на превъзходство. Възрастният трябва да настрои силата си спрямо тази на детето. Ако е игра.
А при сериозните неща - общо взето е по-добре да се бориш докато можеш, отколкото да се предаваш при първа възможност. Въпросът е колко си готов да изгубиш и изтърпиш. Различни хора - различни прагове на издръжливост.
Но в крайна сметка всичко опира до въпроса за целите и средствата. "Да знаеш кога да се предадеш" според мен значи да умееш да прецениш струва ли си и доколко. Понякога упоритостта се превръща в самоцел и може би това е, което наричаме "инат". Дали е полезен или вреден - всеки има свои ценности и разбирания и свой отговор.
Не е редно да дава такива уроци на неоформен характер. Недвусмислено го казвам и без угризения, че давам оценка, която може би не е редно аз да правя.
А за общия случай: човек не бива да се "предава" инак цял живот ще го тъпчат. От това да се признаем за победени и да продължим напред можем да извлечем някаква поука. НО! ако се "предадем" в момент, в който оценяваме, че не могат да настъпят по-лоши или непреодолимо вредни последици за нас самите, просто ще ни стане навик да се "предаваме" и ще започнем да го правим и при много по-незначителни ситуации. И ще загубим много шансове в живота си. Поне аз така оценявам ситуацията и в момента съм в подобна. Боря се с вятърни мелници, но го правя, за да защитя достойството си.
Аз съм същата... не умея да губя и никога не се рпедавам (е, в подобна ситуация не знам как бих действала... ).
Определено не му е сега времето да се учи урока за предаването 'по принцип и на практика".
Изкчайкте още две, три години или му купи книги, където има и подобни избори. Препооръчвам ти серията на Луис Макмастър Бюджол - Вор (Бараяр, Сетаганда, Наемниците на Дендарии, Без гравитация" от тази серия... мисля, че ще му допадне и ще разбере...)
Как да ти кажа, че и двамата сте прави. Мъжът ти застъпва практичната позиция - стил "как да се държим в обществото", а ти - романтичната - "тихо мъртвият казал - не,комунист!".
Ама хора, твърде много сте чели психология. Какво, че детето се държи като Христос на кръста? Няма никаква гаранция, че като порасне ще преследва други, задължително положителни цели със същата упоритост. Може със същата упоритост да бяга от час или да си организира банда, кой знае?
А ситуацията, макар и на пръв поглед патова, го е научила на следното:
- мама е на моя страна
- тати е по-силен и не се дава (ще ме пази от разни лоши)
- аз съм упорит
- не могат да ме накарат да кажа нещо, дори като ми стискат ръцете
- в крайна сметка всички отдават най-голямо значение на някакви си ДУМИ, а не на делата
Провери го дали няма синини по китките. В такива ситуации се получават лесно. И го запиши на някое бойно изкуство - голям купон е за дете на неговата възраст, ако сенсеят е свестен.
Ах, Енея, тези книги са ми сред любимите. Ще му ги дам да ги чете, ама има още време. Той още не е навършил 8. Сега чете Джералд Даръл.
Още щом започнах да чета, знаех докъде ще се стигне.
Сблъсък между две различни позиции - тази на по-силния и тази на подрастващия. Но не просто физически. Както сама се изразяваш, "... радвам се, че детето не се предава. И че това е важно качество..."
Абсолютно права си. Готовността да се признаеш за победен не винаги е ценна черта от характера на един човек. Да оцениш ситуацията - да, но да подценяваш собствените си възможности, дори и тогава, когато очевидно изход няма, не и желан...
С времето то ще разбере кога трябва да се признае за победен, да "подвие опашка", да обърне гръб и след време да се върне и да покаже на какво е способно. Не бива от сега да се научава да използва "лесната врата"... "Предавам се!" и всичко да си върви по старому. В живота не е така, няма и да бъде. А игрите са елемент на възпитанието.
По този начин може да развие силно и ината си, но и тук е нужен баланс. Именно там е необходима помощта ви :-)
И да добавя - какъвто бащата, такъв и синът - и двамата не се предават лесно. Кого искаш да възпиташ всъщност? ;-)
Олеле! Я малко по-весело. Доколкото разбирам и двамата са си играли като деца. А децата са такива - не отстъпват. В такъв случай ги оставяте да си играят и те сами се оправят.
Направо съм изумен що неща сте изписали по повод на толкова обикновена ситуация. Айде повече усмивки ;-)
ritchie
Ситуацията е много сериозна.
"Доколкото разбирам и двамата са си играли като деца. "
Да, ама единият от двамата не е дете, още по-сериозно е - той е човек, с изключително голям авторитет върху детето в тая възраст.
itilien: С мъжа си се развеждам. Него съм се отказала да превъзпитавам. А сина си опитвам да възпитавам както и досега, да не е агресивен, но да не се предава, когато го притскат. Да си призная, не знам греша ли. Нали пътят към ада бил постлан с добри намерения. Всеки родител се опитва да прави най-доброто според разбиранията си за децата си, а какво се получава, само господ знае.
Аз пък считам за най-важно правило във възпитанието единият авторитет да не застава срещу другия в открита битка пред детето. Защото всъщност детето трябва да уважава и двамата, за да оцелее и да се обърне към тях за помощ и подкрепа, когато е важно.
Браво на детето! Получило е първия си житейски урок как да отстоява позицията си, дори когато мълчи. Ако вярваме на психологията, за детето няма разлика между игра и житейска ситуация. В играта има правила, победата и загубата са част от правилата на играта. В живота има всякакви, включително нравствени проблеми и отстояването на нравствена позиция е привлекателна тема в литуратурата вече хилядолетия. Но ако възрастният не е в състояние да направи разлика между играта и живота, изправяйки детето си пред нравствена дилема, самият той не е от най-нравствените. Или поне хал хабер си няма от тия неща, ще ме прощавате. Поздрави!
Биляна:Разговорът между нас беше, когато детето отиде да си мие зъбите. Иначе аз не се опитах да взема позиция, поне така си мисля, а да прекратя спора за надмощие. Пред малкия не се намесих на негова страна. Макар че не ми хареса никак този урок по предаване. Знам за глупавите майки, които разглезвали синовете си и че децата трябва да се сблъскват с истинския живот. Но увереността в собствените сили се изгражда с победите, които удържаш. И ролята на родителя е да осигури една поредица от все по-трудни победи на детето си, поне доколкото зависи от него. Не казвам, че победите трябва да са лесни или сигурни. И понеже синът ми, въпреки че беше по-слаб не се предаде и чисто формално мъжът ми загуби, въпреки цялата си физическа сила, той трябваше не да го отблъсне, а да го поздрави за победата. Защото победите се възнаграждават. Не вярвам, че някой трябва да се учи да се предава. Да отстъпва, да, да търси хиляди варианти, заобикалящи силата на другия, да. Но не да се предаде.
Кокаго синът ми се върна от миенето на зъби той изглеждаше съкрушен и седна на земята и се сви. Помислих че се страхува, че си е навлякъл омразата на баща си, заради една победа. И в светлината на това, че се развеждаме, се уплаших да не си помисли, че затова баща му ще ни остави, защото се борил до край. И освен да се чувства виновен, също така, да се коригира и да реши, че винаги тябва да отстъпва, за да не му се случват лоши неща. Опитах да обясня, че баща му е искал да каже, че трябва да се научи да казва някои неща, макар и да не ги мисли. Че да кажеш "Предавам се" нищо не означава, че ен се предаваш наистина, а само го казваш, за да те пуснат. А после може да продължиш да се бориш. Че думите не са толкова важни и винаги има други начини. А той ревна и каза, че как така, като каже предавам се няма да се предаде. Че така не е честно. В този момент влезе мъжът ми и като видя малкия да реве в ръцете ми го изправи, раздруса го, крещя му, че е мамино синче и още неща а стоях и гледах. Каза му че е мъж и мъжете не тичат в полите на майките си. После всички си легнахме. Синът ми се държеше далеч от мен. Той иска да е мъж и обича баща си.
А аз разбирам с всеки ден, как мъжете стават мъже. Как от онези слънчеви деца, изпълнени с обич и доверие се изграждат характерите, които се смятат за господари на света. И ако ви се струва, че упреквам мъжа си, грешите. В снимките му от малък виждам усмивката на сина си. Открита и нежна. Знам, че му се е наложило да стане мъж. Даже не е разбирал как и защо. И когато плача след такива случки ,плача за сина си и за мъжа си. За всичко което се е случило и ще се случи. Но такъв е светът и от плачене няма смисъл. Просто трябва да се оцелее. И това е нещо.
Подобен случай имах като дете, но не с майка и татко, а с дядо и баба. Дядо ми ме побеждаваше 7 дена през зимната ваканция на дама, играехме всеки ден с часове. На осмия го победих аз и той до края на ж ивота си не е играл дама с мене - просто играта е позиционна и по правило печели първият започнал. Но от това не със си направил някакви изводи, макар, че бях доста по-голям. В живото синът ти и ще пада и ще отстъпва и ще побеждава. Важното е да мисли и да е силен, да може да продължава, като стане . Някой път ще отиде при майка си, друг път при жена си и или приятел, някой път ще го понесе сам. И аз имам син и тези неща за възпитанието тепърва ви предстоят. И на мене по-малка част :-)
сетих се какво ме глождеше относно случая - истината е, че малкият е победил, а големият батко се е ядосал, защото е усетил че губи, макар и да не го е осъзнал напълно и да е опитал да закърпи достойнството си с псевдо-урок:)
победата може да има много лица, нали? проблемът е, че за постигането й детето е пожертвало нещо, а именно благоразположението на тати ...
е, какво да се прави, в живота все така става.
Публикуване на коментар